Танц в сенките

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джей Ди беше бесен. Знаеше, че трябва да остане сам, за да овладее яростта си, преди да е извършил нещо, за което по-късно щеше да съжалява. Караше по прашния път към пустото равно поле, простиращо се извън Серенити, стиснал здраво волана, докато колата поднасяше завой след завой. Движеше се с такава скорост, че едва не изгуби управлението. Пикапът се носеше сред гъст облак прах и той почти не виждаше накъде кара през зацапаното предно стъкло. Едва не се озова в една канавка, но в последния момент успя да завие надясно и се върна на пътя. Удари рязко спирачки, изскочи от пикапа и започна да рита вратата, проклинайки собствената си глупост.

Беше толкова паникьосан, че почти не можеше да мисли разумно. Знаеше, че е оплескал нещата, но не можеше да направи нищо. Вече бе твърде късно за това. Ранди беше беснял като цял рояк разбунени оси, но бе обещал, че ще се опита да изглади нещата.

Самоконтрол. В момента това бе най-важното.

Знаеше какво щеше да му каже Кал, ако научеше за ужасната каша, в която се бе накиснал. Съкилийникът му от затвора щеше да му каже да поеме отговорност за издънката си и след това да се опита да разбере къде е сгрешил. Да се поучи от грешките си. Когато сгафиш една работа, е изключително важно да откриеш какво се е прецакало, преди да се заемеш с друга. Всеки глупак го знае. Да, това щеше да му каже Кал. Той беше толкова умен мъж.

А какво бе научил Джей Ди? Беше научил, че е станал прекалено алчен. Имаше си наистина готин живот и нов път, докато не се появи професорът, който му наби разни идеи в главата.

Той не искаше да му се изплъзне сладкият живот и определено нямаше намерение да се връща отново в затвора, обаче този път с присъда за предумишлено убийство.

Късметът просто му бе изневерил, това беше всичко. Беше ходил два пъти в мотела на Джордан Бюканън, но не можа да влезе в стаята й. Първия път Амилия Ан беше вътре с прахосмукачката, а втория двама електротехници слагаха лампи пред вратата на стаята.

Той спря да рита новия си пикап и се облегна на калника. Изтри потта и прахта от челото си и опита да се съсредоточи. Кучката бе виновна за всичко. Не, не беше вярно. Тя бе усложнила живота му, но не го бе съсипала окончателно. Все още можеше да оправи нещата. Щеше да оправи и нея, реши Джей Ди. Да, щеше добре да я оправи.

Но всяко нещо с времето си. Първо трябваше да довърши работата си и да задържи Джордан Бюканън колкото е възможно по-дълго в града, докато разбере какво знае. Каква бе вероятността да е усетила защо се бе наложило да затворят завинаги устата на професора? Никаква, реши Джей Ди.

Все пак трябваше да се увери.