Тамплиерските порти

СЕВЕРНИЯТ ПОРТИК

Мишел остави колата на паркинга в Орлеан и до Шартр се качи в БМВ-то на Летисия. И двамата знаеха какво ги очаква: приятно провинциално градче, чийто живот от цели девет века се въртеше около прочутата бира и около една уникална сграда — прекрасната готическа катедрала, дело на неизвестен архитект с удивителен новаторски гений.

Стигнаха по-бързо, отколкото очакваха, и като зърнаха острите върхове на храма, се успокоиха, оставиха колата на най-близкия до центъра паркинг и си позволиха по един вкусен рамстек с рошфор по 88 франка. Кафе дьо ла Серпант беше идеалното убежище за „изследваните“ на катедрали. Поне така им казаха в малкото туристическо бюро в града.

Докато обядваха, Летисия и Мишел поглеждаха непрекъснато великолепния южен портик на храма. По предните колони от двете страни на красивия и изящен притвор се виждаха някои герои от Новия завет, а на централния фронтон имаше прекрасен релеф на Страшния съд. Но всъщност тази скулптурна група беше само малка част от изваяните почти четири хиляди сцени, красящи храма, и петте хиляди персонажи по витражите.

Интересното е, че и една от най-известните статуи се намираше над южния портик, вградена в странен решетест прозорец. Това бе скулптурата на Исус — прав, държащ в лявата си ръка книга, затворена с три печата, и стъпил върху главите съответно на дракон и на лъв. Покровител на катедралата.

— Имаш ли представа какво значи това? — запита инженерът, като видя снимката в менюто на ресторанта.

— Боже мой! — изсмя се Летисия. — Нали не ме изпитваш пак?

Светлите й очи го гледаха с нежност, която той почти бе забравил. А усмивката блестеше сред симпатичните лунички по лицето й.

— Всъщност става въпрос за доста двусмислен символизъм — отвърна най-сетне тя, отпивайки от ментовия чай. Нещо като „печат“, като знак по някои от главните готически катедрали от този период.

— Печат ли?

— Да. Нещо като анаграма на прочутата фраза на Христос: „Никой не ще влезе в Царството небесно, ако не чрез мен“, в която Исус играе ролята на Звездна врата.

— Звездна врата? А фигурите под краката му? Имат ли нещо общо с това? — запита Мишел, сочейки фигурите в основата.

— Не, не, разбира се — отвърна тя. — От една страна, скулптурата представлява победата на Христос над силите на злото, изобразени в краката му. Но предвид това, че на другите два портика — Кралския и северния — има ясни астрологически символи, то Лъвът и Драконът може да са препратка към някои астрологически ери, приключили с появата на Христос.

— И които са тия ери?

— Ерата на Лъва е била около 10 000-ата година преди нашата ера, а на Дракона, за народите от Изтока, съвпада приблизително с тази на Тигъра.

Мишел вдигна вежди, както само той можеше.

— А книгата, която държи? — запита.

— Може да е Библията или Откровението със Страшния съд, изобразен на горната сцена.

— Може? — подхвърли шеговито Мишел. — Ами ако е Книга на мъртвите! Сама каза, че е възможно египтяните да са далечните основоположници на готическото изкуство, нали?

— Аз ли го казах?

— Да. Когато ти споменах, че една странна личност във Везле ми обясни, че на външния фронтон там е изобразена много точно една от най-известните сцени от египетската Книга на мъртвите. Книгата, която Христос държи, може да крие нещо като символичен ключ, като наръчник с упътвания за преминаването оттук към отвъдното.

— Хъммм — Летисия побърза да изпие чая си. — Когато бях в университета, изчетох всичко, което ми попадна, от някой си Рене Швалер-Любич; той пише за египетската символика и е много добър, макар че почти никой не го разбира. И често казваше, че релефите по храмовете край Нил не трябва да се тълкуват сцена по сцена, а като едно хармонично цяло. Странното е, че ти току-що направи същото.

— Аз ли?

— Да! Не забеляза ли? Свърза книгата от скулптурата на решетестия прозорец със сцената, изваяна отгоре, и „прочете“ тази скулптурна група като едно цяло. Интересно, знаеш ли, че започваш да гледаш на нещата като посветен?

— Я стига! — възрази Мишел. — Но има ли някакъв смисъл в това, което казвам? В крайна сметка ти си историкът.

— Не знам. Но имай предвид следния парадокс: ако катедралата в Шартр е строена, както казваш, като отправна точка към отвъдното, то под плочите й не е погребан нито един епископ, крал или граф. Нито един! Как ще е отправна точка към другия свят, щом в нея не е погребан никой?

— Да, но от онова, което успях да прочета, и в пирамидите не е открита нито една мумия. А Шарпантие казва, че пирамидите и катедралите са градени по сходни математически образци. Значи парадоксът не се отнася само за това място.

— Я гледай! — усмихна се Летисия, отмятайки един кичур от лицето си. — Виждам, че си напреднал много по време на раздялата ни.

— Какво искаш да кажеш?

— Че си чел книгите, които останаха вкъщи. Всъщност идеята, че пирамидите не са строени като гробове, идва от арабите. Първите халифи, занимавали се с тези внушителни паметници, са смятали, че това са храмове, посветени на Изида, в които суверените били посвещавани. И ако Изида е възприета от християнска Европа като света Богородица, както ти казах, то може би катедралите имат функция, подобна на храмовете, служещи за същото.

— Звучи логично, но между египтяните и строителите на катедрали е имало други цивилизации. Гърци, римляни, араби. Как се е предавало това познание през вековете? И защо готическите сгради не са били построени много по-рано?

— Вярно е — съгласи се Летисия, като взе чантата си, плати обяда и поведе Мишел към другия край на катедралата. — Но имай предвид, че нито един от тези преходи не е бил бърз. Гърците владеят Египет три века благодарение на Александър и пълководците му, Птолемеите. Те са поддържали храмовете и са строили нови култови средища върху предишните; изучили са бързо йероглифите и знанията на фараоните. После римляните превръщат Египет в своя провинция и първите християни — коптите, се установяват там и наследяват това познание, опазено от Птолемеите. Накрая собствената им Църква започва да ги преследва жестоко, обвинява ги в гностически еретизъм и осъжда много от древните им вярвания.

— Нещо подобно казва и Луи Шарпантие в книгата си. Той твърди, че от издигането на пирамидите до Храма на Соломон и после до катедралата в Шартр минават по две хиляди години, което е една астрологическа ера. Естествено това означава също, че всеки от тези народи е строил своите храмове в съответствие с определени доминиращи звезди, за да задоволи някаква метафизическа нужда, която днес сме забравили.

— Съгласна съм. Древните хора не са правили нищо само за красота. Във всичките си действия са се водили от някаква практическа цел.

— Практическа ли?

— Да. Но не непременно нещо материално. Може да са издигали пирамидите например, за да насочат покойниците си към някои важни звезди от митологията, нали?

— Добра идея! — възкликна Мишел. Разговорът навлизаше най-сетне в сферата, в която той се чувстваше сигурен. — Това би обяснило и защо пирамидите и катедралите имат толкова различно разположение.

Заинтригувана, Летисия го остави да продължи.

— Днес астрономите знаят, че нито една звезда не стои неподвижно на небето. Това се дължи на особено движение на Земята, което те наричат прецесия.

— Прецесия ли?

— Ще ти обясня. Земята, както знаеш, се върти около собствената си ос и около Слънцето и така се редят дните и сезоните.

— Дотук разбирам.

— Но заради това движение звездите, които се виждат на хоризонта, сменят всеки сезон местоположението си и почти всеки месец се появяват нови съзвездия. От това движение на звездите зависят и зодиакалните знаци. Но древните хора откриват — продължи Мишел, — че нашата планета извършва и още едно, неправилно движение, при което надлъжната ос на Земята се клати като тази на пумпала, и така — от сезон на сезон, звездите никога не са на едно и също място. Нито една звезда от това лято няма да бъде на същото място идното лято. Всъщност, колкото и да ти е странно, те се местят с един градус на всеки седемдесет и две години, като се издигат и снишават на хоризонта на пълни цикли от двайсет и шест хиляди години.

— И от това правиш заключение, че…

— Тъй като звездите се местят на всеки две хиляди години с почти трийсет градуса, то и древните трябвало да променят разположението на храмовете си и да ги строят отново на други места. Само така можели да продължат да спазват формата на свещените си съзвездия на Земята.

Смълчана, Летисия се замисли. През годините, преживени заедно, Мишел никога не й беше говорил така разпалено на теми, които биха я заинтригували. Астрономия, математика, звездна картография сякаш нищо от онова, с което се занимаваше той, не би могло да я интересува. Освен това не бе обръщал никакво внимание и на метафизическите й търсения, и на книгите с трансцендентна тематика.

А сега изведнъж интересите им съвпаднаха.

— Тогава, доколкото разбирам, смяташ, че за да узнаем защо са построени катедралите, трябва да ги свържем с прекия им предшественик, тоест с Храма на Соломон и с реликвите, открити там. Нали?

— А кивотът? — Мишел захапа доволно дръжките на очилата си. — Нали каза, че тамплиерите може да са открили тайните на готическото изкуство в някакви документи, намиращи се в кивота?

Развеселена, Летисия кимна, докато се приближаваха към северния портик, потънал в сенките на късния следобед. „И на всичко отгоре чува какво казвам!“, помисли си тя.

Въздухът в този час на деня бе пропит с хилядите ухания на пролетта, идващи от градините към cloitre de Notre Dame42, запазени от деветнайсети век. Щом стигнаха до готическите аркади, където се открояваха дванайсетте знака на зодиака, тя реши да предизвика Мишел. Не беше мислила да насочва разговора в тази посока, но нещо там я накара да почувства, че моментът е подходящ.

— Знам, че Библията никога не е била любимото ти четиво — подхвърли нехайно.

— Защо смяташ така?

— Защото, ако я беше чел внимателно — продължи тя, щеше да знаеш, че Мойсей и избраният народ бягат от Египет, преследвани от фараона, и се спасяват само защото Господ унищожава в последния момент войската му в Червено море. Мислил ли си какво е накарало фараона да преследва такава малка група бегълци с войска?

Мишел не отговори. Летисия го привличаше отново с онзи магнетизъм, който го накара да се влюби в нея преди години. Стисна зъби и я остави да продължи.

— Дали Мойсей не е „откраднал“ някоя важна религиозна и научна тайна, може би митичните Изумрудени книги на Хермес, които после скрива в Ковчега на Завета и ги нарича Божи заповеди? Никой суверен не би пестил сили да преследва един крадец за подобно нещо.

— На Хермес ли?

— Защо се учудваш? Средновековните майстори строители, градили тези стени, често си спомняли думите му, казани на Асклепий и разкриващи за какво служат тези книги.

Мишел стоеше, без да мигне, и чакаше Летисия да довърши странното си обяснение.

— Може би не знаеш, че Египет е копие на небето? — И зацитира тържествено: — „Или по-точно мястото, където се изпращат и проектират тук долу всички феномени, които движат и направляват небесните сили?“

— Знаеш го наизуст!

Тя не отвърна. Гъвкава като змия, изкачи стълбите, водещи към притвора на северния портик, и като се завъртя и застана пред решетестия прозорец със статуята на света Богородица, посочи една от колоните, поддържащи архитектурната група.

— Виждаш ли го? Това е кивотът, тръгнал от Йерусалим.

Впечатлен от тази неочаквана проява на ерудиция, инженерът облещи очи. Там, на двата невисоки капитела, релефът наистина се виждаше съвсем ясно: издължен ковчег, запечатан по същия начин като книгата на Христос над южния портик и натоварен в талига, която сякаш се движи. На другия релеф — доста увреден, се виждаха някакви мъже в туники или пелерини, застанали почтително или смирено около същия ковчег. И под двете „винетки“ — един неясен надпис на латински: Hie Amittitur Archa Cederis.

— Какво значи? — запита Мишел, докосвайки с върха на пръстите си надписа.

— Нещо като „Това е кивотът, който трябва да предадеш“.

— Да предадеш ли? На кого?

— На онзи, който заслужава — отвърна загадъчно Летисия.

— Но разбира се, възможно е Cederis да е ерозирало Foederis — „Завет“, и тогава надписът ще гласи „Това е Ковчегът на Завета“.

— А какво представлява другата сцена?

— Коя? Тази ли? — Блондинката посочи мъжете с пелерини около затворения ковчег. — Сигурно са хората, които са получили кивота, а следователно и книгите на Хермес, пренесени в него. Книги, пазени от някого, когото можеш да разпознаеш само ако си тук и разчетеш тези капители.

— От кого? От тамплиерите ли?

— Ти го каза.

Последната реплика на Летисия отекна силно и ясно в слушалките на Рикар. Като забеляза изненадата му, нубиецът, който преди часове беше прихванал този съвсем ясен сигнал, идващ от мощен микрофон, прикачен на Мишел от някой друг, а не от неговия екип, се размърда неспокойно в задната част на вана.

— Трябва да действаме бързо — рече строго той. — Не знам коя, по дяволите, е тази жена, но съм сигурен, че е готова да изпее на „птичката“ точно онова, което не искаме да знае.

— Защо си толкова сигурен, Жерар? — попита каталунецът и го погледна много сериозно, а магнетофонът продължаваше да записва разговора, който се водеше една пряка понататък.

— Не съм — отвърна той. — Но като я чух какво каза, смятам, че отец Роже ще одобри една бърза превантивна мярка.

— Казваш го заради онова за Хермес, нали?

— Да. Заради онова за Хермес.

Рикар не промени изобщо изражението си, той просто трябваше да се съгласи. Замалко да изпуснат нещата заради някаква непозната. И като се завъртя на стола, каталунецът намигна на Глория да потегли.

Реното Еспейс избръмча послушно два-три пъти и се насочи към малкия парк пред църквата Света Богородица в Шартр, приближавайки бавно северния портик. Щом стигна до номер 21, където започваха стълбите към високата тераса, водеща към магазина за антики и към чайната Забележителности и лакомства, страничната врата на вана се отвори с трясък пред притвора.

Никой не ги видя. По това време дори магазините за сувенири и фотографски принадлежности бяха затворени.

Само Летисия и Мишел гледаха учудени как един атлет тъмнокож, но с европейски черти на лицето, изкачи стълбите, които ги деляха, и спря пред тях. Деветмилиметров глок със заглушител проблесна в дясната му ръка.

— Не мърдай! — изсъска той.

Негърът — здравеняк, висок метър и осемдесет — вторачи жълтеникавите си очи в блондинката, сякаш тя беше мишената. Инженерът изтръпна.

— Този път се разбързахте — прошепна Летисия, без да трепне.

— Познавате ли се?

— Да, Мишел. Отдавна.

Занемял от шока, инженерът не продума повече. „В каква каша се е забъркала тая жена?“, запита се. И мигом предположи най-лошото: Марсел, нейният мъж, умиращ от ревност след изчезването й, е пратил тия мутри по следите й. Но как толкова бързо?

Нямайки и представа за прибързаните умозаключения на Мишел, нубиецът размаха маниерно оръжието. Посочи на блондинката пътя към колата и погледна така Темоен, че той замръзна на място. За негова изненада тя се подчини, без да окаже никаква съпротива.

Но в края на стълбите успя да подхвърли:

— Потърси Шарпантие. И му кажи да ме открие.

— Шарпантие?

— Фондацията.

Някой я издърпа във вана и тя не успя да каже нищо повече. Нубиецът влезе след нея и като хвърли поглед на Темоен — по-блед от камъните на портика, му дожаля.

— Не се мяркай повече тук или си мъртъв — рече му.

Треперещ от страх, Мишел опипа камъните зад себе си и накрая се облегна на колоната с кивота. От нерви по мустаците му се процеждаше пот, както никога досега.

Моторът на реното изрева и то изчезна за секунди в посоката, откъдето се бе появило. И изведнъж този самотен кът от катедралния периметър потъна в необичайна тишина.

Мишел се сети за полицията много по-късно.