Тамплиерските порти

ПИКАТРИКС

Жак Монри не откъсна поглед от Пикатрикс през по-голямата част от пътуването си по шосето за Амиен. Седнал в удобния мерцедес 190 Е, който „Фондация Шарпантие“ му бе предоставила, той имаше достатъчно време да добие някаква представа за съдържанието на книгата.

Както подозираше, оказа се доста разнороден средновековен трактат за магии и с напътствия как да се правят амулети. В началото му се стори, че е някое от онези елементарни книжлета, разпространени в Европа навярно през XII-XIII век и пълни с нелепи предписания за спечелване любовта на желания човек или за богатство и късмет за онзи, който успее да ги изпълни. Съдържаше четири трактата или части, коя от коя по-неясни. Историческите препратки към титаните, управляващи Нубия, или към всемогъщите царе на Египет нямаха нищо общо с онова, което бе учил, за да получи бакалавърска степен, и освен това знанията за Слънчевата система, споменавана често-често, се свеждаха — съвсем логично — само до седемте планети, познати тогава.

Но точно когато щеше да затвори Пикатрикс, отегчен от четенето на глупости, и да се изтегне на кожените седалки на мерцедеса, попадна на един пасаж, който му направи впечатление. Всъщност, откакто излезе от кабинета на мосю Шарпантие, се надяваше да открие нещо такова. Нещо, което да оправдае желанието на неговия меценат да прочете тази книга.

В този пасаж се твърдеше, че коптите наследили от древните египтяни както вярата, така и умението да си служат с мощни магически талисмани. Дотук беше доста смислено. Но освен това се казваше и че техните амулети — противно на онова, което той си мислеше — не били само обикновени монети, като тази на Катерина де Медичи, или късчета пергамент с изписани символи „за власт“, а можело да бъдат скрити както в градежа на големи сгради, така и в геометричното разположение на градовете. Всичко всъщност зависело от звездните фигури, спрямо които са ориентирани основите им.

— Като Париж! — измърмори той, спомняйки си за срещата на Шан-з-Елизе.

В книгата се казваха и невероятни неща, например: „При строежа на градове — четеше той — трябва да се използват звездите, а при градежа на къщи — планетите; всеки град, който се строи така, че Марс или която и да е звезда от същото естество да е в центъра на небето, ще стане свидетел как повечето му управници умират от острието на меч“.

В Пикатрикс се споменаваше и за някакъв град, издигнат от самия Хермес, „който е широк дванайсет мили и където той построил цитадела с четири врати, по една за всяка посока“. И продължаваше: „На източната врата сложил орел. На западната — бик. На северната — лъв. На южната — крилато куче“. Инженерът се изненада: не бяха ли това образите, които по традиция се свързваха с четиримата евангелисти? Нали Йоан се сравняваше с орел, Лука — с бик, Марко — с лъв, а Матей — с някакво крилато същество?

Това беше последното, което прочете. Пикатрикс отново се впускаше в нелепи глупости за силата на суперталисманите, на които никой човек с малко ум не би обърнал внимание.

И така, мислейки за последния пасаж като за част от някоя от гатанките без отговор, Монри се унесе, питайки се дали мосю Шарпантие не искаше да го накара да повярва, че катедралата в Амиен, безспорно най-голямата в цяла Франция, е нещо като новия храм на Хермес в Пикатрикс. „Доста хитро“, помисли си той. Но все пак истината бе, че катедралите също са разположени спрямо четирите посоки на света и понякога по фасадите им има евангелисти.

Колата влезе в Амиен по булевард Пор д’Авал към шест часа следобед. Продължи по улица Франк Мюрие, с еднофамилни къщи на три етажа в стил осемнайсети век, и зави по Сен Льо, водеща право към централната фасада на огромната катедрала. Като паркира до една дървена къща, почти руина, с доста съмнителния надпис Дом на поклонника, шофьорът събуди Монри.

— Господине — каза му, потупвайки го по ръката. — Пристигнахме.

Инженерът се протегна, доколкото можа, надигайки се с мъка на седалката. И щом видя западната фасада на катедралата, покрита частично със скелета, разбра, че точно оттук трябваше да започне да търси Мишел Темоен. Величествената катедрала беше много по-внушителна, отколкото си бе представял. Нито една снимка не можеше да пресъздаде истинската представа за това застроено пространство от 7700 квадратни метра, побиращо десет хиляди богомолци за една служба.

Впечатлен, Монри слезе от мерцедеса и с бърза крачка се отправи към страничната врата на храма, която се намираше точно под огромната каменна статуя на свети Христофор. Влезе през малката дървена врата и се озова съвсем близо до централния кораб, до преплетената мозайка. Катедралата беше почти празна, неколцината туристи, останали в този час, снимаха припряно със светкавиците, стараейки се да не привличат вниманието на пазачите.

Meteor man се огледа.

В началото нищо не му направи впечатление, но при втория „оглед“ по дължината на северната стена усети, че там нещо не е наред. Погледна още два-три пъти нататък. Там нямаше туристи. Беше нещо от самия храм.

И наистина в напречния кораб, няколко метра пред него, на северната стена имаше розетка, представляваща нещо необичайно. Дотолкова, че си помисли, че е някаква оптическа измама, заблуда. За да провери, инженерът пристъпи няколко крачки и се увери в това, което подозираше: нервюрите на централния кръг от плетеницата образуваха обърната звезда с пет върха! Средновековният символ на Луцифер!

Нямаше никакво съмнение. Това беше обърната звезда с пет върха, същата, която бе виждал толкова пъти по филми и книги за черна магия и за дявола. Изтръпна. Какво правеше такъв „печат“ на толкова видно място в храм като този? А може би мосю Шарпантие беше прав и сега той, без да иска, бе въвлечен в някаква схватка между ангели и демони?

Мъчейки се да запази спокойствие — за тези неща наистина беше много лесно, — Монри се разходи из страничните кораби на храма, търсейки своя „обект“. Спря пред параклис на свети Никасий, точно зад централния олтар, и се възхити на прекрасните витражи, на които царе свиреха на арфи.

— Музиката — обясняваше в този момент един гид на малка група туристи пенсионери — е много важна в епохата на апогея на катедралите. Храмовете се строели с математическите пропорции, които Питагор прилага при струните на музикалните инструменти, за да звучат хармонично. А Питагор донася тези знания от Египет.

„Египет“, повтори си Meteor man, отдалечавайки се от групата към друг параклис — на свети Августин Кентърбърийски. Един надпис гласеше, че абсидата била променена при Наполеон III, но витражите били оригинални. От XIII век.

Бяха наистина великолепни. Квадрати с малки сцени с хора, вършещи трескаво нещо. На една от тях, най-ясната, се виждаха двама души с бели пелерини, които носеха ковчег на два пръта, прекарани по дължина от двете му страни. От други четири „винетки“ no-горе се разбираше, че този ковчег е пристигнал по море и че мъжете в бели пелерини го поемат, за да го отнесат къде ли?

След малко Монри все пак се досети. Кивотът! И сякаш получил божествено просветление, професорът подскочи на каменната настилка. „Точно това търси и Темоен“. Един свещеник, който в този момент излезе от съседната сакристия, мина край него и го погледна с недоумение. И разбира се, той не пропусна тази възможност.

— Питате дали има други изображения на Ковчега на Завета ли? — измърмори старецът, гледайки го с живите си сиви очи.

Инженерът кимна.

— Разбира се, млади човече. Всеки витраж има своето каменно копие и кивотът, който виждате на източната вътрешна стена на катедралата, се открива точно на противоположната стена.

— На външната западна стена.

— Точно така — усмихна се той. — За съжаление няма да можете да го видите съвсем ясно. Клирът харчи почти всичките си средства, за да поддържа чиста фасадата, и непрекъснато сме в ремонт. Не можете да си представите как въглеродният диоксид разяжда камъка.

— А знаете ли кое от двете е направено по-напред — витражът или западната фасада?

Свещеникът се усмихна отново, сякаш трогнат от невежеството на този изнервен посетител.

— Какви неща питате само! — възкликна той. — В тази катедрала най-напред е завършена западната фасада. Чакайте да помисля. Трябва да са я вдигнали същите хора, които са строили катедралата в Шартр, така че сигурно е през 1220 година или някъде там. И затуй изисква най-много грижи.

— Така ли?

Острата брадичка на Meteor man се сбръчка. Винаги, когато беше впечатлен от нещо, той правеше тази гримаса, хапейки доволно ъгълчето на устните си, докато обмисляше следващия си ход. И разчувстван, той хвана жилестите ръце на свещеника и като ги разтърси здраво, му благодари за отзивчивостта с банкнота от сто франка. „За реставрацията“ — каза, пъхайки я в дланите му. Клетият свещеник не разбра за какво става дума, но прие неочаквания жест. „Свети Йоан — помисли си — привлича много заблудени души тук и им показва истинския път на вярата“.

Навън нямаше никого. Беше събота и работниците, които почистваха фасадата, не се мяркаха наоколо, затова скелетата зад сивкавото импрегнирано платнище изглеждаха пусти.

Вратата с кивота трябваше да е онази, със света Богородица. Намираше се по-надясно и представляваше немного дълбок портик в готически стил, ограден с барелефи във формата на медальони, които заради металните платформи на скелето се виждаха едва-едва. Барелефите бяха удивителни: мъже с фригийски шапки гледаха сякаш към планетите и звездите, мереха с ръце и после издигаха кули на земята. „Като в Пикатрикс“.

Сцени от бягството на Йосиф, Мария и детето Исус към Египет с едно магаре, на тримата влъхви и на райското дърво се виждаха сред барелефи с Мойсей пред един стълб от облаци, който показва пътя на избрания народ по време на Изхода.

Макар да не познаваше много добре Библията, Монри знаеше, че тези сцени са от различни нейни части и от различни епохи. Но имаше и нещо общо между тях — всички сякаш бяха свързани с някои звезди, изсечени в камъка, което му напомни за амулета на Катерина.

Ала преди да успее да разгледа по-добре разположението на небесните тела точно когато прокарваше ръце по един барелеф на мъж с тояга, гледащ към небето, някакъв глас му викна отвисоко.

— Не го пипайте! — ревна. — Това е тоягата на Аарон!

Изненадан, инженерът вдигна глава. От няколко метра отгоре, над решетестия прозорец със статуята на Богородица с младенеца, го гледаше втренчено едно пълничко зачервено лице. И това не беше някой от работниците.

— Мишел! — Meteor man го позна веднага. — Вие сте нали?

Главата мигом се скри, последва бързо трополене на стъпки по железните платформи. И щом те стихнаха, лицето на Мишел Темоен с добре оформени мустаци беше вече на сантиметри от неговото.

— По дяволите, професоре! Какво правите тук?

— Не мислите ли, че аз трябва да ви задам този въпрос?

— Добре — поколеба се той, — събирам факти, за да ви обясня защо ERS направи такива странни снимки преди няколко дни. Още съм отстранен от работа, не помните ли?

— Разбира се, че помня.

— Мислех, че секретарката ми ви е уведомила, че ще пътувам. Как ме открихте?

— Дълга история, Темоен.

— И тук станаха много неща, знаете ли? Но мисля, че вече имам отговора на някои въпроси.

Монри изчака инженерът да си поеме дъх от бързото спускане и го подкани да седне на каменната балюстрада.

— Всъщност вече не ми трябват отговори за ERS, Мишел — рече професорът, без да чака повече. — Сам ще оттегля обвинението, което повдигнах, и ще помоля адвокат Д’Орсе да забрави упреците за немарливост към вас.

— Виж ти. Станало ли е нещо, което трябва да знам?

— Говорих с „Фондация Шарпантие“, както ми казахте, и те не са изненадани от резултатите от ERS.

— Шарпантие ли? — Лицето му тутакси помръкна, като си спомни последните думи на Летисия, преди да я отвлекат. Трябва да говоря веднага с Фондацията.

— Чакайте малко. Нека ви обясня нещо преди това.

— Вие не разбирате, професоре.

— Напротив, разбирам. В известен смисъл Фондацията беше в течение на всички ваши действия през това време. Те знаеха, че сте тук, и ме пратиха да говоря с вас. Страхуват се, че вашето разследване на „аномалиите“ в катедралите ще бъде използвано от трети лица, за да се сдобият с нещо непозволено.

Последната дума ядоса Темоен.

— Непозволено ли? Така ли наричат отвличането на Летисия? — викна той. — Помните ли Летисия? А? Помните ли я?

Гневните думи на Темоен отекнаха под портика на Света Богородица. Невъзмутим, професорът дори не трепна.

— И това знаят, Мишел. Всъщност вече я търсят и ще я намерят, приятелю.

— Какво?

— Летисия е една от тях.

— От тях ли? Какво искате да кажете?

Гневът на инженера внезапно премина в любопитство.

— Че е работела за Фондацията и те са предвидили, че може да я потърсите. Така ми казаха. Явно връзката, която направихте между Луи Шарпантие, от когото взехте идеята за „звездната ориентация“ на катедралите, и Фондацията със същото име, е вярна. Те са нещо като тайно общество.

— Добре — отвърна инженерът, без да обръща особено внимание на последните думи на професора. — Да предположим, че ще я открият. Но не разбирам защо пращат вас да ме спрете.

— Оказва се, че по случайност CNES е замесен в нещо, което не ни касае. И щом клиентът, въвлякъл ни в това, нарежда да спрем, значи трябва да го направим. Ще ви кажа само още едно нещо: в Париж мосю Шарпантие ми показа старинен амулет, върху който разположението на звездите, изглежда, съвпада с днешното им място на небосвода над Франция. Обясни ми, че е някакъв пророчески знак, че тия дни нещо в тези храмове ще се активира. Тоест, те са знаели какво ще стане.

— Нещо ли? Какво ще се активира?

— Нещо, свързано с катедралите. Някакъв суперталисман или нещо подобно, което е част от една врата. Всъщност не разбрах много добре безсмислиците, които ми наговори той, въпреки че дори ми даде да прочета една книга.

— Говорил ви е за някаква врата? Летисия ми каза, че катедралите са нещо като Небесни врати.

— И вярвате ли й?

Дори тъмните стъкла на очилата на Темоен не успяха да скрият пламъка в очите му.

— Да. Истината е, че й повярвах.

— Това си е ваше право естествено.

— Кажете ми, спомена ли ви мосю Шарпантие нещо за Ковчега на Завета?

Монри изчака две-три секунди, преди да отговори:

— Да. Че каквото и да има в него, той е причината за емисиите, прихванати от нашия сателит. Мисля, че го нарече „източник“.

— Точно така! А в кивота, както обясни Летисия, са Изумрудените книги на Хермес.

— И за Хермес спомена, наистина.

— Професоре, ние сме само две нищожни пионки върху някаква шахматна дъска, за която не знаем нищо. И ако сега не успеем да разберем какво става, ще си останем цял живот със съмненията. Не знам — продължи — какво, по дяволите, представляват книгите на Хермес, нито какво има в тях, но знам, че крият нещо като енергийна батерия. И тя е толкова силна, че наш дълг е да я открием и да упражним научен контрол над нея. Представете си, че някой друг, без нужната подготовка, я открие случайно, ще е истинско бедствие!

Meteor man се поколеба.

— И къде смятате, че е скрита тази батерия?

— В кивота естествено. Още ли не сте го видели?

Усмихвайки се, Темоен посочи през скелето нещо правоъгълно, намиращо се точно над короната на Богородица. Беше доста голям ковчег, подобен на онзи, който бе докоснал при северния портик на катедралата в Шартр, изсечен в камъка, запечатан със същите пломби. От двете му страни имаше седящи статуи на главните патриарси от Стария завет. Там бяха Яков — от Scala Dei, Аврам — който закриля Скалата на хълма Мория, Соломон — пазител на кивота в Храма, Давид.

Удивен, Монри го разглежда доста дълго, без да продума. Беше същият ковчег, който бе видял по витражите на параклиса на свети Августин Кентърбърийски. Съвсем същият, но от камък.

Когато се увери в това, което виждаше, треперейки, той предложи нещо, което никога досега не би му хрумнало да направи.

— Ще го отворим ли? — промълви.

— Разбира се, професоре.

Последните думи на Мишел Темоен се чуха съвсем ясно по мощния микрофон сименс, инсталиран на тавана на реното.

— Стигна твърде далеч — рече Глория, широко отворила очи. — Казах ви, че няма да го спрем, като задържим помощничката му. Твърде упорит е.

Жерар и Рикар не отговориха, а отец Роже, необичайно спокоен, остави напористото момиче да продължи:

— Ако не направим нещо, книгите на Хермес ще попаднат в ръцете им! И Вратата ще бъде тяхна!

— Може би — рече сдържано духовникът, гледайки втренчено южния портик на катедралата и силуетите на Монри и Темоен, които се отправяха към скелето.

— Но, отче!

— Може би всичко е част от Божия план. От знака, който отец Теодор чака в Синай.

— Знак ли? Какъв знак? — изсумтя Глория. Духовникът не отговори.