Тамплиерските порти

TERRIBILIS EST LOCUS ISTE12Шартр, 1128 годинаТри години след случилото се в Йерусалим

Всичко беше така, както му бяха описали. Река Евре, тиха и кристално чиста, плискаше леко води в каменния канал, по който я бяха отбили, безучастна към наплива от поклонници, вдъхващ живот на безбройните ханове и гостилници в района. На изток, точно след Порт дьо Гийом, над тихите й води се издигаше красив мост, водещ към Опито — двуетажна странноприемница, строена от бенедиктинците, да дава подслон и храна на духовниците от техния орден, пристигнали тук. И над всичко това, запълвайки голяма част от обозримия хоризонт на града — хълмът. Величествено възвишение, заобиколено от безброй малки къщички, разположени в низ от концентрични кръгове, пресичащи се около масивния храм, където се съхраняваха мощите на свети Любен.

Нямаше нужда да питат. Поели по единствената павирана улица на града, щяха да стигнат, волю-неволю, до мястото, към което се бяха запътили.

Беше обикновен делничен ден в Шартр. Пазарът за животни в сряда гъмжеше от хора, дошли от цялото плато Бос да си набавят всичко необходимо за зимата. Рождество Христово наближаваше. Кози, овце, някоя и друга крава, магарета и най-вече прасенца бяха струпали зад временните дървени заграждения по павирания централен площад. Сърцето на града тънеше в оглушителна врява и в киселата миризма на тор.

Жан от Авалон не обърна внимание на тълпата. Следван от Филип, младия си оръженосец, който бе нарамил шлема, бойната ризница, раменната броня и железните ботуши на своя господар, той си проправи път сред търговците и подкани кортежа, който водеше, да се изравни с него. Това бе малка група от петима бели монаси, тръгнали точно преди седмица от абатството в Клерво, които със светлите си дрехи се открояваха на заобикалящия ги мръсен фон.

Единият от тях, слабоват и мършав, с издължено лице, рядка брада и изпъкнали очи, разбра мигом знаците на рицаря. Направи една-две големи крачки пред групата и като свали пътьом качулката от бръснатата си глава, се обърна някак тържествено към рицаря.

— Свършихте добра работа, Жан от Авалон — рече му. — И нека нашият Господ Бог Исус Христос ви дари с безкрайната си милост.

— Просто изпълних обета си за послушание, отче Бернар — отвърна той, следейки изпод око простолюдието, което започваше да се сбира край тях. — А сега ми кажете каква мисия ще ми възложите и аз ще я изпълня с радост.

— Достатъчно е да знам, че сте наблизо и бдите над нас с оръжие в ръка — каза монахът. — Шартр е свято място и тук ще имаме нужда повече от ума ви, отколкото от вашия меч.

Без да иска, Бернар дьо ла Фонтен, абат на процъфтяващия цистерциански манастир в Клерво, напомни на рицаря истинската цел на това пътуване. Всъщност те бяха поели по тежкия път за Оксер и Орлеан не само за да се срещнат с епископ Бертран. Абатът, мъж с остър ум, отдаден с невиждана страст на вярата, искаше да се увери и дали този хълм е мястото, което търсеше от месеци. Откакто рицарят от Авалон отиде в манастира му, Бернар не бе преставал да мисли за странните неща, преживени от граф Хуго и хората му, и за това как би могъл да овладее този източник на огромна сила, на който, както изглежда, се бяха натъкнали в Светите места. Дали това беше Дяволът? „Може би“, отговаряше си. Човекът, чийто девиз беше прочутата фраза Regnum Dei intra nos est („Божието царство е в нас самите“), смяташе, че същото се отнася и за Дявола, следователно за събитията, случили се в Йерусалим — толкова очевидни и така осезаеми, — трябваше непременно да има някакво „очевидно“ обяснение.

Но още повече го тревожеше нещо друго: той знаеше, че срокът, в който „ключът“ към Божията стълба — появила се неотдавна по думите на Жан от Авалон в подземието на Скалата — трябваше да бъде донесен от Йерусалим, вече изтичаше. А най-трудно му беше да реши къде да положи тази реликва. Дали Шартр щеше да се окаже подходящото място?

Както очакваше, малка група духовници посрещна прочутия Бернар в църквата на абатството. Начело бе епископ Бертран, мъж с голям корем и добре подстригана коса, който носеше тънка червена мантия с вплетени златисти филиграни. До него неколцина „черни монаси“ от Клюни, всичките пращящи от здраве, наблюдаваха подозрително този „орляк мистици, умиращи от глад“.

Представянето продължи точно колкото трябваше. Когато и двете делегации се озоваха под северния портик на църквата — украсен с грубовати изображения на дванайсетте апостоли, пребоядисани в ярки цветове, — водачите им се целунаха по страните и се отправиха навътре в храма да разговарят насаме. Никой от двамата не желаеше да се впуска във вечния спор за бедна или богата Църква, така че, притулени в сенките на храма, те поведоха разговор като съмишленици, както подобаваше в случая.

— Благодаря на Господа, че дойдохте, отец Бернар. Притворната усмивка по руменото лице на епископа изчезна още щом той обърна гръб на свитата си.

— Когато вашият пратеник ни извести вчера, че идвате в града, наистина повярвах, че молитвите ми са чути.

Отец Бернар се намръщи.

— И каква е причината за безпокойството ви? Не смятах, че ще отстъпите така бързо пред цистерцианския идеал.

— О, не, не — побърза да отвърне епископът. — Но макар да не споделям аскетичните ви възгледи, признавам, че монасите ви имат повече опит в духовните дела, а в момента ме занимава точно такова.

— Щом казвате.

— Миналата седмица — обясни Бертран — от криптата на Света Богородица, на същата тази църква, изчезна майсторът, когото бяхме наели за ремонта. Всичко беше повече от странно. В началото помислихме, че е отвлечен, но само преди два дена клетникът се появи на същото място, откъдето изчезна, и то, когато храмът бе затворен отвсякъде!

— Значи се е върнал.

— И така може да се каже. Помислихме, че е дяволска работа. Какво друго? Защото иначе не разбирам как ще се промъкне в криптата, без да разбие вратата. Беше невредима! Но най-лошото е, че се появи с помрачен разсъдък и не можахме да разберем почти нищо за това изчезване.

— С помрачен разсъдък ли казвате?

Епископът вдигна поглед към свода на църквата, сякаш търсеше по-солидни аргументи.

— Всъщност — поколеба се той — бръщолевеше за някакъв ангел, който го вдигнал във висинето и му показал, по думите му, колко много са небесните сфери там. Твърдеше упорито, че небесните светила са подредени в гигантски механизъм, че всички били свързани и цялото колело се движело благодарение на безкрайната Божия мъдрост. Изломоти нещо и за Неговата воля, за това, че онуй, което е на небето, трябва да бъде сторено от хората и на земята. Разбирате ли нещо?

— Наистина ли каза така? — Изпъкналите очи на Бернар блеснаха от възбуда. — А нещо друго?

— В интерес на истината — не. Някаква странна треска, която не можахме да овладеем навреме, го повали и той се помина вчера следобед в страшен делириум. За щастие малко след това приехме легата, който ни съобщи за вашето пристигане, и благодарихме на Бога, че ни провежда такъв пратеник да разгадае тази мистерия.

— Да.

— Кажете ми, отче, според вас има ли някакъв смисъл в това, което ни разказа каменоделецът?

— Може би, Ваше Преосвещенство. — Бернар сбра длани пред устата си, както правеше обикновено. — Заведете ме в криптата, където се е случило това, което ми разказахте. Ако е бил Дяволът или някой от следовниците му, сигурно е оставил там скверните си следи.

— Последвайте ме.

Епископ Бертран повдигна леко одеждите си, за да не му пречат да върви, после заобиколи главния олтар и отмести един дървен капак, под който започваше тесен и влажен отвор със стълби. Криптата, към която той водеше, беше помещение, обхващащо горе-долу половината от централния кораб; беше тъмно като в рог и широко, но с нисък таван. В дъното, до един кладенец и до ковчега с мощите на свети Любен край олтара, се издигаше прекрасна статуя на света Богородица с детето в скута. Огромна свещ осветяваше едва-едва помещението.

— Какъв ремонт смятахте да правите тук, Ваше Преосвещенство?

— Искахме да снижим пода и криптата да стане по-удобна. Да поставим няколко реда пейки, за да можем да извършваме служби за кръщаване, погребения. Но майсторът убеди нашия капитул да разрушим тази църква и да започнем строежа на друга, в по-нов и според мен не съвсем реалистичен стил.

— Разбирам — кимна Бернар. — И къде точно, казвате, се появил отново вашият майстор?

— До статуята на Богородица, отче.

— Така и предполагах.

— Наистина ли?

Абатът се спря до една колона, на която имаше обкова с цитат от молитвата за градината на кръстните мъки. Впери поглед в своя домакин и като сложи ръце на кръста си, го смъмри строго:

— Епископ Бертран, изненадан съм от липсата ви на тактичност. Още не сте ме попитали какво всъщност ме води във вашия град. Едва пристигнал, ме засипахте с тревогите си и дори не попитахте какво всъщност ме води тук. Ако постъпвате винаги така, не бихте се справили със случаи като този, заради който днес сън не ви хваща.

Прелатът се изчерви.

— Прав сте, отче. Дължа ви извинение.

— Няма нищо. Сам ще ви кажа: исках да видя точно това място. Знаете, че от години ратувам за култа към света Богородица, на която досега не се отреждаше подобаващото място. Тя, като майка от плът и кръв на нашия Господ, е естественият посредник между нас и небесното царство, между Земята и нашия Господ. Онзи, който се стреми към Бога, ще стигне по-лесно до Него чрез милостивата му майка, отколкото по други пътища. Древните жители на това място, далечни предци на първите християни, са го знаели и са отправяли молитвите си към Майката — преди Бог да я прати на този свят!

Епископът изчака, преди да отговори.

— Попаднахте точно в целта, отец Бернар — потвърди накрая. — Знаете ли, че моят предшественик, епископ Фюлбер13, обличал със символите на Божията майка езическата богиня, държаща сина си в скута, която carnutiis14 почитали, и забранил долмена15, който те донесли тук?

— И друидите от горите на Клерво са почитали подобни божества. Те смятали, че това са свещени майки, родили божествените си отрочета с непорочно зачатие, и че светилищата им служат за естествен мост към небето. Нима това не е една прекрасна ранна представа за образа на света Богородица в нашия век на просветлението? И нима не сме свидетели на явен пророчески знак, предвещаващ пристигането на Майката Божия?

— Може би — измърмори Бертран, свивайки рамене пред красноречивия абат от Клерво. — Но това не обяснява онуй, което стана с нашия майстор.

— Напротив. Ако обърнете внимание, той е казал, че един ангел го отнесъл на небето и му показал какво е там. От години проучвам подобни разкази в ръкописите, които пазим в моя манастир, и точно в един от тях — връзка страници, спасени от хората на графа на Шампания, моя господар, по време на кръстоносния поход на Урбан II — се споменава за нещо подобно на станалото с вашия майстор.

— Разкажете ми, ако може. И с друг строител ли е станало?

— В известен смисъл — да. В Библията е казано, че освен света Богородица, само трима пророци се възкачват телом и духом на небето: Енох, Илия и Йезекил. Първият от тях пише страниците, за които ви споменах, и описва подробно една раса от ангели, които нарича „пазители“ и които го отвличат два пъти. Първия път — за трийсет дена и трийсет нощи. И разказва, че пътувал, воден от ангел, когото назовава Правел и който му дава стилет и дъсчици, на които той записва всичко в триста и шейсет текста. Като се завръща, Енох донася тези ценни дъсчици, за да разкрие на хората небесните тайни.

— Но в Светите писания не е казано нищо такова — измърмори епископът.

— Така е. Защото става въпрос за изчезнала книга, в която се говорят ужасни, изумителни неща и до която, по волята Божия, християните не трябва да имат достъп, за да не се плашат.

— Да не се плашат ли?

— Да, Ваше Преосвещенство. Например с истории като тази за бунта на Луцифер, когото Енох нарича Семиаса16. В текста, за който ви говоря, се казва, че така нареченият Семиаса и група от двеста ангели се разбунтували срещу Господ, съвкупили се с нашите жени и сложили началото на раса от зловещи титани, която успяла да оцелее дори след Потопа. Тези дяволи в човешка плът се пръснали из цялата земя, създали семейства, които живеят може би и до днес, и издигнали кули, за да покажат на потомците си откъде могат да стигнат до своите.

— Пази Боже!

— За тези оцелели гиганти се споменава в Числа, глава З, стих 33. Или във Второзаконие, глава 2, стих 11. Или в Книга Иисус Навин, глава 12, стих 4.

— И какво още се казва във вашата книга?

— Не много. За съжаление страниците, които имаме, са малко и са доста крехки. Но по повод тревогите за станалото в епархията ви, Ваше Преосвещенство, трябва да ви кажа, че арабите, които ги предали на графа на Шампания, му обяснили, че Енох бил велик строител, който при завръщането си донесъл плановете на съвършения храм и ги съхранил, изсечени върху камък.

— Пиер дьо Бланшфор не е споменавал за такъв план, преди да умре — замисли се епископът.

— Никой майстор не го споменава.

— Никой ли? Искате да кажете, че не е бил само Енох?

— Всъщност, Господ праща на Йезекил видение с всички подробности за храма, както Той иска да изглежда, и съществува предание, според което плановете стигат до самия цар Давид, който после ги оставя в наследство на Соломон. И тези планове, изглежда, са само началото на гигантски Божествен план за пресъздаване на небесното мироздание в тленния свят. Това, че вашият майстор е имал достъп до част от познанието, преди да умре, може да означава само едно, Ваше Преосвещенство.

Епископ Бертран пое бледите ръце на отец Бернар в своите. Те бяха студени, сякаш монахът беше изпаднал в някой от онези странни пристъпи на екстаз, които често го спохождаха.

— Какво? — попита той. — Какво може да значи това?

— Че майсторът наистина е бил на небето и е имал достъп до плановете на Енох. А ние, Ваше Преосвещенство, сме дошли точно за да открием някого, който е виждал тези планове.