Тамплиерските порти

ЛУИ ШАРПАНТИЕТулуза

Не беше необходимо да си кой знае колко проницателен, за да разбереш, че Жак Монри е в лошо настроение. Когато това се случваше, атмосферата в кабинета му ставаше непоносима; през тъмните стъкла едва проникваше светлина и масата му, обикновено подредена, биваше затрупана с купища документи и стружки от молив.

И точно такава бе тъжната гледка, която Мишел Темоен видя пред себе си, правейки се на спокоен.

— Невъзможно! — викна професорът, гледайки снимките от ERS-1. — Невъзможно! Невъзможно! — повтори. — Не може да има пак грешка в системите, и то точно на същите места като вчера! Та това е статистически невъзможно!

Застанал там, инженерът изтръпна. Макар да знаеше, че неговият директор е доста сприхав човек, никога не го бе виждал така странно потиснат и същевременно бесен. Най-лошото беше, че в данните, преработени от Zeus, нямаше място за никакво съмнение: на сателитните снимки се виждаха ясни дефекти в съвсем конкретни географски зони.

— Ако ми позволите — побърза да каже Темоен след известно неловко мълчание, — може би е най-добре да обясним на клиента, поръчал тази услуга, че точно на местата, които е искал да заснемем, са се появили проблеми.

— Нищо не разбирате, нали?

— Да разбирам ли?

Meteor man потри чело с лявата си ръка, сякаш искаше да избърше потта, която още не беше избила.

— Нашият клиент всъщност е филантропска общност, която през последната година е дарила почти трийсет милиона долара на тази институция, за да си свършим добре работата. А тези петна — продължи той, сочейки една от снимките — са ясно доказателство, че сме неспособни да го направим. Провалът ни ще доведе до безпрецедентна административна катастрофа. Разбирате, нали?

Източеното му лице пламна.

— Но, мосю, не смятам, че грешката е в технологията ни. По-скоро става въпрос за нещо извън ERS.

— Извън ли? Какво искате да кажете?

Темоен знаеше, че няма да има друга подобна възможност да убеди Meteor man, така че реши да рискува докрай.

— Обърнете внимание, извършихме операцията за втори път и белите пиксели се появиха — видяхте, точно в същите координати, както вчера. Не ви ли се струва твърде показателно?

Монри се наведе отново над една от снимките.

— Дефект в антената ли?

Инженерът поклати отрицателно глава. На избрания кадър — САЕ 992610 — се виждаше съвсем ясно правата линия, отговаряща на улица Либержие в самия център на Реймс, която трябваше да стига до централния портик на готическата катедрала. Но вместо църква, там имаше само една от проклетите цапаници.

Професорът се пощипа леко по бузата, мъчейки се да осмисли това, което виждаше. Прегледа още веднъж всяко от изображенията, пратени от ERS, и удари силно с юмрук по масата. Отпечатани на фотографска хартия и изпъстрени с числа, показващи координатите и височината, от която бяха направени, снимките бяха удивително ясни. А това, което показваха, беше без съмнение най-странното, което бе виждал през трийсет и пет годишната си кариера.

— Направете ми една услуга, мосю Темоен — каза накрая и престана да ги подмята. — Опитайте се да разберете какво, по дяволите, се крие зад тези петна. Ако сте прав, може би сме имали малшанса да попаднем на някой научен институт, на лаборатория, изследваща магнетизма, или експериментален център, който по време на сканирането е излъчвал емисии в пространството, повлияли на нашите системи. Ако е така, ще можем да дадем на нашия клиент поне някакво убедително обяснение за снимките.

— Не, не. — Инженерът надмогна за пръв път смущението си. — Това не е необходимо.

— Така ли?

Монри се наклони на въртящия се стол в очакване на обяснението, което явно щеше да последва.

— Проблемът лесно може да се дефинира, мосю.

— Слушам ви.

— Вижте, сигурен съм, че ако нанесем тези снимки върху карти със същия мащаб на градовете, на които отговарят, ще разберем, че аномалиите съвпадат точно с мястото, където се издигат техните катедрали.

Монри вдигна вежди в недоумение, докато инженерът се мъчеше да изглежда колкото може по-убедителен.

— Виждате ли? — настоя Темоен, с карта в ръката. — В Шартр центърът на петното е Катедралният площад, в Париж — Ил дьо Франс, в Амиен…

— Катедрали? — прекъсна го професорът.

— Няма съмнение, мосю. Проверете в картите.

— И как според вас трябва да разбирам твърдението ви, Темоен?

— Нямам представа. Казах ви, че проблемът може лесно да се дефинира, не да се разреши.

— Но имате някаква идея за това, нали?

Монри видя как Темоен най-сетне се реши да седне пред масата, как избърса потта с кремавата си кърпа и поглади безупречните си мустаци. Не знаеше откъде да започне.

— Мислих много за това, откакто видяхме вчерашните резултати, и открих само едно изключение в теорията си, което малко ме обърква. — Инженерът направи съвсем малка пауза, за да предаде повече тежест на думите си, и довърши: — Дижон. Там аномалията, която е доста по на североизток от града, отговаря много интересно на друг религиозен център — Везле.

— Виж ти. И това говори ли ви нещо?

— Не. А на вас?

— Съжалявам — измънка Монри. — Остава само камбаните да влияят на сателитите ни.

— Не, разбира се, че не. Но при това положение смятам, че хипотезата за контраемисия микровълни трябва да бъде отхвърлена. Причината е друга и може би е свързана с архитектурата; някакъв странен ефект на поглъщане на микровълни от камъните, лошо отразяване на вълните, знам ли!

— Тогава не разполагате с нищо така да се каже солидно?

— Ако ми позволите да кажа още нещо, мосю, то сигурно бих могъл да говоря с клиента, поръчал на Центъра тази задача, и да подразбера дали е очаквал да открие нещо „по-специално“ в снимките, които иска от нас.

— И какво ви кара да смятате, че този опит ще ни отведе до някаква следа?

— Обърнете внимание. В момента това е единственото, което можем да направим. Знаем, че никое естествено магнитно поле не може да предизвика подобен ефект и че открихме това на сателитните снимки, защото клиентът е поискал данни точно за тези градове.

Монри прехапа долната си устна, сякаш се бе сетил за нещо важно, но знаеше, че ако го спомене, може да усложни нещата. Отпусна се с цялата си тежест във въртящото се кресло и като се полюля леко, впи поглед в инженера.

— Има още нещо, Темоен. Чували ли сте за една международна фондация, наречена Les charpentiers?

— Не. А трябва ли?

— Точно нейният пълномощен съветник ни поръча тази задача преди седмица. Сферата на дейност на фондацията е чисто историческа: грижат се за съхраняването на художественото наследство на Франция, а по-точно — на пътя за Компостела, като обръщат специално внимание на опазването на сградите в готически стил. Събират фондове от меценати от цяла Европа и след това ги инвестират в проекти, които могат да хвърлят повече светлина върху някои интересни за тях исторически теми.

— Виж ти. Похвално дело.

— Така е. Казвам ви го, защото, като споменахте за катедралите, се сетих за името на фондацията.

— Разбира се — усмихна се Темоен. — Гилдията на дърводелците е играла особено важна роля в строежа на готическите храмове. Те изработвали скелето, върху което се градели готическите сводове, и после го махали.

Монри кимна.

— Точно затова ви го казах. Според мен е само щастливо съвпадение, но щом вече ви хрумват подобни странни идеи, може би ще ви помогне.

— Съвпадение ли? Нима сте от хората, които вярват, че Господ си играе на зарове, професоре? — Стисна челюсти, преди да продължи: — Вижте, мосю Монри, нямах намерение да говоря за това, но току-що ми дадохте чудесен повод да го направя. Като се прибрах вкъщи снощи и се опитах да открия някакво обяснение за аномалиите, фотографирани от „окото“, събрах цялата информация за катедралите, която имах подръка. Стоях буден до два часа. Всъщност не открих много, но някои евтини издания привлякоха вниманието ми. Най-вече едно.

— И какво е то?

— Заглавието е Тайните на катедралата в Шартр, а книгата е написана от някой си, забележете, Луи Шарпантие. Темоен си пое дъх. — Разбирате, нали? Луи Шарпантие без съмнение е псевдоним, взет от някой средновековен майстор строител.

— Още едно съвпадение естествено.

— А може би не. Вижте, в тази книга се казва, че ако прокараме линия и свържем в определен ред точно градовете с катедрали, които снимахме, ще получим нещо като план на съзвездието Дева, очертан върху картата на Франция. Не смятате ли, че е странно?

Монри се наведе в креслото и смръщи вежди. Наблюдаваше, без да продума, как инженерът взема парче хартия и рисува нещо като ромб, по чиито върхове отбелязва номерата на някои звезди от съзвездието Дева.

— Представете си, че това е Дева.

— Добре.

— А сега, ако свържем Реймс с Амиен на север и с Шартр на юг, а последния с Еврьо и Байо, и него с Амиен, получаваме същата геометрична фигура. Виждате ли?

Жак Монри вдигна очи от рисунката и прониза с поглед инженера.

— Вие сте учен, скъпи приятелю. Кажете ми, докъде смятате да стигнете с подобно твърдение?

— В момента — доникъде — призна инженерът. — Но знаете ли кое е най-хубавото в книгата? Този Шарпантие обяснява, че всички храмове, които излязоха с аномалии на снимките ни, са посветени на света Богородица и са построени горе-долу по едно и също време през дванайсети век.

— Не разбирам какво значение може да има.

— Много просто: ако всички те са строени в последователни години, то сигурно са част от колосален проект, дело на майстори, появили се сякаш от нищото, които разполагат с огромни средства във време на силна икономическа рецесия. — И добави, намигайки: — Смятам, мосю, че тук се крие някаква тайна от първа величина. И ако вчера това бе само съмнение, то днес съм напълно сигурен. Нещо повече, ако съм на прав път, би трябвало да се срещнете с този съветник и да поискате някои обяснения.

Това идваше в повече на Монри. Твърде праволинеен, със строго религиозно възпитание, той едва понасяше вече странните брътвежи на инженера. Сгради от XII век, излъчващи нещо като микровълни, които деформират сателитните изображения? Някой си Шарпантие, който говори за план на съзвездието Дева, очертан върху половината Франция, и някакви charpentiers, които субсидират една космическа агенция, за да снима местата, включени в този чертеж? Професорът, барикадиран в креслото си, преплете силно пръсти. Така ги притисна, че кокалчетата му побеляха от липсата на приток на кръв. След туй, мъчейки да се овладее, сложи край на разговора:

— Това е лудост, Темоен. Очевидно имаме проблем с ERS, но той е от чисто технически характер и не е от компетенцията на нашия клиент. Другите факти, които отбелязвате, са по-скоро плод на някакво странно натрупване на съвпадения, свързани с четива, които, повярвайте, не са за човек от вашия калибър.

— Както кажете, мосю. Но твърдя, че…

— Достатъчно, Темоен — сряза го сухо професорът. — Стигнахте твърде далеч с умозаключенията. Ако в близките часове не видя на масата си рационално обяснение за тези грешки, ще бъда принуден да ви потърся отговорност. Ясно ви е, нали?

— Разбира се, мосю.