Тамплиерските порти

РОЖЕМанастирът „Света Екатерина“ (Египет), в наши дни

Иконката за „получено съобщение“ светна на фосфоресциращия екран пред брат Роже към седем часа следобед местно време. Откакто техниците на IBM бяха дошли специално в този затънтен край — където, казват, растял къпиновият храст, който Мойсей вижда да гори преди Изхода и бяха изкачили трите хиляди стъпала, изсечени в скалата и водещи към светия дом, нарамили компютри, този най-стар действащ манастир в света се бе превърнал и в един от най-добре информираните.

Роже — мъж с тъмна кожа, островърха брада и остър нос — беше, без съмнение, авторът на това чудо. През януари 1999 година той успя да влезе в общността с екипа си от четирима „кибермонаси“ и само след няколко месеца получи от Светата Епистазия — нещо като православен Ватикан — нужните фондове за закупуването на компютрите. Сега те бяха навсякъде: в столовата, в кухнята и разбира се, в прекрасната библиотека на манастира.

Въпреки че не беше длъжен да следи входящите съобщения, Роже отвори електронната поща с едно кликване на мишката, за да провери дали току-що полученото съобщение е за някого от четирийсетимата духовници тук. То бе двайсетото за този следобед, тъй че, без да се замисля изобщо, той кликна върху иконката за принтера и зачака.

Машинката издаде познатия звук.

Щом деветте страници, напечатани на рециклираната хартия, излязоха през отвора на Hewlett Packard, Роже ги взе и пое по най-краткия път към сакристията. Получателят си заслужаваше това разкарване. Ако не грешеше, по това време епископ Теодор трябваше да е в църквата „Преображение“ — Католикона на манастира — и да довършва последната служба за деня.

Позна. Духовникът не беше вече при олтара, бе прибрал принадлежностите си и ги подреждаше в стаята до фреските на свети Киприян в храма. Беше спокоен, както винаги, сякаш живееше в свят, в който всичко е наред и нищо не убягва от мъдрия поглед на Господа.

— Хубав ден, нали, братко Роже?

С благата си усмивка, едва доловима зад гъстата бяла брада, епископът посрещна монаха сред силния мирис на тамян от сандалово дърво.

— Беше ли на службата?

Роже поклати глава.

— Виж ти, толкова бързо ли се умори от задълженията си в нашия дом? — Прямотата на епископ Теодор обезоръжи монаха. Всъщност той се шегуваше. Обичаше много да го прави с новаците или с най-доверените си монаси; Роже беше от втората група. — Знам, че тук ритъмът на живот е по-бавен, отколкото в Солун или в Париж, но ще свикнеш. Дори може да откриеш, че компютрите не са всичко в наши дни. А от друга страна, пресвета Богородице! Какво щастие, че си видял толкова свят, преди да дойдеш тук!

— Тук съм от година, Ваше Преосвещенство. Още не мога да се оплача.

— Така е, разбира се — усмихна се пак епископът. — Почакай да сваля това и ще ти обърна внимание.

Епитрахилът със скъпоценни камъни, с който бе отслужил литургията — безценна вещ от XIV век, — падна меко на грубото кадифено кресло, което беше в пълен контраст, също както компютрите, с иконите, покрити със златен варак.

— Значи ми носиш нещо. Епископът не питаше. Той твърдеше.

— Да. Получи се току-що за Ваше преосвещенство — отвърна Роже, подавайки му страниците, които носеше под мишница. — На френски е. Ако искате, мога да…

— О! Спокойно ще го прочета. Научих френски, когато превеждах писмата на кръстоносците, които пазим в архива. Може да е малко архаичен, но ми служи.

Роже се изчерви.

Нямаше намерение да подценява епископа. Всъщност харесваше Теодор, защото този шейсетгодишен снажен мъж, облечен в скромните одежди на православен духовник и прекарал почти целия си живот, затворен между тези стени, беше всестранно развита личност. Света Екатерина бе за него нещо като axis mundi на знанието и разбира се, възможно най-добрата езикова школа. Коптски, иврит, старогръцки, латински, арамейски, турски, арабски. В този храм продължаваха да се изучават всякакви текстове, както преди десет века. Може би затова, когато в ръцете на епископа попаднеше парче хартия, дори току-що изпринтено от някой от новите IBM в компютърната зала, той го разглеждаше с безкрайно внимание. Едва ли не като уникат.

И с този имейл направи същото. Взе го само с два пръста и го зачете, без да си губи времето да отпраща брат Роже. Но щом достопочтеният Теодор прочете първия ред, където пишеше „тема“, блаженото му изражение мигом изчезна.

— Но какво е това? — И продължи да чете. — Сега ли го получи? — запита той.

— Преди минути.

— И не е попадало в други ръце?

— Само в моите, Ваше Преосвещенство.

Роже изчака покорно прав, сякаш това, което епископът четеше, изобщо не го интересуваше. Престори се, че се моли пред едно бронзово разпятие, поставено в средата на огромната маса в сакристията, а през това време епископът не спираше да кръжи около монаха.

— И така. — Теодор спря най-сетне синия си като Егейско море поглед върху Роже, сякаш искаше да изтръгне някакви признание от него. — Знаеш ли за какво става дума?

— Не, Ваше Преосвещенство. Не съм го чел.

— И не си любопитен?

— Да разбира се.

— Вярваш ли в пророчества? В хората, които при определени обстоятелства получават просветление, пратено им от Господа Бога, и могат да виждат бъдещето?

„Странен въпрос“, помисли си монахът.

— Вярвам, Ваше Преосвещенство — отвърна най-сетне. В Библията има много примери за тях.

— Както и знамения, които вещаят Страшния съд.

— Така е — изтръпна той.

— Ами това, братко, е едно от тях.

Теодор размаха заплашително страниците, разперени като ветрило, във въздуха. А брат Роже, стреснат от категоричния тон на епископа, успя все пак да навлажни устни и да попита:

— Може ли да ми кажете за какво става дума, Ваше Преосвещенство?

— Не и докато не доведеш брат Василий — отвърна му. Той също трябва да чуе това, което ще кажа.

Монахът, онемял от вълнение, не се помая изобщо. Сведе глава в знак на безпрекословно смирение и изчезна, тичайки към сградата с книгите.

Василий беше пръв мъдрец в Света Екатерина. Най-възрастен от всички духовници, вече прегърбен и плешив под черната си шапка, добрият човечец служеше тук повече от пет десетилетия като главен уредник на библиотеката. Негова бе заслугата например за последния опис на книгите от 1989 година, за решението да се забрани всякакъв достъп на туристи и зяпачи до читалните, както и за грижата за опазването на най-ценната, след тази във Ватикана, колекция от ръкописи в света.

Живееше сред купища книги, стигащи почти до тавана, точно от другата страна на манастира. Излизаше само за най-важните църковни служби и с доброволното си уединение си бе спечелил заслужената слава на посветен свадлив аскет. Затуй Роже го откри веднага в неговия скрипториум и го отведе начаса при епископа.

— Много е важно да дойдете с мен — увери го.