Тамплиерските порти

INTRA NOS EST37

Жан от Авалон усети странно завихряне в стомаха. Всъщност беше много повече от обикновено физическо неразположение: това завихряне го лиши от контрол над собственото му тяло. Нито мускулите, нито гласът му, нито силните му големи ръце се подчиняваха на отчаяните усилия, които правеше. Няколко секунди, които му се сториха безкрайни, плувайки в празното пространство, рицарят се мъчеше самоотвержено да се ориентира и да стъпи с ботуши на нещо твърдо. Напразно. Този вихър го беше подел от земята и го бе запратил във въздуха през скалистия таван на криптата в Шартр, без да разбере как.

Какво беше това чудо?

Все още в безтегловност, тамплиерът нямаше време за много догадки. „Нещо“ или някой му бе отнел силом пелерината и всички метални предмети, които носеше по себе си (една тока, арабския му кинжал, медальона, закопчалките на ботушите му и медната гривна от Антиохия). Не бяха Глук или Филип. Всъщност те изчезнаха от погледа му още щом биде подет от този огнен стълб. Къде ли бяха? И те ли бяха отнесени от тази свръхчовешка сила? Господ или Дяволът си играеше така с тях?

Когато тялото му спря да се върти като пумпал и той си възвърна равновесието, първото, което рицарят от Авалон долови, беше странната остра миризма, идваща отвсякъде. Едва тогава усети земя под краката си. Постепенно, сякаш всичко е било само лош сън, положението започна да се нормализира: острото жужене, което го бе принудило да падне в параклиса, усещането, че го подхвърлят в здрави копринени платна, и дори силата, която не му позволяваше да отвори очи, докато се издигаше, постепенно отслабнаха и изчезнаха едновременно. Кошмарът бе свършил. Или не беше?

Коленичил, с опрени на гладкия студен под ръце, тамплиерът започна да осъзнава положението си. Всичко изглеждаше нормално наистина, но скоро си даде сметка, че стените от дялан камък на абсидата не са вече там, където ги бе зърнал за последен път. Нямаше ги и олтара, и нишите в стената, и ковчега.

Къде беше попаднал?

Когато успя най-сетне да отвори очи и да се огледа наоколо, Жан откри нещо ужасно. Грубите стени на криптата, олтарът и дори Черната мадона от храма бяха изчезнали. Съвсем сам, без и следа от Глук и Филип, Жан разгледа слисано странното помещение, в което, изглежда, бе затворен. Намираше се в широка стая с окръглени стени, без цепнатини, врати или спойки по невидимите блокове. Сякаш всичко беше едно цяло и той бе затворен в метална клетка. Нямаше и нито една мебел, на която да се отпусне, а светлината — някакво бледо постоянно сияние — идваше сякаш от обграждащите го стени.

— Привет! — викна той два пъти. — Има ли някой?

Никой не му отвърна. Всъщност думите му дори не прозвучаха с нормалната сила.

Пообъркан, Жан от Авалон извика още веднъж, и то по-силно. Но и този път не получи отговор. А най-лошото беше, че започна да осъзнава, че ако това е похищение, то той бе изцяло в ръцете на похитителите си.

Тогава, треперейки, коленичил и явно с разстроени нерви, рицарят си спомни за силните магии на друидите. Ами ако Глук го беше измамил и го бе пратил в някоя от ония земи в безвремието, за които пееха трубадурите? Дали Филип нямаше право да се съмнява в друида и дали това не бе наистина засада? И освен това дали, за нещастие, не бе попаднал в онова прокълнато място — което селяните от областта Бос край Шартр наричаха Магония, — откъдето според тях идвали демоните да плашат непорочните им дъщери и да опропастяват реколтата?

Жан опита да се успокои.

Спомни си клетвата за вярност към Ордена на Бедните Христови рицари, дадена край Скалата на Аврам, помъчи се да си спомни и заклинанието, с което обличаше бронята на вярата, за която Бернар говореше така често. Какво повече можеше да стори? Без меч и щит, без плетената ризница или боздугана си можеше да разчита само на силата, която Господ дава на всеки смъртен, за да устои на Злото.

И точно когато затвори очи и започна да реди молитвите си в това пусто място, чу въпроса, зададен му ясно и на висок глас, който отекна в главата му:

— И вие ли ще се борите с Господ Бог?

Жан се стресна.

— Не бойте се — рече му гласът. — Аз съм Гавраил, любимецът на нашия Господ.

Този строг металически глас му говореше така категорично и уверено, сякаш го познаваше, и рицарят не посмя да го прекъсне.

— Аз съм онзи, който извести на Мария, че Божието семе ще покълне в утробата й и който се яви в съня на Йосиф да му каже да бягат от Ирод в Египет. И вие ли ще се борите с мен като Яков?38

Смаян, тамплиерът отвори очи и се опита да открие мястото, откъдето идваше гръмовният глас. Напразно. Там, в неговата клетка без решетки, нямаше никого. Тогава през ума му мина тревожна мисъл: „Ами ако съм умрял? Ами, ако съм в преддверието на рая?“.

И изведнъж Жан се сети за библейската история, за която му говореше гласът. Това бе епизодът, в който патриархът Яков помислил, че умира, защото ангелът Божий му нанесъл страшен удар в ставата на бедрото и той окуцял, но въпреки всичко упоритият евреин не се предал. Нещо повече, Яков живял още дълго и по пътя за Харан видял Божията стълба към небето и макар в писанията да не е казано, имал куража да се качи по нея и да зърне онова, на което повечето смъртни се радват, след като напуснат тленното си тяло. Какво тогава искаше да му каже гласът? Че трябва да се бори с него ли? И къде да го открие?

— Не, Жан от Авалон, не ме търсете с тленните си очи — екна пак мощният глас. — Търсете ме с очите на душата си и ще ме откриете.

— Не ви разбирам — изрече той шепнешком, сякаш се боеше да не би ангелът да го чуе.

— Не знаете ли защо ви доведох тук? И защо ви отделих от оръженосеца и от друида?

Рицарят не отговори.

— Въздигнах ви на същото място, където преди са били свети люде — като Енох и Йезекил и като самия Яков. Напомняте ми много на последния: вироглав сте като него, със закърнели телесни сетива и чувства. Но за разлика от него, вече знаете, защото бяхте посветен, че и други като Мохамед са се възкачвали тук и са се радвали на чудесата на Сътворението. Та доведох ви, за да ви разкрия нещо много важно, нещо, което след туй трябва да предадете съвсем точно на себеподобните си, но не с думи, а с дела.

Тръпки полазиха по гърба на смаяния тамплиер. Колкото и да се мъчеше да открие източника на гласа, не можа.

— А това има ли нещо общо с търсенето на Вратите на Запад, с което ме натовари моят господар, графът на Шампания?

Този път, сякаш разбрал какво цели пленникът му, ангелът не отговори веднага. Когато гласът му екна отново, Жан от Авалон чу само едно силно и поривисто:

— Вижте!

Думата отекна продължително сред окръглените стени, сякаш рикошираше в тях и се носеше към безкрая. Върху една от белите стени, точно пред него, заблестя светла точка, която внезапно превърна меката светлина в помещението в пълен мрак.

Но всъщност мракът не беше пълен. Докато очите му привикваха с него, тамплиерът започна да различава тук-там светли точки. Бяха ярки, но малки, някои групирани в цветни ветрила, които той скоро оприличи на звезди. Бяха навсякъде: над главата му, край него и дори под нозете му, сякаш бе стъпил на невидим стъклен под.

— Смаян ли сте от величието на Сътворението? — рече тогава ангелът.

— Да.

— Трябва да знаете, че всяка от тези звезди е като вашето Слънце. Около тях се въртят други планети, на които живеят хора като вас. И няма център, от който да зависят, защото център е самият Бог. Знаете ли, всяко от тези светли тела е подчинено и зависи напълно от другите. Свързани са с невидими течения, както сестрите — с една и съща майчина кръв. Това познание — продължи Гавраил — е било известно на много народи в древността, него предаваме и на пророците. В тия небесни селения идват и безсмъртните души на хората. Египтяните построиха край Нил пътища за своя фараон, за да го насочат към вечния му дом. Издигнаха пирамиди по подобие на небесния път, но си запазиха правото по него да минават само техните царе. А аз искам от вас нещо по-благородно: да покажете пътя на възкресението на всички вярващи, като изградите нов праг на земята за възкачване в небесата. Моята мисия е да ви покажа как да издигнете тези символи, като се започне от Йезекил и онова, което му продиктувахме за първия храм на избрания народ, и се стигне до теб и до твоите хора, които ще науча как се строят Врати към небето.

— Арабите ни казаха, че вие сте обяснили на Енох как да строи пирамидите.

— Не на него, а на Имхотеп, архитект на фараона Джосер от III династия, на когото предадохме, както и на Йезекил, плановете на Вратите към отвъдното.

— Не ви разбирам.

— Погледнете онази група звезди. Там, вдясно от вас. Виждате ли я?

— Онази с формата на ромб ли? Която наричаме съзвездие на нашата Богородица?

— Да, Virginis — отвърна металическият глас на ангела. Звездите й сочат новата врата към отвъдното — Вратата на Девата. По времето на Имхотеп този праг беше в друга група звезди — Трите Марии, която за египтяните носеше името на бог Озирис. И те построиха врати в пустинята по подобие на съзвездието Озирис, които действаха, докато звездите се появяваха на определеното място, но днес, според новия план, Вратите трябва да бъдат построени наново.

— Искате да построя нещо подобно на небесното тяло на нашата Богородица на земята ли?

— Точно така.

— Но как? Аз нямам книгата, която дадохте на Имхотеп, на Енох.

— Ще я имате — прекъсна го ангелът. — Всичко с времето си. И когато тя стигне до вас едновременно от Изток и от Запад, ще я прочетете, защото аз ще ви науча как.

— Ще минат седмици, а може би и месеци — възрази рицарят.

— Тук времето няма значение. Глук ще ви я покаже.

Изненадан, Жан сви рамене.

— Глук ли? Че какво общо има Глук?

— Той е един от нашите посветени. А те са много. Наричат ги дърводелци, защото строят покривите на храмовете, които както знаеш, представляват небето. Познават небосвода и движението на звездите по него, затуй трябва да им се довериш за разчитането на книгите, които ще стигнат до теб от Йерусалимската врата. Прочетете ги, изучете ги и ги скрийте, докато дойде времето, когато други ще заслужат правото на достъп до това знание.

— Нима знаете какво има да стане? — измърмори изумено тамплиерът, мъчейки се да долови някаква нотка на съмнение у своя събеседник.

— Нали ви казах? В царството, където сте сега, времето няма значение.

— Но какво доказателство ще дам на моите хора, за да ги накарам да повярват в това, което ми казвате, о, Гавраил?

— Няма да е нужно да им давате нищо. Думата ви ще е достатъчна. И все пак, щом питате какво има да стане, ще ви покажа нещо, което никога няма да забравите.

— А ще мога ли да го разкажа?

— Ще можете.