Тамплиерските порти

LIBER PROFETORUM45Клерво

Приготовленията за потеглянето на кортежа на белите монаси от Шартр се забавиха с почти още осем месеца. През това време Бернар следеше отблизо състоянието на Жан от Авалон. Но въпреки всичко, нито молитвите му, нито лековете, които му даваха, успяха да спрат процеса на бързо стареене, рушащ ден подир ден здравето на рицаря. Както преди това с Филип, оръженосеца, плътта на тамплиера ставаше все по-мека и костите му скоро започнаха да се провиждат през тънката и гладка като на змия кожа. Всички си мислеха, че краят му сигурно е близо. През тези месеци епископ Бертран и семействата в града положиха изключителни грижи. Всеки ден, още в зори, се приготвяха пресни зеленчуци и бульони от месо само за болния. После, по изгрев, палеха камината и сменяха чаршафите му. Към третия час го миеха от главата до петите в голяма делва с топла вода и веднага след това проветряваха стаята и я приготвяха за неотменното посещение на отец Андре. Жан можеше да ходи, но не искаше. И така писарят на Бернар сядаше в долния край на леглото с един дървен аналой и оставаше там до пладне, когато се сервираше основното ядене. После рицарят подремваше до късния следобед; молеше се в компанията на друг монах и след скромната вечеря отново се отпускаше на сламеника.

Така отец Андре изписа стотици бележки под диктовката на Жан от Авалон. Това бяха преди всичко къси поеми, майсторски съчинени от тамплиера, които накрая бяха събрани в книга с релефни корици, подвързана от сръчния монах от Опито.

Книгата, която Жан реши да подпише незнайно защо „Жан Йерусалимски, разумен сред благоразумните и мъдър сред мъдреците“, потегли, разбира се, заедно с другия товар и хората към Клерво, където пристигнаха през май 1130 година, в разгара на пролетта. Беше я озаглавил Таен дневник на пророчествата и въпреки че само Бернар и отец Андре я прочетоха до края, хората от кервана, които се връщаха отново у дома, говореха едва ли не по цели седмици само за нея.

И все пак едно събитие наруши реда на нещата. И негов герой беше Родриго, затворникът, когото бяха заловили в църквата Света Богородица в деня на завръщането на тамплиера.

Заедно с талигите със скрижалите — няколко десетки, от които останаха на съхранение в Шартр — арагонецът бе част от „зестрата“, която цистерцианците отнесоха със себе си. Бернар смяташе, и то не без основание, че той не му бе казал още всичко за връзката си с прелата на Орлеан, и реши да помоли епископ Бертран да му го предаде. Защото, макар през цялото време Родриго да бе споменавал едва-едва за Раймундо де Пеняфорт, той разказваше надълго и нашироко за странстванията си по пътя към Сантяго с подробности, които стреснаха абата.

Каза му например, че пътят е земното подобие на Млечния път и че по протежението си, от самото Везле, е белязан с множество местни имена, говорещи съвсем ясно за това небесно сродство. Почти в права линия, каза му той, срещал селища като Les Eteilles, близо до Люзенак; Estillon46 — при разклоненията на Пиренеите в Сомпор, или Lizarra47, възникнал не толкова отдавна като повратна точка по пътя на Яков.

— И какво значение предавате вие на този път на земята? — подпита го абатът.

— Същото, каквото и вие. Че Господ е създал земята по образ и подобие на рая и че от нас зависи дали ще се приближим до този съвършен свят или не.

— И защо, смятате, Господ е белязал земята със звезди?

— Със звезди и стълби, отче — уточни арагонецът. — Не забравяйте селищата, чието име се родее с видението на Яков за Scala Dei: Ескалада, Ескаланте, Ескалона.

— Не ми отговорихте.

— Ами очевидно е. Това са места, откъдето молитвите ни стигат по-бързо до небето. Където всичко, което правим, мислим или казваме, отеква по-силно там горе, в царството, обитавано от Небесния ни Отец.

— Разбирам.

Заради тези и други подобни разговори Бернар от Клерво сметна Родриго за безобиден и затуй му даде килия и му позволи да се движи свободно из манастира.

И това беше грешката му.

А тези месеци бяха изпълнени с усилен труд. Брат Андре преработи книгата на Жан от Авалон — вече Жан Йерусалимски — и я преписа цялата на чисто в пет екземпляра, които скри под ключ. През това време абатът се занимаваше с разчертаването на груби карти на района и с определянето на точките, от които да започне строежът на храма, където ще бъдат положени скрижалите. Маркира отправната точка в близкия Везле — като междинно място между бъдещите катедрали Света Богородица на север и Звездния път към Сантяго на юг, и прокара основните линии, очертаващи съзвездието Дева върху картата на Франция.

И точно тогава се случи.

Стана в нощта на Свети Тома, по-точно на З юли, когато белите монаси се бяха събрали в църквата в Клерво за първата утринна служба. Бяха четирийсетина монаси, защото един от синовете на графа на Шампания, дошъл да провери докъде са стигнали картографските дела на братството, бе повикал всички на службата без изключение.

Рицарите още спяха, слугите също, ала не само монасите не бяха в леглата си в този час. Родриго, който нито за миг не бе преставал да поддържа физическата си форма, знаеше много добре какво точно трябва да направи при това положение. Щеше да се покатери до втория етаж на сградата, където бяха спалните на петимата тамплиери, които помагаха на Бернар за опазването на скрижалите, и да залови онзи, който щеше да му „върне свободата“.

Речено — сторено.

Докато съвсем наблизо ехтеше Те Deum, арагонецът, бърз като гущер, се покатери по пълзящите растения по западната стена на сградата и скочи до витражите на коридора. Никой не го видя. Макар да се движеше в полумрака, сиянието на пълната луна заливаше в сребристи отблясъци глинените плочки на пода. Лесно щеше да се ориентира.

Босоног, той подмина килиите на Монбар, Сент Омер, Д’Англюр и Д’Анже и се спря пред тази на рицаря от Авалон. Беше идвал и друг път, тъй че прецени добре движенията си. Огледа се наляво и надясно по коридора — да е сигурен, че никой не го следи — и отвори съвсем тихо вратата.

Пантите не изскърцаха.

Щом влезе и затвори вратата зад себе си, си пое дълбоко дъх. Притиснат до хладната стена, изчака очите му да свикнат с тъмнината и да почне да различава предметите наоколо. Едно легло с балдахин на четири крачки пред него, вдясно някакъв дървен сандък, в който трябва да бяха рицарските доспехи, писалище, камина.

После отправи поглед към открехнатия прозорец. Сигурно някъде там, откъдето се процеждаха глухо молитвите на братята, рицарят пазеше пророческата книга, за която толкова бе чувал.

До писалището имаше малък шкаф с много чекмеджета. Изработен несъмнено от сръчните ръце на отец Кризостом — майстора мебелист, — той изпъкваше, защото бе направен от по-светло дърво.

Приближи се тихо до него и щом протегна ръка да отвори най-голямото чекмедже, усети удар в гръкляна.

— Значи пак сте по петите ми.

Родриго се вцепени. Машинално посегна с две ръце към гърлото си, почувствал натиска на извитото острие на кама — хладно голо оръжие, което можеше да му среже гръкляна още преди да си е поел дъх.

— Не говорете — заповяда му строго гласът. — Знам за какво сте дошли. И ще го получите. Наистина ще го получите!

Ръката, която държеше камата, се премести внезапно на раменете му и го повали до стената. Паникьосан, Родриго облещи очи, мъчейки се да види своя нападател.

Не стана нужда да се взира дълго. След миг някъде пред него се чу глух трясък, сякаш стената се разцепи, и в същия момент блесна маслена лампа, изпълвайки килията с така познатата миризма. Там, с лампа и кама в ръце, стоеше самият Жан от Авалон.

— Е? — Рицарят го гледаше от високо и не му даваше възможност да мръдне. — Какво ви накара да дръзнете и да нахълтате в стаята ми? Сигурно единственият екземпляр от Дневника, който написах и който още не е заключен?

Родриго кимна.

— И къде смятахте да го занесете?

— В Орлеан.

— Още ли сте верен на епископа?

— Той ме закриляше.

— Ами ако аз ви подаря живота? — рече тамплиерът.

— Тогава, господарю, ще съм верен на вас.

Жан подаде ръка на Родриго и му помогна да стане. Макар и с малко натъртено рамо, арагонецът се изправи с доста по-голяма лекота, отколкото притежаваше немощният мъж пред него.

— Чуйте тогава какво ще ви кажа — рече му той. — Ще вземете тази книга и ще напуснете Франция. Ще прекосите Средиземно море и ще поемете по пътя за Александрия към Светите земи. И където видите място като това — във владение на Божиите раби, ще помолите да ви приемат за послушник, а като плата за прехраната ще им дадете тази книга.

— И защо ме пращате в тия далечни земи?

— Защото там са корените. Там започва всичко. Оттам тръгват скрижалите, които пазим днес, и там в бъдеще ще разберат знака, който моята книга предвещава.

— Знак ли?

— Знакът, сочещ деня, когато Вратите ще се отворят завинаги.

Родриго видя как рицарят вдига взор почти като в транс, сякаш вижда сиянието на Небесния Йерусалим от Откровението, спускащ се над Клерво.

— Това ще ни помогне ли да идем на Небето, господарю?

— И много повече.

Родриго избяга още в зори с Дневника под мишница и изпълни дадената дума. Рано сутринта, когато отец Андре отиде при Жан, както всеки ден, го намери в леглото, в пълно снаряжение, със суров израз на лицето. Сигурно бе предал Богу дух малко след като крадецът напусна килията му. Но това е подробност, която никой никога не узна.