Тамплиерските порти

ОТЕЦ ПИЕР

Щом отвори вратата, сестра Инес остана като гръмната. Изобщо не й бе минало през ум кой може да звъни така упорито в този късен час. И сигурно лицето на сестра Касуелас е било страховито, защото онзи, който звънеше, направи инстинктивно крачка назад, преди да дръзне да проговори.

Донякъде беше логично. Мъжът с „чуждоземското“ пардесю и с мустаците, когото бе шпионирала преди малко от кухнята, сега стоеше пред нея цял-целеничък и я оглеждаше от главата до петите. Всеки би се смутил. На всичко отгоре монахинята не успя да се овладее: топла вълна заля страните й и те тутакси порозовяха. „Спокойно, Инес — рече си, този човек изобщо не те познава“. И прикривайки криво-ляво смущението си, положи невероятни усилия да проговори.

— Кажете — измънка най-сетне сестра Инес. — С какво мога да ви помогна?

— Искам да се срещна с отец Пиер, сестро. Посетителят, без съмнение французин, не скри нетърпението си.

— Той не ме познава — добави, — но му предайте, моля, че е спешно и трябва да го видя колкото може по-бързо.

Монахинята се усмихна възможно най-приветливо и след като го помоли да изчака на вратата, докато тя провери дали отецът ще го приеме, запъшка нагоре по стълбите. Не се забави много. След няколко минути сестра Инес отвори отново лакираната дървена врата към улицата и без да продума, поведе посетителя към кабинета на отец Пиер.

А той, внушителен висок мъж с голям прошарен кичур, падащ като водопад на челото му, му подаде ръка още щом го зърна.

— Извинете за безпорядъка — рече отецът, — но идвате в малко деликатен момент. Когато пиша нещо, трупам документи и книги навсякъде. После не ми остава време да ги подредя и така се озовавам в тоя хаос.

„Започва добре“, помисли си Мишел Темоен. Събеседникът му изглеждаше прям човек.

— Не се притеснявайте — отвърна той. — Ще се постарая да не ви задържам много.

— Благодаря ви.

Отец Пиер се настани зад масата и зачака гостът му да заговори. Този мъж с безупречен вид, в чудесно пардесю на Армани, седна срещу него и се представи като космически инженер, работещ за френското правителство. „Няма да повярвате — започна той, — но заради снимките, които един от нашите сателити направи на този район, се забърках в някаква мътна история“. Инженерът му обясни с какво се занимава и защо трябва да търси обяснение за неидентифицираните енергийни емисии, които сателитите са засекли, излъчвани, изглежда, от някои храмове в цяла Франция. „Нямате представа за какво говоря, нали?“, отбеляза той, без да помръдва в креслото си.

— Неидентифицирани енергийни емисии ли? — повтори отец Пиер, облещил очи. — Живеем тук, до базиликата Света Магдалина, през цялата година и не сме забелязали нищо необикновено. Трябва да знаете, че и до днес храмът се посещава от двеста-триста души всеки ден.

— Станало е преди два, най-много три дни — прекъсна го Темоен.

— Е… — Свещеникът се наведе в креслото си. — не разбирам нищо от сателити, но като ви слушам, това може да се дължи на нещо като „електрическо изпразване“, навярно на топлина, което апаратите ви са уловили случайно в даден момент и което после е изчезнало. Този район е пълен с минерални води, земната кора е много активна.

— Вече проверихме и тази емисия се повтори след двайсет и четири часа по същия начин. Не е нещо случайно. И както ви казах, успяхме да снимаме всичко. Погледнете.

Инженерът извади от джоба си снимката на ERS от Везле, която вече бе показал на Бремен, и я подаде на отец Пиер. Той я пое внимателно и я разгъна на масата. В началото не знаеше какво да гледа, но щом забеляза лъкатушната линия на река Кюр и видя надписа в единия край, се концентрира. Като откри издължената форма на „вечния хълм“, останките от крепостната стена, мрежата от улици, приличаща на пчелна пита, горичката до входната арка и площада, където се издигаше базиликата, всичко му стана ясно. В тази снимка нещо наистина не беше както трябва: Света Магдалина я нямаше!

— Видяхте ли?

Отец Пиер мълчеше.

— Както виждате, не става въпрос за фина и недоловима енергия, а за нещо, което замъгля точно определен участък от земната повърхност и образува млечно сияние на това място.

— Във вашия Център нямате ли представа какво може да е?

— Засега официалната хипотеза е, че става въпрос за неточност в лещите на сателита. Но след по-задълбочено проучване тази възможност бе отхвърлена.

— Разбирам — кимна замислено свещеникът.

— Вижте, отче, няколко души ме насочиха към вас като човек, който може да разреши този проблем. Затова настоявах да ви видя.

Пиер Дюмон, който от двайсет години служеше на Йерусалимското монашеско братство, никога не бе виждал подобно нещо. Нито като свещеник, нито като радиестезист. Смущаваше го най-вече съвпадението между тази среща и посещението на отец Роже преди часове. Спомни си устата му с тънки устни и бели зъби, обрамчена с грижливо поддържана остра брадичка. И сякаш го чу да казва заплашително: „следя отблизо един човек, който скоро ще дойде при вас и ще ви даде доказателството, което искате от мен“. Това ли беше човекът? А снимката — доказателството за дяволската енергия, за която му говори отецът? Ами ако този човек и египтянинът се бяха наговорили за дявол знае какви тъмни дела? Потънал в тези мисли, отец Пиер се наведе отново над снимката от ERS и като поглади якичката си, прошепна:

— Мосю Темоен, вие вярвате ли в Дявола?

— Моля, какво казахте?

Отец Пиер повтори:

— Вярвате ли в Дявола?

— Е, не искам да съм груб, но престанах да вярвам и в Господ, и в Църквата преди няколко години. Предполагам, че е заради работата ми, заради стреса, отговорностите, нали разбирате.

— Питам ви, защото хората като мен, които се занимават с радиестезия, знаят, че доста храмове са построени на места, където в миналото е имало много силна земна енергия. И тези места, мосю Темоен, обикновено са били свързани с Дявола.

Пиер знаеше, че това твърдение би харесало много на отец Роже, и зачака да види какво впечатление ще направи на събеседника му. „Ако са съучастници — помисли си, — ще захапе въдицата“.

— Радиестезия ли? Съжалявам, но не знам за какво говорите.

— О, извинете! — Отецът не успя да скрие разочарованието си. — Така се нарича дисциплината, която се занимава с изучаването на някои енергийни потоци, пресичащи Земята. Китайците са я знаели като енергията чи и едва през двайсети век един немски лекар — доктор Ернст Хартман, я характеризира научно и създава теория, според която тези потоци, под формата на квадрати, покриват цялата Земя като вени.

— Извинете, но какво общо има Дяволът с всичко това?

— В случая става въпрос за легенди. В Испания например бил много разпространен слухът, че крал Филип II заповядал да построят манастира „Ескориал“ върху една от вратите към ада. Като я запечатва с издигането на величествената сграда, кралят си запазва правото на достъп до това измерение и на абсолютен контрол над този важен извор на познание. Днес радиестезистите, които проучиха тази зона край Мадрид, откриха, че оттам преминава един от най-силните енергийни потоци в Европа и че легендата за вратата към ада се е зародила заради въздействието, което излъчванията на това място упражняват върху хората, намиращи се там. Инженерът го гледаше недоумяващо и това го убеди, че той няма нищо общо с отец Роже.

— И това е проучено? — запита той.

— Да, мосю Темоен. Работя по този въпрос почти цял живот. Гадателите долавят несъзнателно тези потоци с изострената си чувствителност и я използват, за да търсят вода; някои животни „се включват“ в тези мрежи, преди да изберат къде да спят; а благодарение на съвременните електронни апарати — осцилографи, магнитометри или гайгерови броячи, се улавя и изчислява интензитетът им.

— И вие смятате, че сме снимали точно това?

Темоен се взря в сивите очи на свещеника, който не откъсваше поглед от странното светлеещо петно, което скриваше Света Магдалина на снимката.

— Може би — отвърна той, замислен. — Изследванията показват, че на местата със силна активност на земната кора, където освен това обикновено има геоложки огнища и сеизмични движения с нисък интензитет, понякога се образуват светлинни кълба, наречени Earth Lights — „земни светлини“. И някоя от тези светлини, при това доста мощна, може да е причината за тази аномалия.

— Земни светлини ли?

— Да. Става въпрос за светлинни фокуси, възникнали от пиезоелектричество, или поток, предизвикан от триенето на скали, богати на силициев диоксид.

— А дълго ли блестят тези светлини?

— Траят само няколко секунди.

— Разбирам.

— Е, има и друга възможност — добави той малко надуто.

— Кажете.

Свещеникът взе отново снимката на Везле, направена от Космоса, и вдигна показалец към небето.

— Нашата планета е естествен източник на радиовълни. Обикновено те са нискочестотни и съвсем незабележими, но ако се излъчват през камъни, които кондензират енергията, например кварц, може да променят честотата си и навярно да бъдат прихванати в пространството като рационален сигнал. Но да съчетаеш подобни телурични места с кварца и да овладееш тези емисии като морзови, би било наистина дяволска работа!

— Шегувате се, разбира се — рече Темоен много сериозно.

— Естествено — усмихна се отецът. — Но кажете, не сте ли забелязали дали някои заснети от сателита точки не са с по-ярко сияние от другите?

— Може би в Шартр. Или в Амиен. Защо питате?

— Тогава несъмнено едно от тия места трябва да е центърът, източникът. Ако не се лъжа, другите сияния, заснети от сателита, са се активирали като електрически крушки, включени в същата мрежа. Ако искате да разберете защо, трябва да отидете до тези места и да установите кой е основният източник. Всъщност Везле сигурно е само бледо отражение на главната мрежа.

— Вие говорите за земна, телурична енергия, както казахте, но най-странното за мен е, че ако се отбележат върху картата на Франция, тези точки образуват съзвездие. Приличат на Дева. А знам и това, че Везле е най-далечното от бенедиктинските абатства в Шампан, които образуват съзвездието Голяма мечка. Не е ли показателно?

— Може би — отвърна отецът, но не трепна при тези разкрития.

— Може би?

Отец Пиер дори не мигна.

— Да, може би. Ако това ще ви помогне, то аз вярвам в Дявола.