Тамплиерските порти

JANUA COELI41

Конвоят влезе в Шартр и мина по стария мост над Евре към пет часа следобед. Конете бяха в окаяно състояние, целите в пот и с кални копита. Но и ездачите не изглеждаха по-добре. По лицата и на пешите войници личеше умората от изминатите над три хиляди и петстотин километра от Йерусалим. Несъмнено те бяха герои, но тежкият им ход нямаше нито блясъка, ни гордостта на кръстоносците на Урбан II — паладини, чиито подвизи бяха още живи в съзнанието на хората.

И никой не ги посрещна. Дали защото плетените им ризници не блестяха достатъчно? Или може би защото всички се готвеха за пиршеството за празника на Влъхвите?

— Нека тия неща не ви дразнят, драги Гондмар — промълви гигантът Годфроа, слизайки от коня. — Повярвайте, по-добре да пристигнем без много шум и да си тръгнем, преди той да се е вдигнал.

Гондмар поглади брада, мъчейки се да скрие разочарованието си, и направи като другаря си, повеждайки коня с подръпване на юздите.

Като си помисли човек, това, че не ги посрещнаха, беше нормално. Светите земи бяха вече от месеци под контрол и vox populi го знаеше — проповедниците не преставаха да се хвалят на всяка служба — и всички слоеве от населението, от робите по нивите до най-знатните благородници, бяха свикнали вече със сновящите насам-натам войници, дошли по пътищата от Азия.

Дворцовите разговори не се въртяха около подвизите на един или друг рицар и никой не успя да разбере за хитрия ход на абата на Клерво, накарал духовенството да признае „неговия“ малък орден от рицари монаси. Интересуваха ги само приказките за богатствата на Египет и Африка, кроежите за тъмни търговски сделки и за господството над другия бряг на Средиземно море.

Но нима тази посредственост можеше да оправдае факта, че никой не ги посрещна? Къде бяха епископ Бертран и абатът на Клерво? Водачите на кервана се споглеждаха в недоумение. Нали самият Бернар от Клерво ги очакваше като манна небесна? Нали точно премъдрият абат на Шампания пращаше от две седмици вестители, за да се увери, че всичко с товара е наред, и броеше дните до пристигането им? А защо го нямаше и верния им другар по оръжие Жан от Авалон, преден пост в тази свещена мисия?

И разбира се, никой не можа да им каже нищо. Като се наслушаха на празни увъртания, рицарите разбраха само, че от няколко дни белите монаси от юг и дори бенедиктинците от Опито били заети с нещо важно, защото мнозина ги виждали всеки ден да сноват насам-натам от зори, викайки, сякаш търсят нещо или някого, който е много важен.

Андре дьо Монбар пръв се усъмни. Поведе талигите към епископската кула, нареди да останат там и придружен от тримата си другари, се отправи към притвора на абатството. Ако някъде можеха да му кажат какво става, то без съмнение беше там. Дори и само един монах да имаше, поне щеше да е духовно лице, да приеме хората му и да му обясни защо отец Бернар го няма.

Четири бели пелерини се развяха по диагонал по павирания площад, на който се издигаше масивният храм Света Богородица, и потънаха бързо вътре през източната му врата.

Никой от тамплиерите не забеляза, че Родриго — верният „шпионин“ на Раймундо де Пеняфорт — следеше от известно разстояние всяко тяхно движение, както бе правил почти две седмици. Въпреки че беше нисък и дебел, той се бе покатерил на един плевник, гледащ към площада, и се мъчеше да държи под око талигите, верните им пазители и плочите.

Закрепил се криво-ляво на този нестабилен покрив от дъски и въжета, той едва ли подозираше какъв внезапен обрат ще придобият нещата. Макар и подозрителен по природа, дебнещ всяко движение, което можеше да представлява заплаха за него, целият настръхнал, пратеникът на епископа на Орлеан нямаше време да осъзнае какво се случи. И по-точно какво се случи с него.

Стана за миг. Докато гледаше как последният от тамплиерите — старецът Фулк д’Анже, се кръсти пред Христовия символ на храма, някакъв трус го разтърси до мозъка. Леден студ прониза костите му и го парализира напълно.

Д’Анже не чу шума от счупените дъски на плевника на стотина крачки зад себе си.

Но Родриго се уплаши. Не беше изпитвал подобно нещо; усети някакъв гъдел, който плъзна за секунди по цялото му тяло и замъгли погледа му. Трепереше. Задъхваше се, сърцето му се разтуптя силно. „Нещо — помисли си, мъчейки се да намери думите — не е наред“. Сякаш милион мравки лазеха по краката му и острите им крачета оставяха белези по кожата му.

Първо се изплаши; надигна се с един скок и започна да се отърсва, мислейки, че Дяволът се е вселил в него. После, тъй като гъделът продължи, се просна отново по гръб на покрива, дишайки дълбоко и мъчейки се да подреди мислите си. Докосна с ръка челото си и разбра, че е потно.

Най-старият от тамплиерите беше влязъл в храма и не можеше да го види. Ами ако потърси помощ? Но от кого? От стражата, пазеща плочите ли?

Зареял поглед в оловното небе, Родриго потръпна. „Мравките“, които хапеха краката му, идваха от църквата и го „дърпаха“ натам. Какво беше това? Внезапно осъзна, че причината не е в него, а зад абатската църква, но не знаеше защо!

В този пристъп имаше и нещо още по-лошо: злото — каквото и да беше то — го „викаше“ в храма. „Бързай — причу му се, — че няма да стигнеш навреме“.

Арагонецът не устоя дълго. Кротък като плахо агне, се надигна на прогнилия покрив, скочи и се отправи към църквата. Какво беше това чудо, което го заставяше да напусне така глупаво скривалището си, избрано толкова внимателно? Откъде идеше тоя кураж да направи всичко възможно, само и само да проникне в едно място, пазено от въоръжените до зъби хора на граф Хуго? Подчинявайки се на гласа, който го водеше, Родриго мина пред талигите на кръстоносците и влезе решително в притвора.

Статуите му се усмихваха.

Щом прекрачи прага, разбра, че е на прав път. Силният сърбеж, обхванал цялото му тяло, започна да стихва като лош спомен. Усещаше само непрекъснато туптене в ушите, на което волята му все още се подчиняваше. Но, изглежда, това не ставаше само с него. В църквата край абсидата, в онази магическа точка, която за древните хора представляваше небесния свод, на фона на сивия камък се открояваха белите силуети на Андре дьо Монбар, Гондмар д’Англюр, Годфроа дьо Сент Омер и на достопочтения Фулк д’Анже, когото познаваше добре, защото го беше следил отблизо.

Никой от тях не помръдваше. Потънали в снежнобелите си пелерини, обути в ботуши с твърд връх, тамплиерите сякаш чакаха някаква заповед и дори не трепваха.

Молеха ли се?

Родриго не се и опита да разбере. Четиримата — по-точно петимата — стояха там, застинали като статуи, и чакаха „нещо“. Шпионинът мълчеше като тях и също като тях запуши ушите си с ръце, за да заглуши острия звук, който идваше сякаш точно изпод сводестия таван.

Скоро неизбежното се случи. Най-неочаквано точно в центъра, сред тамплиерите, се появи стълб светлина. Блестяща, ослепителна и бяла като луната, тази пулсираща светлина изникна от пода и се устреми към дървения таван. Сияеше като огън, но за разлика от него, огненият стълб беше компактен, сякаш солиден.

— „А славата Господня навръх планината изглеждаше пред очите на Израилевите синове като огън, който изпояжда“ прошепна старият Фулк немощно, цитирайки глава 24 от Изход. Той също сякаш беше в транс. После продължи: „Мойсей влезе всред облака и възлезе на планината; и стоя Мойсей на планината четирийсет дена и четирийсет нощи“.

— „Направете ковчег от дърво ситим“ — поде с груб глас Андре след последната фраза на своя другар.

— „Направи също и очистилище от чисто злато“ — продължи Фулк.

— „И направи трапеза от дърво ситим, два лакти дълга“ присъедини се мигом Гондмар, цитирайки глава 25 от Изход.

— „И направи светилник от чисто злато“ — нямаше как да не се обади накрая и Годфроа дьо Сент Омер.

Четиримата изричаха фразите един през друг и така с всеки нов стих стълбът ставаше все по-мощен. Скоро жуженето и техният шепот се сляха в едно, а сивите камъни по абсидата започнаха да губят твърдостта си. Сякаш изведнъж се размекнаха като огромни парчета восък, който всеки момент щеше да се разтопи. И както изглежда, „това“ каквото и да бе то, едва започваше.

Междувременно Родриго бе зареял поглед в центъра на огнената колона; тя беше като слънце, което не изгаря очите. Във всеки случай светлината не бе съвсем бяла. По оста на стълба се провиждаше едва-едва нещо като кръст, набразден с виещи се пътища, които се въртяха в една посока, както водовъртежите в реките. И в стълба се оформи лабиринт, от който скоро изникнаха три сенки, приличащи смътно на човешки.

Фигурите се отразиха в зениците му и уголемявайки се все повече и повече, се приближиха и закриха по ширина светлия стълб, пулсиращ пред него. С разширени зеници и зачервени очи, без да мига, Родриго зачака. Не можеше нито да трепне, ни да продума и дори не усещаше твърдата каменна настилка под меките си кожени обуща.

После се чу гръм. Беше силен. Кънтящ. Неудържим.

Цялата църква се разтресе и Родриго, който бе в средата на абсидата, усети как мощната вълна го блъска в гърдите. Никога не бе изпитвал подобно нещо. Останал без дъх, успя да забележи — доколкото беше в съзнание — как тежкото му тяло полита назад с невиждана сила. И Дяволът да го бе шамаросал, нямаше да се чувства така крехък, както в този миг.

След секунда, запратен сред столовете в храма и целият натъртен, „шпионинът“ успя да надигне глава и да стане свидетел на сцена, която нямаше да забрави никога.

Обвити в нежна портокалова светлина, три фигури — две на млади мъже, единият, от които с пелерината на тамплиерите, и един старец със сива коса в окаян вид — бяха избълвани от стълба и паднаха в несвяст още щом прекосиха този „праг“.

Сиянието им не изчезна веднага. Проснати като мъртви на пода, те още излъчваха портокалов блясък, който постепенно гаснеше. Андре дьо Монбар се обади пръв.

— Но това е Жан от Авалон! — викна той.

— И Глук, друидът! — добави Гондмар, който отвори очи, сякаш събудил се от дълбок сън.

В началото никой не забеляза Родриго, докато гигантът Сент Омер — заедно с Глук, Филип и Жан, изправени на една от дървените пейки до абсидата — не впери поглед в него.

— Кой е тоя? — изръмжа той.

Родриго, малко замаян от удара, опита да се надигне и да обясни, но не успя да продума.