Тамплиерските порти

ШАН-3-ЕЛИЗЕ

Един пълен мъж, облечен безупречно в перленосиво, отряза върха на третата си за този следобед хаванска пура, докато чакаше секретарката да се обади. През остъклената стена се виждаше голяма част от Града на светлината. Беше по-красив и от мечтите на Луи XIV, когато наредил на своя пейзажист да го преобрази през 1667 година.

Там всичко бе история. От махагоновия кабинет на пълния мъж се виждаше панорамата около Триумфалната арка на Наполеон. Паметник, разделящ на две широкия булевард, който пък отделяше величествената Арш дьо ла Дефанс от египетския обелиск на площад Конкорд и стъклената пирамида пред Лувъра.

Сградата, от която мъжът с хаванската пура гледаше Париж, бе увенчана с друга пирамида — от стомана, и приличаше на гигантски фараонски обелиск. Всъщност през последните години подобни сгради бяха издигнати навсякъде по света: на номер 110 на Пасео де ла Кастеляна в Мадрид, в центъра на нюйоркския Манхатън, в Рим, Лондон и Берлин. Но където и да бяха, колкото и парадоксално да е, нямаше нито един център на власт в света без пирамида или обелиск. Ватиканът и Белият дом бяха само два примера за това. А неговите сгради — трети.

Наслаждавайки се на панорамата, пълният мъж си мислеше с гордост точно това. Някой велик архитект, без съмнение магьосник, бе обединил с шесткилометрова права линия булевард Шарл дьо Гол, Шан-з-Елизе, градината Тюйлери, Триумфалната арка на Карусел и двореца Лувър. За прослава на дедите. И около този съвършен план никнеха като декоративни растения десетки символи на власт, измислени трийсет века преди Христа и поставени там с поразителна точност.

— Мосю — гръмна изведнъж вътрешният телефон, — посетителят, когото очаквате, пристигна току-що. Да му кажа ли да влезе?

— Да, моля — отвърна той, доволен.

Всичко бе наред. Вратата на кабинета му щракна веднага. През нея влезе, оправяйки възела на вратовръзката си, слаб, среден на ръст мъж, с издължено и недобре избръснато лице. Под мишница носеше папка с документи, небрежно прихванати с ластик. Изглеждаше нервен.

— Значи вие сте Жак Монри — каза пълният мъж, като запали пурата си със златна запалка и скри ножичката в първото чекмедже на бюрото си.

— Много се радвам да се запозная най-после лично с вас, мосю Шарпантие — отвърна влезлият. — Нашият институт изключително цени щедрото ви меценатство и загрижеността ви.

Директорът на CNES подаде ръка на домакина, но тутакси я отдръпна, засрамен, разбирайки, че няма кой да я поеме. Шарпантие — кръглолик, с открито чело, покани с жест изпълнителния директор да седне.

— Тулуза е доста далеч оттук, нали?

— О, да, да — отвърна Монри нервно.

— Предполагам, познавате Париж?

— Разбира се, мосю. Тук следвах. Макар че, в интерес на истината, се е разраснал много оттогава. Знаете ли, завърших през 1963 година и оттогава не съм се интересувал дори за събитията през май шейсет и осма. Лабораторията в Тулуза се превърна в мой дом.

Meteor man поглади безмълвно папката си, чудейки се дали да запознае веднага своя меценат с най-важните въпроси, или да изчака. Реши да не бърза. Всъщност дори не посмя да извади цигарите си. Мосю Шарпантие продължи да го разпитва разсеяно за най-незначителни неща, но сякаш не чуваше подробните му обяснения.

— Ходили ли сте някога в Националната библиотека! попита го. — Предполагам, че да, естествено. А в Музея на медалите там?

Монри не обелваше дума.

— Е, жалко. Наистина жалко. Тогава никога не сте виждали монета като тази, нали?

Пълният мъж протегна закръглената си ръка с огромни пръсти със златни пръстени, приканвайки го да вземе нещо като овална монета с диаметър малко над четири сантиметра. От двете страни на тази монета с леко червеникав цвят — защото несъмнено беше нещо такова — имаше надписи на латински и доста странни фигури: на жена с глава на птица, държаща огледало пред монарх, седнал под балдахин, и друга гола жена върху обратната страна, държаща в едната си ръка сърце, а в другата — гребен. И всичко това, както разбра Монри, бе обсипано с абсурдна астрологическа символика.

— Не съм виждал подобно нещо. — Инженерът поглади металната пластина, изненадан. — Какво е? Някоя от дреболиите, които търговците на карти таро продават край Сена ли?

Шарпантие го изгледа свирепо.

— Това е амулет на над четиристотин години, мосю Монри. Не е кинкалерия. И като историческа стойност няма цена, въпреки че монетата, която държите, е, разбира се, само прекрасно копие на оригинала. И знаете ли кое е най-хубавото? Експертите потвърдиха, че е принадлежала на херцогиня Катерина де Медичи и е изсечена от самия Мишел дьо Нотрдам, прочут лекар и пророк по онова време, по-известен като Нострадамус.

— Нострадамус ли? Да не би да вярвате в предсказания и тям подобни? Откакто бе казано, че краят на света ще дойде на 11 август 1999 година, аз не…

— Да вярвам ли? — Пълният мъж пое дълбоко дима от пурата си, преди да прекъсне инженера. — Тази дума не фигурира в речника ми, мосю Монри.

— Ами тогава?

— Показвам ви това, за да „знаете“, а не да „вярвате“. Шарпантие наблегна на глаголите, подканяйки го деликатно да ги осъзнае добре. — Ако сте гледали внимателно, сте забелязали, че фигурите върху лицевата страна на монетата са карти на съзвездия. Ето го W на Касиопея, ромба на Дева, алхимичните символи на Венера и Меркурий. Предполагам, че на пръв поглед съответното им разположение не ви говори нищо, нали?

Жак Монри си сложи семпли очила за далекогледство и огледа монетата внимателно. Този път се помъчи да види нещо повече, преди да е чул обясненията на домакина. Макар силата му определено да не беше в историята, единственото, което искаше в момента, бе да е на висотата на своя меценат. Но тази игра не беше по силите му.

— Ще ви помогна — усмихна се язвително мосю Шарпантие. — Представете си, че голата жена е Земята, гръцката богиня Гея, и главата й сочи географския север. От тази изходна точка на запад се намират Касиопея и Южният кръст, а на изток — съзвездието Дева и Венера, съвсем близко до зенита. Значи става въпрос за звездна карта, мосю Монри. Карта, по която можем да познаем една дата.

— Карта ли? Не смятате ли, че това е твърде рисковано?

Облак бял дим забули лицето на Meteor man, който го вдиша, без да трепне.

— В никакъв случай, мосю Монри. Талисманите се правят, за да се улови духът на висшето в елементите от низшия свят. Разбира се, при днешното ниво на астрономията тази монета е груба и неточна „карта“, но дава достатъчно ориентири, за да разберем, че ни сочи приблизително една дата.

— Дата ли? — Инженерът бе все така слисан. Тоя човек, червив с пари, или нямаше никаква представа от астрономия, или се подиграваше с него.

— Точно така. Но странното е, че тази дата, обозначена приблизително с позицията на звездите и планетите върху монетата, съвпада с тяхното разположение през тези месеци. Удивително, нали? През тези месеци! През седемнайсети век враговете на Катерина и на Франция, най-вече англичаните, разпространяват клевети за този амулет, твърдейки, че е дело на някаква последователка на сатаната. Имената на падналите ангели, изписани върху него, като Анаел или Асмодей, сякаш потвърждават това, но всъщност всичко е чиста астрономия. Дори жената върху обратната страна е ясна алюзия за съзвездието Дева.

— Предполагам, че ме повикахте, за да потвърдя тезата ви. Така ли е?

— Съвсем не. Отново грешите — рече Шарпантие със злорада физиономия, сякаш бе доволен, че тормози този рационален ум. — Повиках ви, защото искам да ви помогна да решите проблема си. Разказвам ви за амулета, за да имате някаква представа, преди да пристъпите към действие.

Пълният мъж се надигна от бюрото си и широко отворил очи, зарея поглед през един от прозорците, гледащи към площад Конкорд. Там долу величественият обелиск, подарен от Мехмед Али на французите и „откраднат“ от централната фасада на египетския храм в Луксор, блестеше под позлатения си връх.

— Значи сте научили вече за снимките от сателита? — прошепна Жак Монри, сваляйки очилата си.

— Още от първия опит.

— И?

— Изобщо не се изненадах. Всичко е предсказано в тази монета, която вие сякаш не искате да разчетете. Трябваше да го предположа, липсва ви херметическа подготовка, както на всички.

— Каква подготовка?

— Хер-ме-ти-чес-ка — изрече на срички Шарпантие. — Например и до днес не знаете, че талисманите са древноегипетско изобретение за привличане на небесните сили на земята. Не онези талисмани, които днес всички си представят, като чуят тази дума: обикновени глупости за късмет. Нищо подобно! Става въпрос за връзки между този свят и отвъдния, които се „активират“ само в определени моменти и които Хермес — име, дадено от гърците на бог Тот — учи хората да владеят.

— Но няма да отречете, че дори да приема тази хипотеза, между Хермес и Катерина де Медичи има дълъг исторически период. И то поне от двайсет и пет века — подхвърли заядливо инженерът.

— Ако не и повече, наистина. Но това, което не знаете, е, че един велик роднина на Катерина — прочутият флорентински търговец Козимо де Медичи, се сдобива с екземпляр от Corpus Hermeticum — кратък вариант на изгубените днес Книги на Хермес, и нарежда на Марсилио Фичино да го преведе на латински някъде около 1460 година. Така фамилията опазва тайната за изработването на талисмани и я предава на мъдри хора като Нострадамус. След него е имало и други, които са изработвали по-малки талисмани, като този на Катерина, и гигантски — като Париж.

— Като Париж ли?

Meteor man погледна машинално навън, сякаш се мъчеше да открие зад матовите прозорци някой детайл от града, убягнал му досега. Движението по Шан-з-Елизе беше натоварено по това време.

— Как? И това ли не сте забелязали? Триумфалният път, който минава тук отпред, прекосява и много от безспорните египетски символи: пирамиди, обелиски, фонтани със сфинксове. И всички те са амулети! Впечатлен от Египет, след военния си поход Наполеон бива посветен в масонството и влиза в ложа, наречена точно Египетският Хермес, към която се присъединяват баща му и брат му Жозеф. Представяте ли си? Наполеон искал да превърне столицата си в гигантски талисман, покровител на политическите му планове. Но тогава не знаел, че други преди него и неговата ложа са създали свой амулет, следвайки херметическите указания, дошли от Йерусалим и Египет.

— Други ли?

— Изслушайте ме, моля — сряза го Шарпантие. — Тези други са тамплиерите. А Медичите във Флоренция узнават за подготовката на строежа на суперталисмана във Франция през тринайсети век, когато проектът вече се осъществява, и запазват тайната до епохата на херцогиня Катерина и на папа Климент VII. И този суперталисман, мосю Монри, с формата на съзвездието Дева, обхваща стотици хектари площ и върховете му са маркирани с катедрали.

— Катедрали!

Монри подскочи на мястото си, хващайки се за страничните облегалки. Без да каже нищо повече, се помъчи да махне нервно ластика на документите, които стискаше в ръце. Макар и късно, инженерът започна да прави връзката между някои неща.

— Точно това не можахме да снимаме с ERS, мосю — прошепна той. — Катедралите!

Мъжът с хаванската пура изобщо не трепна при това признание.

— Знам — рече той и вдъхна отново дима на ароматната си пура. — Прибягнах до услугите на ERS, за да се уверя, че предсказанието от монетата е вярно, че както предполагахме, суперталисманът съществува и че ще се активира тези дни. Сателитните ви снимки показаха, че е така. А сега съм сигурен и че талисманът е започнал да действа преди няколко дни под звездната конфигурация, предвидена от създателите му. Не очаквах само, че ще започне да излъчва магнитен сигнал.

Опулен, инженерът се помъчи да подреди мислите си.

— И щом цялата галиматия ви е ясна, какъв е проблемът тогава?

— Проблемът, мосю Монри, не е в снимките. Всъщност в техническо отношение работата ви е съвсем успешна. Проблемът — повтори той — е в произволните действия на един от вашите служители, на Мишел Темоен. Както знаете, шефът на проекта напусна работа, след като наредихте да се проведе разследване, за да се установи каква е вината му за „провала“ на ERS. И затормозен, реши сам да проучи аномалиите в снимките, за да ви докаже, че е невинен.

— Темоен! Не мога да повярвам, че Темоен…

— Това не е всичко. Мосю Темоен налучка интуитивно верния път, който трябва да следва, за да разбере от какво естество са уловените от ERS емисии, и отиде във Везле, откъдето започна свое разследване. Опитвайки се да ви докаже, че сигурно има някаква енергийна аномалия, която да обясни доловените от ERS сигнали, без да иска, той показа на нашите много влиятелни врагове пътя към една стара тайна.

— Тогава проблемът не е мой, а негов.

— Вижте какво — прекъсна го Шарпантие, — ако не успеете да спрете разследването на вашия човек и заради него противниците ни стигнат до информация, до която не трябва да имат достъп, последният виновник от тази верига ще сте вие и лабораторията, за която отговаряте. Разбрахте ли?

— Много добре.

Преситен от информация, Жак Монри се помъчи да подреди набързо в ума си цялата тази лавина от данни и изисквания. Докато прибираше дигиталните снимки от ERS, прецени ситуацията: ако онова, което Темоен търсеше, беше в храмовете, заснети от сателита, то явно инженерът бе тръгнал по следите на някакъв източник на мощна енергия, към който се стремяха и други хора. Някакъв „предавател“, който, доколкото разбра от казаното от мосю Шарпантие, е свързан с дистанционно управление, програмирано преди векове. С една дума, енергиен източник, който шефовете на Фондацията, поддържаща финансовия му статут, искаха само за себе си.

— Поправете ме, ако греша, мосю Шарпантие — продължи инженерът, — но сигурно противниците ви искат да използват разследването на Темоен, за да стигнат до нещо, което може да активира всички талисмани, за които ми споменахте.

— Така е.

— А защо не направят свое разследване?

— Дълго е за обяснение, но да кажем, че става дума за група хора, на които не е разрешено да се намесват директно в историята от векове.

— Това има ли нещо общо с енергийния „източник“ на талисманите?

— Има много общо.

— И какво представлява този „източник“?

Мосю Шарпантие пое дълбоко въздух, преди да отвърне:

— Длъжен съм да отговарям на въпросите ви, така че ще ви кажа. Става въпрос за Ковчега на Завета.

Монри облещи очи.

— А противниците ви?

— Ангели, драги господине. Паднали ангели. Колкото и да не ви се вярва, вече сте се забъркали в хилядолетно единоборство.

Инженерът се по дразни.

— Моля ви! Нали знаете, че не съм вярващ?

— Не искам да съм груб с вас — побърза да смекчи тона си мосю Шарпантие. — Независимо дали вярвате или не, трябва да ви кажа, че организацията, която оглавявам, има много сериозни противници. Всъщност от години се мъчим дискретно да пазим всички гигантски „талисмани“, които сме открили в Европа, но за да постигнат целите си и да ни попречат, нашите противници използват Темоен.

— Противници ли? Аз мислех, че Фондацията ви е благотворителна.

— Така е. Тези врагове, повтарям за последен път, не са бизнес конкуренти. Знам, че ви звучи странно, но в случая те представляват дяволската фракция. Ако досега сте смятали, че дяволите са същества с рога, с червена кожа и остра опашка, грешите. И те са хора от плът и кръв, както ангелите, само че идват от друго място.

— От друго място ли? Искате да кажете — извънземни? Моля ви!

— Не. Нямам предвид извънземни, нито астронавти от друга планета или нещо подобно. Те идват по други пътища, през други, така да се каже, врати. И са способни на всичко, за да ни отстранят от този проект и да получат контрол над талисманите.

— Какво значи „способни на всичко“?

— На всичко. Всъщност тия дни отвлякоха най-добрата ни агентка, която се надявахме да спре вашия инженер: бившата жена на Мишел Темоен. Сега разбирате ли защо побързах да се срещна с вас?

Meteor man се стресна. От всичко, което му бе казал неговият меценат, това беше единственото наистина сериозно нещо. Познаваше доста добре Летисия. Достатъчно, за да знае, че най-странното нещо, в което тази жена се беше забърквала изобщо, бе някаква банална женска масонска ложа, която посещаваше стриктно веднъж в седмицата. Помнеше я като интелигентна и уравновесена жена. Идеална, за да омиротвори такъв чудак като Темоен. И мисълта, че може да е попаднала в ръцете на някакви откачалки, на някаква сатанинска секта — защото какво друго можеше да бъде според казаното от Шарпантие, — го ужасяваше.

Изнервен, Жак Монри започна да схваща положението.

— Кажете, мосю Шарпантие, вие масон ли сте? — запита той внезапно.

— Може да се каже. Имам предци зидари, работили по катедралите. А това буквално значи масон, нали?

— Но все пак не разбирам — прекъсна го съвсем сериозно инженерът — защо ми казвате всичко това. Какво очаквате от мен?

— Искам да тръгнете незабавно за Амиен, където, както разбрахме, отива в момента Мишел Темоен. Трябва да спечелите доверието му, да му разкажете каквото знаете и да спрете разследването му. Не е трудно, нали?

— Само това ли?

— Щом се оттегли от сцената, противниците ни ще изгубят главната следа към източника на суперталисманите и тайната ще бъде опазена още дълго.

— И няма да осведомите полицията?

— Темоен вече е предупредил жандармерията в Шартр за станалото, но не мисля, че в случая ще знаят какво да правят. Ние ще се заемем със спасяването на Летисия.

— Как може да сте толкова сигурен?

— У нея има микрофон с предавател. Не се тревожете. Това е наша работа.

Шарпантие се завъртя на пети и взе една книга от махагоновата полица зад бюрото си. Беше средно голяма, с мека подвързия, и той я погали нежно, сякаш това бе неговата утеха.

— Четете ли на испански? — попита.

— Малко. Като дете летувах в Коста Брава и там понаучих някои основни неща.

— Тогава я прочетете по пътя. Кола на Фондацията ще ви откара още сега в Амиен. Открийте Темоен и го махнете оттам.

Meteor man взе книгата в ръце и без дори да я погледне, зададе един последен въпрос на мосю Шарпантие:

— А монетата? Не казва ли защо се активира този суперамулет от катедрали? И какво е това „нещо“, което го активира?

Пълният мъж го погледна косо.

— Съжалявам, не мога да ви отговоря. Извинете, но няма да ви кажа нищо повече, докато не се уверим, че вашият служител се е отказал от разследването.

Жак Монри сведе глава в знак на разбиране и хвърли бърз поглед на книгата, която държеше. Над заглавието — Пикатрикс. Краят на мъдреца и по-добрият от двата начина да се напредва — имаше рисунка на магьосник с дълга брада, държащ папирус в дясната си ръка и перо в лявата.

— Ще видим! — промърмори той.

— Прочетете я — настоя пълният мъж. — Марсилио Фичино се е вдъхновил от нея и от Corpus Hermeticum, за да създаде трактата за талисманите De vita coelitus comparanda. Знаете ли какво означава?

— Нямам представа.

— „Как да овладеем живота на звездите“.