Тамплиерските порти

ЛЕТИСИЯ

Тръпки побиха по гърба на Мишел още щом набра десетте цифри на мобилния телефон на Летисия. Никога не беше я търсил на този номер, но противно на всякаква логика, го знаеше наизуст. Докато слушаше прашенето, преди да чуе сигнала, започна да го обзема невероятно вълнение. Странно. Макар от доста време да се беше разделил с нея, явно тази жена с дълбоки сини очи продължаваше да го привлича, да предизвиква противоречиви чувства у него и на всичко отгоре да го кара да трепери до мозъка на костите.

— Ало? Кой е?

Нежният глас стресна инженера.

— Летисия, аз съм, Мишел. Помниш ли? — рече колебливо.

— Мишел?

— Мишел Темоен.

— А, Мишел! — възкликна най-сетне тя. — Прощавай, но не очаквах да ми позвъниш. Много време не сме се чували!

— Аз трябва да ти се извиня, че те търся на този номер.

— Няма значение. Кажи, случило ли се е нещо?

— Ами. Помислих си, че понеже тия дни ще минавам през Орлеан, може би ще намерим малко време да пием по едно кафе и да поговорим. Искам да обсъдя с теб някои неща, за които би могла да ми помогнеш.

— По работа ли?

— Нещо такова.

— Разбирам — въздъхна тя. — Никога няма да се промениш, нали?

Летисия напусна Тулуза малко след като си намери нов приятел и после се установи в родния град на Жана д’Арк, в другия край на Франция. Винаги бе обвинявала Мишел за раздялата им, защото беше отдаден изцяло на работата си и оставяше всичко лично или отнасящо се до семейството на заден план. Всъщност внезапното й решение да отиде толкова далече устройваше и двамата, особено инженера, който не би могъл да понесе да срещне жена си в прегръдките на друг в някой от парковете край река Ариеж.

— Е, за какво става въпрос този път? — запита Летисия подозрително.

— Колкото и да ти е странно, трябва да посетя няколко готически катедрали, за да довърша един доклад, който подготвям за CNES, и бих искал да се консултирам за някои подробности във връзка с архитектурата. Историчка си и знаеш, че винаги съм се чувствал малко объркан в тази материя. Освен това имам нужда от доверен човек, затова се сетих за теб.

— Ти и катедрали? — Летисия се разсмя така, както само тя можеше да го прави. — Разбира се, че ще ти помогна. Не бих искала да пропусна това. И къде смяташ да отидеш първо?

— Във Везле. Обаждам ти се от една бензиностанция по националния път 951. Мисля, че ще бъда там след около половин час.

— А, Везле! Познавам го много добре. Марсел има малка къща недалеч оттам, в Тарот. Била е на родителите му и ние ходим доста често за уикенда. Прекрасен край е. Ще ти хареса. Но там — продължи тя учудено, — там няма катедрала.

Щом чу името Марсел, нещо го преряза в стомаха и инженерът стисна зъби. Явно тя беше още с тоя скапан техник.

— Знам, че във Везле няма катедрала — отвърна й той, — но въпреки това е част от проучването. Дълго е за обясняване.

— Разбирам.

— Да знаеш случайно към кого мога да се обърна по някои въпроси за църквата Света Магдалина!

— За Света Магдалина ли? Разбира се! — Летисия говореше със самодоволния тон на човек, който разбира от всичко. — Знаеш ли, че тя е архитектурната перла на града? Има прекрасна галерия в примитивен готически стил и цялата църква представлява интересно съчетание между най-зрял романски и най-семпъл готически стил, сякаш архитектите й са се упражнявали за онова, което ще бъде по-късният стил на големите катедрали.

— Наистина ли?

— Да — рече гордо Летисия. — Освен това свети Бернар свиква точно там благородниците от областта, за да организира Втория кръстоносен поход към Светите места. И монасите от Йерусалимското монашеско братство, които се грижат сега за църквата, сигурно знаят много по въпроса. Можеш да питаш за брат Пиер, който е истински учен и живее на самия църковен площад. Лесно ще го намериш.

Мишел си записа всичко в бележника, а Летисия заговори за друго:

— И докога ще останеш във Везле?

— Сигурно до сряда.

— Значи до другиден.

— Да — каза той накрая. — Ще бъда в хотел Паломбиер на площад Шан дьо Фоар.

— Знам го. Ако се сетя за нещо, което може да ти е полезно, непременно ще ти звънна там.

Мишел стисна зъби. Не можеше, не биваше да й казва: „Благодаря, скъпа“, не можеше дори да й намекне колко би се радвал, ако попътуват заедно, въпреки че сърцето му подсказваше точно това. И направи тъкмо обратното — сбогува се с Летисия колкото може по-хладно и като се мъчеше да погребе по-бързо лошите спомени, се качи отново в колата, за да измине последните 40 километра до крайната цел.

Последните завои бяха най-лоши. Стръмен и лъкатушещ, пътят към „вечния хълм“ — както го наричали поклонниците, които през Средновековието поемали оттук по свещения път за Сантяго де Компостела — бе труден дори за модерния автомобилен двигател на сузукито на инженера. Щом Мишел стигна най-сетне до върха на склона, в самото начало на Везле, пътят пред него се разклони.

Хотел Паломбиер се намираше надясно. Това беше голяма сграда от XVIII век, потънала в прекрасните цветове на орловите нокти, която всъщност бе част от цял комплекс, много по-модерен, отколкото очакваше да види. Инженерът си бе представял съвсем наивно някаква средновековна цитадела, подобна на Каркасон, но тук единственото наистина старо нещо беше една врата с издължена каменна арка, вградена в неугледна кула, която сигурно е била част от старите крепостни стени на селището, когато то се е казвало Верцелакум.

Мишел паркира, взе куфара си и торбата с фотоапарати и след като собственичката на хотела му показа как да отваря електронната ключалка, за да се качва до стаята направо от улицата — трябваше да набере само номер 1863 на електронно табло, подобно на онези в CNES, — излезе от хотела и тръгна към центъра.

Увери се, че е взел увеличеното копие на снимка САЕ 990111 на ERS, върху което се очертаваше една леко извита линия, която можеше да бъде само централната улица на Везле, и го сгъна на две. Нямаше нужда да си много умен, за да разбереш, че тази почти права линия трябва да отговаря на широкия път, започващ от каменната арка пред него.

Пое с бърза крачка нагоре.

По стръмната улица с множество малки ресторанти и магазинчета за сувенири Мишел остана без дъх. На върха на този безкраен склон, сред прекрасен площад, се извисяваше огромна, величествена каменна фасада, увенчана с красива масивна кула с четири корпуса, а фронтонът й, изпъстрен със странни сцени, сияеше сякаш със собствен блясък. Беше идеално разположена от изток на запад и под лъчите на залязващото слънце, огряващо задната част на храма, някои от най-красивите й орнаменти оставаха в сянка.

Размерите й го впечатлиха.

На паркинга, заемащ голяма част от площадчето, инженерът разгъна сателитната снимка. Не искаше да допусне и най-малката грешка. И като провери някои съвсем елементарни неща, опитвайки се да си представи разположението на покривите на къщите, гледани от ERS, нагласи бялото петно от снимката спрямо околните сгради. Скоро разбра, че и линиите на тази „аномалия“ са разположени точно от изток на запад и съвпадат идеално с ориентацията на самата църква. Нямаше съмнение, аномалията покриваше точно парцела, на който се издигаше храмът Света Магдалина. Това бе факт.