Тамплиерските порти

TEMPLUM DOMINI3

„Звярът“ наистина се развихри призори на 23 декември от лето господне 1125. Но яростта му бе кратка.

Ала да караме подред.

На зазоряване, следвайки точните указания, дадени от Хуго де Пайен предния ден, деветимата воини с бели пелерини влязоха в Храма през Вратата на търговците на памук, намираща се почти в средата на западната стена. Тъй като нямаше никаква охрана, влизането на тази група благородници не привлече ничие внимание.

В този час Йерусалим се радваше на единствените спокойни мигове от деня. По ъглите нямаше търговци, нито продавачи на вода, хлебари или войници. Нещо повече, храмовете и местата за поклонение също бяха здраво залостени — мярка за сигурност срещу просяци и злосторници. Тъй че градът изглеждаше пуст като близката долина Хосафат.

Забързани, те се отправиха към стълбите, водещи до площадката, където се издигаше така нареченият Купол на Скалата и без да имат време да хвърлят дори поглед на първите слънчеви проблясъци по медното кубе, се заизкачваха по тях.

— Знаете ли арабската легенда за това място, млади Жан?

Андре дьо Монбар, якият бургундски воин, роден на брега на река Армансон, прошепна това на Жан от Авалон, докато се приближаваха до Райската врата в северния край. Изненадан, рицарят поклати глава.

— Боже мой! — изръмжа Дьо Монбар, сдържайки гръмкия си глас. — Не сте ли излизали от дупката си през цялото това време? Копаете ли, копаете, само това ли правите?

— Не, но…

— Няма прошка! Трябва да знаете, че при първото си идване в Йерусалим — по време на кръстоносния поход през 1099 година, самият граф Хуго бе единственият християнин, който си направи труда да провери дали легендата, разказваща, че пророкът Мохамед е бил точно тук само за една нощ, е вярна. За това сте чували, нали?

Жан от Авалон кимна.

Ниският и пълен бургундец жестикулираше до него като смахнат фавн. Вървейки приклекнал и съскайки като змия, той му обясни, че сарацините вярвали, че Пророкът дошъл в Йерусалим, като прелетял от Мека на гърба на вълшебно магаре, което нарекъл Ал Барак, ще рече „светкавица“. Страшно ездитно животно с огнена грива и блестящи очи, изпратено от самия Аллах.

— Светкавица ли? — Младежът облещи очи.

— Е — изкашля се Дьо Монбар, за да прочисти гърлото си, както правеха трубадурите във Франция, — малкото, което знам, е от разказите на кръстоносците: че по онова време Мохамед бил в много особено състояние, защото жена му Кандия, била умряла наскоро, както и чичо му Абу Талеб. Изглежда, че както скърбял една нощ, му се явил архангел Гавраил, облечен в туника от звезди, и го поканил да дойде тук. Какво ще кажете? Кожата му блестяла като мълния и никой не можел да го погледне в лицето, както не можел да погледне и магарето, за да не ослепее.

— И казал ли му защо иска да го отведе от Мека?

— Искал да му покаже нещо, което ще го утеши и ще му даде сили да довърши успешно мисията си. Да го убеди, че жена му и чичо му са по-живи от всякога в рая. И дори казват, че Гавраил го накарал да се качи заедно с него на гърба на Ал Барак и с това вълшебно животно дошли точно в този храм.

— В този?

Жан не можеше да се съвземе от изумление, заслушан в разказа на рицаря.

— Така е, млади приятелю — измърмори той. — Тук го чакали Аврам, Мойсей и Исус, за да го убедят, че той, любимият син от клана Хасим, е законен наследник и на голям род пророци.

— Изглежда, вярвате сляпо на тази история, Андре дьо Монбар.

Бургундецът, който говореше все така тихо, сякаш се страхуваше да не го чуят другите, спря на няколко крачки от стълбата, водеща нагоре към Скалата, и си пое дъх. Беше твърде дебел, за да говори, да скача, да слуша и да върви едновременно.

— Чудно! — изпъшка той. — Нищо не знаете! И представа си нямате за историята на това място, а сте тук с нас! Защо ви наеха?

Преди Жан от Авалон да успее дори да възрази на тези дръзки приказки, Дьо Монбар го спря.

— Не ми казвайте! Ще ви обясня всичко. Дали Мохамед е видял, или не е видял библейските патриарси и нашия Господ в този храм, всъщност не ни засяга. Това, което наистина е важно сега и което интересува нашия господар, графа, е какво е станало после с Пророка.

— После ли?

— Ами да! — изръмжа той. — И за това не сте чували, така ли?

Жан започваше да се чувства като истински глупак. Защо никой не му бе споменал за тези исторически случки, с които Андре дьо Монбар се перчеше? Може би се дължеше на дискретността, с която рицарите ветерани общуваха помежду си? А това не обясняваше ли и забраната за всеки от тях да влиза сам в Купола на Скалата, без изричното разрешение на Хуго де Пайен?

— Слушайте хубаво — продължи той с поверителен тон. Казват, че някой от небето спуснал над Скалата, която скоро ще видите, една стълба, цялата от светлина, и тя се забила в камъка, който тук наричат на Yaqub4. По нея Мохамед се качил на небето, избродил го нашир и длъж и се възхитил колко голямо и съвършено е Божието творение.

— И казвате, че тръгнал оттук на това пътешествие?

— Така е.

— А върнал ли се?

— Да, и то много помъдрял. И няма да си простя, скъпи ми братко, ако главната причина, заради която нашият господар, графът, ни свиква тук, не е нещо, свързано с тая стълба. След кръстоносния поход той се върна във Франция, но възложи на Хуго де Пайен да продължи да проучва тази легенда и да открие стълбата.

Жан от Авалон изкачи с три-четири скока стълбите под колонадата, които арабите наричаха mawazen („везните“), и стигна на един дъх до Райската врата. Под внушителния й праг в тюркоазено и черно един от сержантите на Ордена му подаде запалена факла. А после и на рицаря от Монбар. Двамата бяха последните пристигнали.

— Виждате ли я? — рече му троснато бургундецът още щом пристъпиха в сумрака на това впечатляващо осмоъгълно помещение.

— Какво да видя?

— Скалата! Какво друго? Вляво от вас е. Този коридор с колоните е само една галерия, опасваща единствената част от хълма Мория, която е под открито небе. За евреите това е изначалната скала, около която Господ създава света, на нея Аврам едва не жертва сина си Исак и пак тук внук му Яков получава видението със Scala Dei, по която видял да се изкачват и да слизат безброй ангели.

Жан изсумтя от изумление.

— Не знам само — поколеба се Дьо Монбар — защо това място е затворено от години за нашите рицари.

— По-красиво е, отколкото смятах.

— Така е.

Докато ехото от последните им думи заглъхваше сред мраморните орнаменти и скъпоценните камъни наоколо, Хуго де Пайен, застанал начело на групата, им показа с внушителен жест посоката и целта. Това беше нищо и никаква дупка на пода в югоизточния край на Скалата, в която едва се провиждаха груби стъпала, изсечени с длето. Стъпалата се губеха надолу, а в дъното, в края на някакъв къс и тесен коридор, се долавяше приятно оранжево сияние.

Минаха по него, без да се колебаят.

В другия край ги чакаше прав и с нетърпение графът на Шампания. Мъж, надхвърлил петдесетте, със сурово лице, кафяви очи и голям гърбав нос, надвиснал над сивата му брада, Хуго дьо Шампан бе облечен в дреха до кръста и снежнобели тесни панталони.

— Заповядайте, заповядайте, братя, в изначалната пещера, в axis mundi5 на християнството — подкани ги той. — Загърбете всички предразсъдъци и нека духът на Истината проникне във вас.

До него, също прав, с голям ръкописен екземпляр на Библията в ръце, стоеше един капелан от свитата му. Беше млад момък, подстриган като цистерцианец, когото никой от рицарите не бе виждал досега в Дома на Ордена или на капитулите тези дни.

Щом Хуго де Пайен влезе в недовършената крипта след Жан от Авалон, свещеникът разбра, че церемонията трябва да започне.

— Всички сме тук — обяви графът. — Мъдрият, талантливият, хитрият, храбрият, богобоязливият, лудият, великодушният, вълшебникът и незнаещият. И така, нека отворим пътя към Всевишния.

И като каза това, вдигна показалеца на десницата си, давайки знак на свещеника, че церемонията може да започне.

— Текст от свещената книга Битие, двайсет и осма глава — изрече той, докато рицарите машинално се кръстеха. „Иаков пък излезе от Вирсавия и отиде в Харан, и стигна до едно място, дето остана да пренощува, защото слънцето бе залязло. И взе един от камъните на онова място, подложи си го за възглавница и легна на онова място. И видя сън: ето, стълба, изправена на земята, а върхът й стига до небето, и Ангели Божии се качват и слизат по нея“.

Андре дьо Монбар намигна на Жан, който бе застанал точно срещу него. И Жан скоро разбра защо.

— Продължете, отче — заповяда графът.

— „И ето, Господ стои отгоре на нея и говори: Аз съм Господ, Бог на твоя отец Авраама и Бог на Исаака. Земята, на която лежиш, ще я дам на тебе и на потомството ти; и потомството ти ще бъде като земния пясък; и ще се разпростреш към морето и към изток, към север и към юг; и ще бъдат благословени в тебе и в твоето семе всички земни племена; и ето, Аз съм с тебе, и ще те запазя навред където и да отидеш; и ще те върна пак в тая земя, защото няма да те оставя, докле не изпълня онова, което съм ти казал. Иаков се събуди от съня си и рече: наистина Господ е на това място, аз пък не знаех! И уплаши се и рече: колко е страшно това място! Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни! И даде Иаков оброк.“

— Слава на Господа — отвърнаха другите.

Докато капеланът затваряше тържествено Библията и увиваше книгата в снежнобяло ленено платно, графът на Шампания пристъпи напред и застана в средата на залата. Като целуна сребърния кръст, който висеше на врата на свещеника, и прегъна коляно пред дарохранителницата с Христовото тяло, която бе заповядал да донесат малко преди това в пещерата, той отправи поглед към рицарите.

— Виждате ли тази плоча на пода?

Под нозете на господаря им наистина имаше една плочка двайсет на двайсет сантиметра, много малка, без никакъв знак, гравиран върху нея.

— Това е мястото, където според Библията стои стълбата, която Яков вижда — обясни той. — Същото място, където цар Давид съгражда първия жертвеник на Господа, след като съгрешава тежко пред Него от гордост. Той е царят, заповядал на Иоава и цялата му войска да преброят народа на Израил, като по този начин се усъмнил в думата, дадена от Господ на Яков, когато му обещава: „потомството ти ще бъде като земния пясък“.

Хуго дьо Шампан погледна сериозните лица на своите хора и продължи:

— Не разбирате ли? Първо Яков, а после и Давид се молят точно на това място и точно тук на бащата на мъдрия Соломон се явява небесна войска, която слиза по друга стълба от светлина и му показва каква сграда трябва да построи, за да опази тази врата към небето. Вие сте пред Вратата! На Прага на небето! Umbilicus mundi6, който свързва този свят с другия!

— И Мохамед е видял тази стълба, господарю — осмели се да прекъсне графа Жан от Авалон, почти скрит зад широките плещи на фламандеца Пайен дьо Мондидие.

— Така е, млади Авалон. И в известен смисъл всички вие сте тук по тази причина. Когато преди четиристотин години сарацините завземат тази земя и издигат върху Скалата на хълма Мория такава странна джамия, те са знаели, че зад каменните й стени затварят тайната на Стълбата. А по време на обсадата на Антиохия, по пътя за Сирия, открих страшната истина.

— Страшна истина ли? Какво искате да кажете, господарю?

Граф Хуго извърна глава и впи поглед в суровото лице на верния Годфроа. Великанът, скръстил ръце на гърдите си като някой пантократор, готов да раздава правосъдие, го гледаше в очакване.

— Вие бяхте там с мен, не помните ли вече?

— Така е, господарю. Но не останах при вас през цялото време — възрази той, — защото оглавих един от ескадроните, които пазеха източната част на града по време на деветмесечната ни обсада.

— Разбирам. Значи сте отсъствали при разговора, който имах с един от сарацинските шейхове, дошли да преговарят за мир с войските ни. Казваше се Абдул ел Макриси и дойде в палатката ми, придружен от един стар турчин, преводач, който ни обясни, на мен и на принц Бохемунд, колко опасно е да продължаваме обсадата на града им.

— Опасно ли? Дръзнал е да ви заплашва в собствения ви лагер?

— Не, верни ми Сент Омер. Този мъдър мюсюлманин дойде да ме предупреди, че Антиохия е една от крепостите, пазещи пътя към някакво прокълнато място, което ние, кръстоносците, трябвало да избягваме на всяка цена. Това била една от седемте кули, които самият Дявол наредил да построят между Азия и Африка, издигайки ги в отдалечени райони — като Месопотамия или окрайнините на Ниневия. Ел Макриси ни обясни, че тези кули са в ръцете на последователите на един халиф на име Йезид — враг на неговия султан, които защитавали Луцифер и доброто, което той правел за хората.

— Защитавали са Луцифер?

— Колкото и невероятно да е — да. Тези йезидийци смятат, че той е единственият ангел, дръзнал да задава въпроси на гневния и суров Бог на юдеите или на Пророка.

— А „страшната истина“, за която говорите?

— Ел Макриси ни довери, че една от тези кули за проникване в ада е издигната в Йерусалим точно на това място. Увери ни, че турците са завзели града с тайното намерение да запечатат тази врата завинаги, и предсказа, че ако ги прогоним оттук, както и стана, ще трябва да поемем отговорността за създаването на ново поколение пазители на Вратата. В противен случай Злото ще се върне отново през нея. Освен това ни бе казано, че на Запад ще се отворят поне още седем врати и наш дълг е да ги запечатаме завинаги.

— И какво стана? — запита Жан от Авалон, който от известно време слушаше, слисан.

— Не обърнахме внимание. След като обсъдихме някои неща, завзехме Антиохия с помощта на един предател, който ни спусна въжета и стълби от една от бойниците на крепостната стена, и щом влязохме, избихме до крак всичките му жители. Божията справедливост биде въздадена безмилостно и без отдих за двайсет и четири часа. Мечовете ни не пожалиха старци, жени, деца или войници и в края на втория ден всичката турска кръв на Антиохия течеше по улиците. Така затрихме и подробностите за Кулите на Дявола, за които успяхме да узнаем само, че са разположени на земята във формата на небесната Голяма кола7.

— А после?

— После дойдохме в Йерусалим и се уверихме, че предупреждението на Ел Макриси е съвсем реално. Страшната истина беше жива. Жива! Разбирате ли?

Графът притвори очи, преди да продължи:

— Когато дойдох тук, осъзнах отговорността, която пада върху плещите ми. И тогава, както днес, беше 23 декември и аз реших точно тук да създам Ордена, на който принадлежите, и да поема отговорността, защото не се вслушах в онзи мъдър шейх.

— Тогава — прекъсна го Годфроа — всъщност нашата мисия не е да охраняваме пътищата на поклонниците, а да пазим Вратата в края на този път.

— Вратите, Годфроа. Вратите.