Тамплиерските порти

LAPSIT EXILLIS

Да преодолее клатенето на платформите по скелето за почистване на катедралата беше по-трудно, отколкото Монри си представяше. Главната стълба се издигаше успоредно на централната колона, поддържаща портика, и сякаш висеше в празното пространство. Когато професорът стигна до височината на откритото строго лице на Богородица, тя сякаш впи невиждащ поглед в него.

Обзе го странно чувство. Все едно се готвеха да осквернят нещо свято. Нещо, което не бе поставено там, за да го пипат двама безбожни инженери от XXI век.

Но Темоен нямаше намерение да се отказва. Щом се покатери ловко до седящата скулптура на Мойсей — брадат старец, държащ една от старозаветните плочи и коронован с рогата на мъдростта, — той подкани Meteor man да направи същото до левита, облечен като пазителите на кивота.

— Тук е — рече Мишел и лицето му светна. — Нали е прекрасен?

— Така е. Но как смяташ да го отвориш?

— Ами масивен ковчег е. Капакът сигурно е прилепнал, значи ще трябва да го счупим.

— Но с какво?

— С това.

Темоен му показа два чука, оставени на скелето до маркучите за вода под налягане, с които чистеха мръсотията по скулптурите.

— Мишел — прошепна професорът, преди да вземе чука. — Нещо ме притеснява тук.

— Какво точно?

— Притеснява ме това, че ковчегът е над портика с Богородица. Кивотът е от Стария завет, а Богородица — от Новия. Долу също има релефи от двете епохи. И ако строителите на катедрали са такива, каквито ги смятам, не мислиш ли, че в това се крие някакъв ключ?

— Не знам. Вземи чука, махни всичко метално по себе си и да го отваряме вече.

— А металните чукове?

— В първия момент може да не подейства. Не мисля, че кивотът, ако е тук вътре, е направен от самия камък. В него просто е скрито нещо.

На триста метра оттам, точно на ъгъла на катедралния площад и улица Кормон, екипът на Рикар, който ги подслушваше, чуваше съвсем ясно целия разговор.

— Мисля, че ще го отворят, отче — настоя Глория, разтревожена. — Все още имаме време да ги спрем.

— Не! Те явно не разбират с какъв могъщ символ си имат работа, но може би така е по-добре.

— Могъщ символ ли?

Каталунецът, следящ показателите на чувствителния микрофон, не можа да сдържи любопитството си пред брат Роже.

— Да, братко. Не разбират защо Ковчегът на Завета е над Богородица, защото не знаят, че Светата Дева е новият кивот, съдържащ Новия завет. Тя е като Граала, съхранил Христовата кръв, и слага печата на новия договор с Господа. Древните хора са умеели да разчитат тези символи и са ги тачели.

— Не всички.

— Така е, Глория. Не всички са можели да ги разчитат. Силен удар сложи край на разговора. Стереофоничният екип на Рикар се стресна.

— Чукат по него, отче! Отварят кивота!

Така беше. Варовиковата плоча върху каменния ковчег на фасадата започна да се пропуква под редуващите се удари с чукове на инженерите. За щастие слънцето над Амиен беше на заник и около скелето не се мяркаше никой, който да види това светотатство. Старинната скулптура, оцеляла почти осем века, бе подложена на най-тежките удари, откакто строителите на храма я бяха поставили там.

Жак Монри усети пръв. На шестия удар част от капака поддаде и каменните отломки паднаха вътре.

— Празен е — усмихна се доволно Темоен.

След още два удара с чука отворът стана колкото шахматна дъска.

В началото не усетиха, но скоро ги облъхна силна кисела миризма, напомняща на амоняк. И неприятното усещане за световъртеж ги принуди веднага да скочат на скелето и да се поотдалечат от дупката. Не успяха дори да надникнат вътре.

Долу отец Роже се усмихна, доволен.

— Това е силата на „източника“ — рече, без да откъсва очи от бинокъла.

— Какво става, отче?

Глория, която бе излязла от колата, се приближи до прозореца.

— Наложи се да се отдръпнат от кивота. Няма да се учудя, ако започне да им прималява, сякаш са затиснати от каменна плоча и ако изгубят чувството за време.

— Чувството за време ли?

— Онези, които са се приближили до източника — като Жан Йерусалимски или Мишел дьо Нотрдам например, са страдали с години от периодични халюцинации. То е, защото са били подложени на огромен натиск.

— Затова ли са можели да „виждат“ бъдещето?

— Затова и, защото са минали през Вратата. Знаем, че Жан Йерусалимски е минал два пъти през нея: в Купола на Скалата в Светите земи и в Шартр. Колкото до Нострадамус, много е възможно — благодарение на Медичите — да е успял да мине през нея в Реймс.

— Този натиск няма ли да засегне и нас, след като сме толкова близо?

— „Източникът“ сигурно е бил изолиран, преди да го скрият. Надявам се.

— Има ли някакви данни за гравитационната сила на кивота?

Изненадан от въпроса на Глория, отец Роже свали бинокъла от очите си.

— Да, има. В еврейския Мидраш се говори, че кивотът можел да се издига във въздуха, да се носи като безтегловен и дори да превозва тези, които били наблизо. Освен това се казва, че всеки път, когато се „надигал“ срещу враговете и политал над земята, издавал нещо като стон.

— Няма да ни засегне от това разстояние, нали?

— Предполагам, че въздействието му ще е много слабо. Колкото да подплаши извършителите на кощунството.

— Надявам се.

На Монри и Темоен им трябваха няколко минути да се съвземат. Седнали на скелето, с ръце и дрехи, покрити с белезникав прах от камъка, те оглеждаха съсредоточено ковчега отвън, без да смеят все още да надникнат вътре. Миризмата и страшната умора — сякаш силите им бяха засмукани от направената дупка — ги бяха омаломощили.

— Явно вътре има нещо — прошепна Темоен.

— Да го извадим тогава.

Инженерите отново се наведоха предпазливо над каменния ковчег и започнаха да вадят парчетата от горната плоча, закриващи отвора. Не беше трудно. Камъкът бе доста ерозирал и се отделяше лесно.

След минути Темоен надзърна вътре. Пространството бе с големината на малък телевизор. Очевидно размерите му не съвпадаха изобщо с тези на кивота. Освен това на пръв поглед му се стори празно. Но после разбра, че не е.

На дъното лежеше нещо, потънало в сивкава пепел и приличащо на плоча, увита в пергамент. Темоен първо духна силно, вдигайки облак прах наоколо, за да я очисти.

— Какво е? — запита Монри.

— Прилича на кварцова плоча. Чакайте.

Мишел бръкна решително вътре, обхвана с две ръце плочата и я надигна. Беше много тежка и той трудно я извади. Един последен слънчев лъч проблесна внезапно в следобеда и тя засия.

— Вси светии! — изръмжа отец Роже, гледайки през бинокъла.

— Какво става, отче?

— Това е Lapsit Exillis!

— Какво? — Облегнат на потенциометъра, закръгленият Рикар пребледня.

— Lapsit Exillis. Едно от имената, дадени на Граала през дванайсети век, когато се узнава за съществуването му. Всъщност — обясняваше трескаво отец Роже — това е ключово име, разпространено от френския средновековен поет Кретиен дьо Троа, което значи Lapis ex coelis. „Небесен камък“.

— И какво представлява?

— Една от плочите на Хермес. Една от плочите на Енох. На Имхотеп. На Мойсей. Една от Божиите книги!

Темоен започна да разгъва бавно пергамента, в който бе увита каменната плоча. Внимавайки при всяко изшумоляване, положи огромни усилия да не го скъса никъде.

Щом го махна, прокара ръкава на дрехата си по камъка, за да го очисти и види в истинския му блясък.

Плочата — защото приличаше на такава — беше с мек зеленикав цвят. Съвсем гладка, сякаш кристална, тя като че излъчваше някаква приглушена собствена светлина. Заинтригуван, Мишел доближи нос до камъка и откри още нещо: върху едната й страна някой бе направил съвсем прост и красноречив чертеж. Това бяха два концентрични кръга около масивна сфера. Единият от тях беше пресечен по средата и сякаш се въртеше около центъра.

— Това е чиста геометрия — рече изумен. — Прилича на хелиоцентричната теория.

— Невъзможно.

Монри сбръчка брадичка, мъчейки се да разбере нещо в този чертеж, което не беше както трябва.

— He — проговори тежко той. — Не е това, Темоен.

— Какво е тогава?

— Чертеж на атома на водорода.

— На водорода ли?

— Поне така изглежда. Водородът е най-разпространеният елемент в пространството.

— И какво?

— Не разбираш ли? Казват ни къде да търсим Вратата.

— А емисиите, които уловихме?

— Водород! Излъчвали са формулата на водорода!

Темоен върна плочата в ковчега. И веднага се сети за разговора с отец Пиер. Ами ако този кварц, поставен, за да излъчва сигнали в пространството, е дяволско дело? Тази идея беше толкова абсурдна, че не посмя дори да я спомене пред Монри.

Ами ако?

Няколко метра по-надолу, все още в реното, отец Роже се усмихна. Като не можеше да спре събитията, той се сети за мъдрите думи на Бернар от Клерво: „Господ е дължина, ширина, височина и дълбочина“. Щом геният от Клерво бе открил Всевишния в геометричните константи, то без съмнение самият той е имал достъп до тази плоча и до многото други покрай нея. Сигналът, макар и онези двамата да не го знаеха, беше даден. Или по-точно — изпратен. „Горките charpentiers — измърмори си отецът. — Току-що изгубиха монопола си“.