Тамплиерските порти

ВЕЗЛЕ

— Ама разговарят от два часа!

Сестра Инес възнегодува остро пред отговорничката за реда в Йерусалимското монашеско братство. А тя — рускиня с яки бедра и мишци, дебели като колоните на Партенона, стоеше от доста време насред коридора с ръце на кръста и с най-страховитата гримаса, изписана на лицето й.

— Съжалявам, но не може да минете — изръмжа тя. — Трябва да върнете подноса с храната в кухнята и да я притоплите, когато ви наредят, сестро.

— Но нали си имаме ред!

— Той трябва да се спазва стриктно. Ала въпреки всичко разберете, това е извънредна среща. Получих изрична заповед никой да не безпокои абата при никакви обстоятелства. А това засяга и вас.

Монахинята отстъпи неохотно. Завъртя се с подноса с димящи гозби и щом обърна гръб на рускинята, измърмори под носа си:

— Повикайте ме тогава. Вече не съм на възраст да се разкарвам напразно.

Сестра Касуелас — така наричаха всички от общността сестра Инес — слезе с нежелание по стълбите, водещи към кухнята на Света Магдалина, убежище за поклонника. Намираше се до една от малките врати към манастира и печките на сестра Инес бяха известни в целия орден, защото от прозорците на нивото на улицата можеше да се следи всичко, което става на площада на базиликата. Щом сестра Касуелас се ядосаше за нещо — а то ставаше доста често, — единственото, което май я успокояваше, беше да наднича през тези прозорци, за да се разсее, следейки как туристите, посещаващи това място, сноват нагоре-надолу.

В яда си или защото си умираше за клюки, щом остави на алуминиевия плот още топлите гозби, приготвени за отец Пиер и за високия му гост, сестра Инес усети, че навън става нещо странно.

И наистина. В средата на паркинга, до микробуса за разнасяне на книги от магазина, който Фондацията държеше две преки по-надолу, един мъж на средна възраст, с приличен вид, разглеждаше голяма пластифицирана снимка, която май беше (виж ти!) черно-бяла. Този приятен мъж стоеше, изглежда, от доста време там, хвърляйки бързи погледи ту на църквата, ту на тази ужасна снимка. Или поне от толкова време, колкото тя бе изгубила да се кара със сестра Перестройка.

Глождена от любопитство, сестра Инес изпъна врат над посудата. Пришълецът — явно беше такъв, защото и пардесюто, и мустаците му не бяха като на местен човек — гледаше съсредоточено снимката, която държеше в ръце, а после се взираше в стрехите на околните къщи, сякаш се мъчеше да открие някакво скрито сходство. След като в продължение на минута вдигаше и свеждаше глава, той пъхна невъзмутимо ръка в единия си джоб, извади малък сив бинокъл и го вдигна до очилата си.

„Но какво гледа тоя човек?“, помисли си тя, все по-заинтригувана.

На монахинята, почти забравила вече за кавгата с рускинята, й се стори, че пришълецът си говори сам. Правейки големи усилия да дочуе какво казва този мъж, тя дори успя да долови някои откъслечни думи.

— Страшният съд — измърмори той. — Ангел с везни. Съд за грешниците.

А след туй нещо, което я учуди.

— Четирийсет градуса западна ширина. Деветстотин деветдесет и две, осемстотин и десет. Гранит. Радиоактивност.

Първите думи бяха, без съмнение, за фигурите от релефа на централния фронтон над входа към преддверието на Света Магдалина. Това беше скулптурен ансамбъл, представящ Страшния съд, реставриран в началото на века от прочутия архитект Виоле льо Дюк. На него се виждаше величествен Исус, разперил ръце над две групи от различни фигури: вдясно от него бяха праведниците, а вляво — осъдените на вечни мъки, и един ангел с безстрастен поглед претегляше душите им на везни. Но останалите думи и цифри? Какво можеха да значат?

Преди сестра Инес да успее да наостри още повече уши и да чуе какво си говори тоя човек, зад гърба на пришълеца застана високата фигура с натежали рамене на Франсоа Бремен. „Хубава работа“, измърмори сестра Инес, явно раздразнена. Господин Бремен беше известен във Фондацията, защото изнасяше беседи на най-различни теми пред общността и пред безбройните й посетители. Макар да обичаше да казва, че е „официалният летописец“ на Везле, всъщност беше пенсиониран учител, симпатичен на всички, освен на нея. Смяташе го за досадник, за навлек.

От своето „скривалище“ сестра Инес успя да чуе само малка част от разговора им, убедена, че щом Бремен беше там, скоро цялото село щеше да разбере кой е пришълецът. Явно, щом е видял, че този странен човек се навърта около Света Магдалина и оглежда покривите, учителят, който си пъхаше носа навсякъде, също не е могъл да потисне любопитството си.

— Добър ден, мосю — рече му Бремен, вдигнал прословутото си черно таке за поздрав.

— Добър ден — отвърна чужденецът на съвършен френски, за изненада на монахинята.

— Знаете ли, от известно време ви наблюдавам как разглеждате тази снимка и не можах да не се запитам дали не сте историк или нещо от този род. Извинете за нахалството, но бяхте така съсредоточен, та помислих, че сигурно проучвате нашата църква. Прав съм, нали?

Преди Темоен да успее да му отговори, старецът продължи:

— Аз съм учител, разбирате ли? Казвам се Франсоа Бремен и съм, така да се каже, официалният пазител на този храм.

Сестра Инес изсумтя от скривалището си.

— А, така ли? — Инженерът подаде ръка на стареца. — Радвам се да се запозная с вас. Аз съм Мишел Темоен, мосю. И съжалявам, че ще ви разочаровам, но не съм историк, нито нещо от този род. Инженер съм.

— Инженер ли? — Това сякаш го изненада. — И идвате за пръв път във Везле?

— Така е. Възхищавах се на портика на църквата, чудесен е.

— И мистериозен — отбеляза Бремен.

— Мистериозен ли? Какво странно виждате в сцената на Апокалипсиса?

— Нима вие, който изглеждате интелигентен човек, не виждате наистина нищо странно в този фронтон?

— Не — отвърна колебливо Темоен. — А трябва ли?

— Всъщност почти никой не го забелязва — промълви Бремен. — Колко жалко! Явно, за да го забележи човек, трябва да притежава енциклопедична култура, да е без предразсъдъци и много наблюдателен. Сигурно вече разбирате.

„Официалният гид“ на Везле му намигна съучастнически, което сестра Инес не успя да види, а после хвана Мишел за китката и го дръпна няколко крачки напред, сякаш искаше да му покаже някой детайл, скрит в ансамбъла. След като двамата мъже се преместиха, шпионската мисия на монахинята стана още по-трудна и тя, готова на всичко, не се поколеба и се подаде до кръста от прозореца, за да може да проследи разговора на всяка цена.

— Господин Темоен, проявявате ли някакъв интерес към египетската култура?

Темоен поклати глава, преди да отговори:

— Историята не е моята страст.

— Жалко, защото, ако можехте да сравните тази сцена на Страшния съд с описаната в папирусите на египетската Книга на мъртвите, щяхте да разберете приликата между двете. Това, което виждаме тук, всъщност е част от един култ на египтяните, съхранен в лоното на християнската доктрина и стигнал непокътнат до дванайсети век. Не ви ли е странно, че текст отпреди над четири хиляди години, взет от култура, смятана отдавна за мъртва, може да вдъхнови творба като тази?

— Прилика ли? Но, господин Франсоа — Инженерът погледна весело стареца. — Каква връзка може да има между древноегипетските символи на вярата и строителите на този храм? Когато строежът на тази църква е започнал, последните фараони са били вече погребани поне от хиляда години.

Учителят си нахлупи ядно такето и после посочи фасадата, а сестра Инес затаи дъх.

— Не знам дали има пряка връзка, но е съвсем сигурно, че на този фронтон е изобразена сцена от Книга на мъртвите! Погледнете — рече раздразнен, — ангелът, държащ везните, е подобен на чакала, който претегля душата на фараона и сравнява тежестта й с перото на Маат, богиня на правосъдието. Подобен е и на Тот, бога на мъдростта, който решавал дали покойникът е придобил достатъчно знания и духовна чистота, за да отиде на небето. Тази подробност е спомената, ако си направите труда да проверите, в един от най-известните пасажи от Книга на мъртвите. Доста популярен е и резултатът: ако перото е по-тежко от душата, то покойникът е отишъл в Отвъдния свят, изпълнен с грехове, и трябва да бъде осъден веднага. Тогава го хвърлят в пастта на страховито чудовище, наречено Амит, което разкъсвало безсмъртния дух на мъртвеца и го обричало на вечна смърт.

— Вечна смърт. Звучи ужасно, не мислите ли?

— Така е — съгласи се Франсоа. — Абат Сугер, който вдигнал тези стени през 1144 година, го знаел и изградил храма като „машина за безсмъртие“. Както египтяните украсявали гробовете на любимите си хора със сцени от Книга на мъртвите, за да им показват пътя към Отвъдното, така и абатът съградил този храм, за да помогне на цялата енория по пътя, по който рано или късно всички трябва да поемат.

Мишел вдигна вежди, изненадан.

— Май не вярвате на нито една моя дума, нали?

— Напротив — прекъсна го той. — Това, което казвате, е страшно любопитно, мосю Бремен. Значи, споменахте, мястото действало като машина.

— Така е.

— Но всяка машина си има механизъм, има части. Къде са те?

— Елате с мен в църквата и ще ви обясня как действа.

— Как действа ли? Да не би да имате упътване за това или нещо подобно? — усмихна се шеговито инженерът.

— Да речем, че е така, мосю Темоен. Тази църква е съградена така прецизно и в определени дати действа по толкова особен начин, че понякога имам чувството, че се намирам във вътрешността на часовников механизъм.

— Добре, това е интересно.

— Така е.

Безсилна да направи каквото и да било, сестра Инес видя как Бремен и пришълецът изкачват стълбите към входа на храма и потъват в него през малкия портал, вдясно от централната фасада.

Заинтригувана от приказките за някаква „машина“ и от обясненията, които не бе чувала никога досега от устата на учителя, развълнуваната готвачка бе готова да зареже печките си и да се позавърти тихомълком край двамата мъже, но сестра Перестройка провали — за кой ли път — намеренията й.

— Какво се мотаете там? — скастри я тя още щом влезе в кухнята и видя сестра Инес, протегнала се в цял ръст между плота и прозореца над умивалника.

— Проверявах дали прозорците се затварят — оправда се тя.

— Добре. Отец Пиер заръча да му занесем по-бързо яденето. Ще се храни с госта си в кабинета.

— В кабинета ли?

— Да. И то веднага. Не карайте отците да чакат, че нали знаете как се изнервят.

Двете монахини взеха подносите с храна и поеха чевръсто към горния етаж.