Тамплиерските порти

ARCHA FOEDERIS39Богоявление, януари 1129 година

Цяла Франция кипеше в невиждана строителна треска. Бащата на рицаря Андре дьо Монбар и дори дядо му бяха видели със собствените си очи как мостове, кули, хамбари и най-вече параклиси, църкви и катедрали никнат навсякъде, сякаш от дялания камък се раждаше още дялан камък и всяко селище трябваше да вдигне по-висок градеж от съседите, за да благодари за Божия дар — живота си.

Малцина бяха онези, които се поддадоха на трескавата тревога, обхванала Църквата в края на Х век, точно преди да изпратят 999-а година. Но цялото християнство, воглаве с Франция, сподели после радостта на духовниците, че Господ се е смилил и са останали живи. В крайна сметка Всевишният не стовари гнева си над тях и безкрайната му милост бе посрещната с невиждан оптимизъм.

Скоро тази необичайна, но толкова силна радост обхвана цялата страна и се превърна в трайно чувство; нещата смятаха на село — вървят на добро. Андре, грубоватият тамплиер с най-благородното сърце, изпитваше това чувство за голяма промяна в живота от дете, виждайки как се ширят засетите ниви и как бременните жени все чакат деца, които ще обработват тези земи.

По-късно и той се ожени, задоми се и преди да отиде на служба в новата милиция, успя да види как един от племенниците му, на име Бернар дьо ла Фонтен, израсна като най-блестящия ум, който някога бе срещал. С лидерските си способности племенникът му покори не само семейството и благородническия си род, но и самия граф на Шампания, а смелостта му изигра решаваща роля, за да бъдат призовани и Андре, и още осем мъже като пазители на реликва от Светите земи, за която малцина християни бяха чували.

Така Андре взе участие в кръстоносните походи и успя да изрови от дълбините на Храма на Соломон цяла библиотека от каменни плочи, които, ако трябваше да вярва на думата на Бернар, бяха изписани лично от пророка Енох и продиктувани от един Божи ангел.

И моментът за предаването на тази ценна реликва от над триста скрижали, изписани с тайнствени геометрични знаци, които малцина мъдреци можеха да разчетат, вече наближаваше.

Охранявани от поне трийсет войници под командването на четирима от деветимата Христови рицари, които графът бе призовал, седемте талиги, превозващи товара, напредваха с натежали дървени оси. Заради локвите и стръмнините в някои участъци от пътя трябваше да се движат бавно и тромаво, с което привличаха вниманието на селяните, минаващи край тях.

— И какво ще стане сега, като предадем поверения ни товар? Ще свърши ли мисията ни?

Гондмар д’Англюр, който бе изпаднал в религиозен екстаз под Купола на Скалата и бе започнал да разбира чужди езици, не можа да скрие разочарованието си, щом зърна на хоризонта ясните очертания на Шартр. Като чу жалбите му, пълничкият воин Дьо Монбар опря леко токове в хълбоците на коня си и му отвърна.

— Я стига! — изръмжа той. — Да не мислите, че като предадем плочите, и всичко ще свърши? Все някой ще трябва да ги пази и занапред, нали?

— Да ги пази ли? — Гондмар се извърна назад, за да чува по-добре другаря си.

— Всъщност — обясни той — ще трябва да ги скрием, за да опазим себе си от тях. Ако сте чели Библията, вече знаете, че превозваме доста опасен товар.

— И къде в Библията се споменава за плочите на Енох?

— Никъде — изръмжа отново другарят му. — Но като се направи връзка с другите плочи, от Завета, които Мойсей получава на Синай, мисля, че те са част от ей тия книги на Енох. А знаете какво заповядва тогава Господ: да се скове кивот за тези скрижали и за тоягата на Мойсей и никой, който не е свещеник левит, да не се приближава до свещения ковчег, защото, проявявайки непочтителност, ще се прости с живота.

— А опасността?

— И досега не се знае дали опасността е в кивота, или е в неговото съдържание, но за всеки случай, откакто открихме плочите в Йерусалим, никой не се е приближавал до тях с метал или с огън.

— С огън ли?

— О! — викна той. — Не сте ли чели какво е станало Надав и Авиуд, двама от синовете на Аарон, брата на Мойсей и последен пазител на кивота?

Гондмар тръсна глава.

— Ако бяхте изучили Левит, щяхте да знаете, че двамата нещастници запалили огън до кивота и това не се понравило на Господ, който направил така, че от Ковчега на Завета лумнал пламък и ги изгорил на място. Пламъкът дошъл от златната обкова на кивота, която не успяхме да открием по Скалата.

— Наистина, спомних си разказа за жертвоприношението.

— А каква според вас е причината за този страшен огън? Скрижалите!

— Може пък да са изгубили силата си — подхвърли Гондмар.

— Ще рискувате ли да проверите? Юдеите още смятат, че кивотът се пази от свръхестествени сили: от него излизат искри, които можели да овъглят носачите му, а понякога дори се издигал съвсем сам. Казват и че хвърлял във въздуха всеки, който се приближи твърде много40.

— Но с тези плочи не се случи нищо такова.

— И слава Богу!