Тамплиерските порти

CORPUS HERMETICUMОрлеан

Родриго трябваше да измине доста път.

За да не се връща през реката, се измъкна от лагера на кръстоносците по най-трудния път. Съветите на абата на Сен Жан дьо ла Роше за пръв път му бяха от полза. „Никога не се връщай по пътя, по който си изненадал врага. Може да ти връхлети, защото вече не си така бдителен“, спомни си той.

Като си помислеше какво можеше да го сполети, ако го бяха хванали да рови в скрития товар, до който се бе промъкнал, настръхваше. Шпионите — и това бе научил в Пиренеите — ги одираха живи, изтръгваха им ноктите от ръцете и краката и ако и тогава не проговореха, им отрязваха езика, за да не могат да кажат никога какво са видели.

Тази картина го уплаши толкова, че реши да си отваря хубаво очите. След като остави зад гърба си талигите и палатките с провизии на кръстоносците, крадецът прекоси почти слепешком няколко ниви, осеяни с опасни зеещи дупки. В безлунната нощ му беше още по-трудно. Затуй, когато с първия светлик на зората стигна най-сетне до центъра на града, Родриго въздъхна с облекчение. Като подмина кочините на Жон, ковачницата на братя Мондидие и опустялата тъкачница на Амадис, арагонецът се отправи към Кот дез-Ам, знаейки, че това е най-краткият път към епископския дворец.

Почти не се наложи да чака. Макар и мръсен и с все още мокри панталони, той биде приет тутакси от секретаря на епископа и отведен в градината зад сградата. Коридорите на двореца бяха великолепни, боядисани в ярка охра и украсени с картини на католическите мъченици. В дъното, като мина през една арка от грубо дялан гранит, той видя Раймундо де Пеняфорт, седнал на каменна пейка, да храни блажено няколко патици, кълвящи край него.

— Никога не е рано да се нахраниш, нали? — каза той, ронейки парче сух хляб, щом забеляза своя шпионин. — Кажете, Родриго, носите ли ми новините, за които ви пратих?

Всички знаеха, че епископът на Орлеан е човек с неспокоен дух, с неизчерпаема жажда за знание и много способен водач. Гледайки го така отпуснат, в очакване да му каже всичко, което е видял, Родриго се поуспокои. Но въпреки това започна да говори направо.

— Значи, Ваше Преосвещенство, връщам се от лагера, както ми заръчахте — рече той на лош френски, изтърсвайки засъхналата кал, полепнала по ризата му. — И ви нося нещо да го видите.

— Ммм — измънка духовникът. — Дръзнали сте да откраднете от стоката им?

— Нещо от товара, който рицарите превозват, и помислих, че…

— Много добре, чудесно — усмихна се епископът. — Кражбата е грях, синко, но Господ ще ви прости, защото делото е справедливо. Мога ли да видя какво носите?

Родриго бръкна в панталона си и му подаде плочата, която бе скрил под колана си преди няколко часа. Сега, на светло, се оказа нещо като стъклена плочица, с дължина не повече от две педи и със странни геометрични фигури, гравирани по нея. Бяха изписани много прецизно, със сигурна ръка, а материалът изуми толкова Раймундо, че той я заразглежда изключително внимателно.

— Знаете ли колко от тях превозват?

— Повече от триста, Ваше Преосвещенство.

— И какво е това?

— Не знам. Знам само туй, дето чух от войниците: донесени са от Йерусалим по заповед на един граф. Нищо повече.

— Хуго дьо Шампан, разбира се — прошепна епископът. И къде ще отнесат товара?

— И това не знам.

— Значи не знаете какво е това, нали? — повтори той.

Изненадан от настойчивостта на прелата, Родриго сви рамене и му обясни съвсем просто, че не може нито да чете, нито да пише, че знае само да събира числа и че дори това му е трудно.

„Бедният нещастник“, помисли си епископът.

Разгледа странната плоча, възхитен, сякаш с поглед можеше да изтръгне тайните, скрити в нея. Беше му ясно, че е стигнала дотук с хората на граф Хуго по пътя за Троа и че сега те пътуваха на изток. Онова, което не знаеше, бе защо пренасяха този товар. Нали точно в Троа, в земите на графа на Шампания и в града на племенника на граф Хуго, се състоя съвсем наскоро съборът, свикан от онзи властен монах по тия земи — Бернар от Клерво? И нали по неизвестни причини вдъхновителят на събора бе отсъствал от тази среща? А самият той бе отишъл заедно с епископите на Реймс и Лаон и с абатите на Везле, Сито, Понтини, Троа Фонтен, Сен Дени дьо Реймс и Молем. И дали не трябваше да предположи, че графът искаше да отдалечи този товар от Троа от страх да не би духовниците, стекли се там, случайно да го открият?

Обикновено прозорлив, епископът мълчеше, отчаян. Тази гладка плоча с маслинен цвят не му говореше нищо. Не му разкриваше произхода или предназначението си, а още по-малко бъдещата си съдба и макар да беше успял в мисията, Родриго се бе провалил в опитите да открие тайната на този добре охраняван керван.

— Не чухте ли поне да споменават името Бернар?

Изненадан, Родриго се размърда, преди да отговори:

— Бернар ли? От Клерво?

— Че кой друг?

— Да — поколеба се той. — Наистина чух името му, Ваше Преосвещенство.

— И какво казаха за него? — запита го разсеяно епископът, ронейки трескаво трохите от последния къшей.

— Не обърнах внимание. Казаха, че е в Шартр, но не мислех, че е важно, господарю.

— В Шартр ли? — Раймундо облещи очи. — Сигурен ли си в това?

Без да подозира за странните терзания на епископа, арагонецът кимна. „Не е много логично — помисли си духовникът, — щом Бернар отсъстваше от събора в Троа, след няколко седмици да е на толкова левги оттам“. Вдигнал полите на одеждите си над глезените, за да не ги изцапа в калта, прелатът на Орлеан стана и пристъпи към изящните каменни арки, ограждащи градината му.

Макар и с гръб към него, като го чу да сумти, Родриго разбра, че епископът замисля нещо. „Толкова ли е важно, че Бернар е бил в Шартр?“, запита се той. И преди да успее да си отговори на тоя прост въпрос, възлестото тяло на епископа — цялото сякаш усукано като въже — се завъртя и той впи очи в него.

— Ще отидеш в Шартр — рече му. — И ще провериш какво замисля Бернар.

— Какво замисля Бернар ли? — заекна Родриго. — А плочите?

— Да ми отсекат десницата, ако не са поели вече натам!