Тамплиерските порти

СЪЗВЕЗДИЕ ДЕВА

Отсечката А-68 до Монтастрю ла Консейер по магистралата за Алби бе необичайно пуста по това време. Мишел беше свикнал да се прибира в най-голямото задръстване в края на деня, защото хората бягаха всеки ден от Тулуза към безбройните малки селца в околността, и този спокоен трафик му заприлича на лунен пейзаж.

Мишел Темоен насочи внимателно малкото сузуки суифт към детелината извън селото и като я измина под ритъма на последния диск на Лорийна Макенит, се насочи право към вратата на блока. Паркира криво-ляво между две жълти камионетки за доставка по домовете на La Paste и после изкачи две по две стъпалата, водещи към апартамент 2 В1.

Откакто Летисия го беше напуснала преди повече от година заради някакъв телевизионен техник, за него бе мъчително да влиза през блиндираната врата, купена с първите им заплати. С тази блондинка — към четирийсетгодишна, със стегнато тяло — бе прекарал, както обичаше да казва, едни от най-хубавите моменти в живота си. Тя беше с пруска кръв и със силен характер и бе оставила трайни следи в целия дом: с кухнята от борово дърво, с решетката с пълзяща зеленина в банята и дори с балдахина с геометрични орнаменти в спалнята. Сякаш всичко носеше отпечатъка на грижовните й ръце и на строгия й германски вкус. Нещо повече, дори домашната им библиотека бе пълна с книги, които Темоен не би и помислил да купува, като Тайните на катедралата в Шартр например.

Но не беше време да се размеква.

Хвърли ключовете до ужасната снимка, която си направиха до крепостната стена в Монсегюр малко преди да се разделят и на която, според него, приличаше на рогоносец, и отиде бързо до хладилника да си сипе голямо божоле. Не че обичаше да пие сам, но моментът заслужаваше едно хубаво питие. Взе и отпуши последната бутилка, която му бе останала, и без много-много да му мисли, свали обувките и очилата си и се отпусна в удобното кожено кресло.

— Смърт на копелетата! — викна, вдигайки чашата.

Изпи само две, на един дъх, вперил очи в зацапаното дъно на чашата. После, потръпвайки от киселото старо вино, отправи инстинктивно поглед към гръбчето на книгата на Луи Шарпантие, лежаща до лаптопа му. Макар да я виждаше малко размазано, веднага се сети. „Ти си виновна за всичко — промълви. — И Летисия, разбира се“.

Тази книга беше най-отгоре на купчина различни издания, сред които се отличаваше с мизерната си подвързия. Мишел напълни още веднъж чашата си и я задържа на височината на дебелите си устни, сякаш така виното можеше да проясни погледа му или да разреши като по чудо някои от въпросите, които го мъчеха. Защо, по дяволите, си навлече тая беля, защитавайки тъпата идея за връзката между катедралите и съзвездието Дева? Дали нещата щяха да се оправят, ако се извини на Монри и признае, че е виновен за грешките на сателита?

„Едва ли“, измърмори, отговаряйки си сам, и отпи голяма глътка от силното вино. Знаеше, че Meteor man му има зъб. Особено след като стана директор на Центъра и получи властта да решава съдбите на старите си колеги. Тоя гадняр беше потенциален тиранин. Човекоядец.

И какво можеше да направи? Темоен, който не помнеше откога не се беше напивал, изпи на един дъх и последната голяма глътка, надявайки се ароматното божоле да му подейства. Още глътка-две и скоро изобщо нямаше да вярва, че ще го изхвърлят от работа. Това лошо ли беше? Щеше ли да продължи напред, бягайки? Или щеше да се подготви да защитава една абсурдна идея, изказана от неизвестен автор, който на всичко отгоре се криеше зад съвсем съмнителен псевдоним? Холът започна да се върти пред него. И защо беше тоя псевдоним? Нима това не бе достатъчно да се усъмни в достоверността на цялата книга?

Инженерът залитна леко, преди да стигне със собствени сили до масата в трапезарията, и тя купена от Летисия, този път от един дизайнер от Ним. Засмя се. В крайна сметка всички кътчета в този дом, с украшенията и мебелите, бяха като билбордове, напомнящи му на всяка крачка, че животът му — до този момент поне любовният — беше един провал. Темоен тръсна глава и като остави встрани чашата с червено вино на дъното, опря лакти до купчината книги и заби нос в тази на Шарпантие.

— Какво се хилиш? И теб те изоставиха, глупачке — промълви.

Книгата, разбира се, не му отговори. Това малко издание с мека подвързия — с ярки златни букви, отпечатани на тъмен фон, и черно-бяла снимка на централната фасада на катедралата в Шартр — си стоеше тихо на мястото.

— Мълчиш, а?

Изцъклените очи на инженера се вторачиха в нея.

— Страх те е.

Като каза това, Мишел я взе със замах и прелисти несръчно пожълтелите й страници. Гледаше ги някак злорадо, сякаш с надеждата, че от тях ще прокапе противоотровата за всичките му беди. И така, почти несъзнателно, наистина попадна на една страница, чието ъгълче бе прегънал предната вечер. Почти в края на главата, озаглавена Мистерията на хълма, бяха дадени съвсем стриктно данните, заради които го бяха обвинили за „налудничави идеи“. Освен това към тях имаше интересна диаграма, която не беше забелязал досега. В нея главните звезди от съзвездието Дева — във формата на нещо като ромбоид — бяха сравнени с разположението на някои готически катедрали в Северна Франция. Според тази графика двете карти бяха виртуално еднакви.

Приложеният текст обясняваше всичко. Прочете го.

В някогашна белгийска Галия, в старите провинции Шампания, Пикардия, Ил дьо Франс и Западното кралство, има катедрали, които носят името „Света Богородица“ (от XII и XIII век). И тези църкви образуват върху земята почти точно фигурата на съзвездието Дева, каквато е на небето. Ако върху звездите насложим имената на градовете, където се намират тези катедрали, Спика от Дева ще бъде Реймс; Гама — Шартр; Зета — Амиен; Епсилон — Байо. При по-малките звезди откриваме градовете Еврьо, Етамп, Лаон и във всички тях има катедрала Света Богородица от този период. На мястото на една по-малка звезда, близо до Спика, откриваме и Света Богородица на Спика, построена много по-късно, но и в нейната конструкция има някаква мистерия.

Леко пиян, Темоен прегледа съсредоточено този пасаж още един-два пъти, полагайки истински усилия да го разбере. Накрая, позамаян от виното, се изправи до масата и като си сложи отново очилата, събра сили да потърси картата на Мишлен и да провери някои елементарни неща. Ако искаше да се защитава пред Съвета — съобрази в последен миг на просветление, — трябваше да изясни от самото начало откъде идват тези „налудничави идеи“.

Не смяташе, че в това състояние ще открие кой знае какво, но докато алкохолът не го приспеше напълно, може би все още имаше достатъчно здрав разум да сглоби едно-две парченца от пъзела, който бе решил да довърши.

При смътната надежда за успех се посъвзе.

Като тръгна към кашона с картите в трапезарията, пътьом взе едно блокче за бележки, пластмасова линийка и тънък флумастер. „Перото може повече от компютъра — измънка, перифразирайки известна фраза — и аз ще го докажа!“

Трудно му беше да стои прав. След като си изми лицето и го избърса с някаква кухненска кърпа на зелени коне, се опита да провери дали данните на Шарпантие съвпадаха с астрономическите. Искаше да се увери, че в основата си тази история е доста съмнителна и че връзката между катедралите и звездите, както подозираше, е просто случайна.

Нима всяка катедрала съвпадаше с някоя звезда от Дева?

И ако е така, дали ставаше въпрос за елементарен, чисто географски паралелизъм, или тук се криеше нещо повече?

И дали това „нещо повече“ можеше да хвърли светлина върху аномалиите, уловени от сателита?

С малкия учебник по астрономия, забравен пак от Летисия вкъщи, Темоен намери сили да остане все още буден въпреки късния следобед. Достатъчно време, за да направи две таблици, които да му помогнат в работата и които нанесе в блокчето за бележки в следния вид:

От усилията да внесе някакъв ред в очевидния хаос се изтощи. Дотолкова, че едва когато прегледа за ен-ти път списъците, забеляза една много важна подробност: храмовете, построени евентуално в съответствие с най-важните звезди от Дева, са били издигнати между 1160 и 1248 година. Ставаше въпрос за период от едва 88 години, което все пак бе доста над средната продължителност на живота през XII и XIII век. Какво значеше това? Много просто: че ако изобщо е съществувал някакъв мащабен план за строежа на готически църкви с името на света Богородица, които да съответстват на звездите от Дева, то той не би могъл да се ръководи от един човек, а непременно от група хора, или по-точно — от три-четири поколения майстори. Но кои са били те? И най-вече: имали ли са някаква представа от геомагнетизъм, което да обясни заснетото от сателита?

Мишел, който започваше да вижда вече кръгове, надраска до двете импровизирани таблици последните данни, взети от Мишлен: цялата площ на геометричната фигура, очертана от тези прекрасни храмове, беше — ако божолето не му объркваше сметките — със страни 210 на 160 километра. Тоест територия от близо 33 600 квадратни километра, или колкото една малка провинция.

Въодушеви се. Подобно планиране можеше да е дело само на исполински умове, способни да съгласуват разположението на паметници, отстоящи на десетки километри разстояние един от друг. Ако събереше достатъчно доказателства, Монри сигурно щеше да го разбере.

— Решил съм. Заминавам още утре за Везле да събера колкото може повече информация и да обясня каква е грешката в сателита.

Елен, секретарката му, разбра по телефона, че Темоен е пил.

— Добре ли сте, мосю?

— Отлично — отвърна той. — Събирайте всички важни съобщения, докато ме няма, и отменете програмата ми за тази седмица. Ще ви се обадя.

— Добре, не се притеснявайте. А ако професор Монри пита за вас?

— Измислете нещо.

Изтощен, инженерът пусна мобифона до страничната облегалка на дивана и потъна в дебелата му и топла тапицерия. И докато го обземаше странната смесица от жажда за знания, но и за мъст, тялото му бавно се отпускаше в приятен унес. Божолето, както знаят всички французи, не прощава.