Танц в сенките

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

През последните два дни Ноа бе принуден да присъства на няколко семинара заедно с доктор Моргенстърн и ненавиждаше всяка минута от изминалото време. Не беше от агентите, които ставаха за подобни места, и го изтъкна няколко пъти, но психиатърът остана глух за оплакванията му.

Моргенстърн искаше по-голям бюджет. Програмата „Издирване на безследно изчезнали“, която бе създал преди няколко години, пожъна изключителни успехи, а с впечатляващите си досиета Ник и Ноа бяха най-добрата реклама.

Всеки от безкрайните семинари завършваше с въпроси и отговори. А заради отсъствието на Ник те бяха насочени единствено към Ноа. Ако Ник беше с него, щеше да се заеме със задачата. Той беше много по-дипломатичен и учтив. Но тъй като съпругата му бе в болница, Ник нямаше да присъства.

Имаше късмет копелето.

В края на втория ден Ноа едва успяваше да се държи цивилизовано с останалите участници. Седнал с доктор Моргенстърн в края на дългия коридор, той чакаше започването на следващия семинар. Забеляза, че шефът му изглежда напълно спокоен. Ноа знаеше, че нищо не може да го извади от равновесие.

Уважаваният д-р Питър Моргенстърн настояваше Ник и Ноа да се обръщат към него на малко име, но те си го позволяваха само когато бяха насаме.

— Хей, Пит — прошепна Ноа, — искам да те попитам нещо. Смяташ ли, че ще получим по-голям бюджет, ако започна да стрелям по присъстващите? Защото, ако се наложи да изслушам още една безкрайна лекция от поредния скучен докладчик, кълна се в Бог, ще застрелям някого… а след това и себе си. Може да взема и теб в небитието, задето ме накара да сложа костюм и вратовръзка.

— Като психиатър, съм обучен да улавям някои фини намеци и би трябвало да се разтревожа…

— Фини намеци? — Ноа избухна в смях.

Пит се усмихна.

— Както и да е, тъй като мнението ми за докладчиците съвпада с твоето, няма да се разтревожа особено, макар че някои твои забележки, направени при последния ни задушевен разговор, доста ме обезпокоиха.

Ноа знаеше, че задушевен е кодът на Моргенстърн за личните им сеанси. Като психиатър, целта на Пит беше да отгатне начина на мислене на Ноа, за да е сигурен, че няма да му поднесе някоя изненада. Добрият доктор винаги успяваше да намери начин да я постигне.

— Разтревожен ли си за мен? — попита Ноа.

— Ни най-малко. Как мина пътуването до Тексас?

Ноа сви рамене.

— Опазих я жива. Това беше задачата ми. Предполагам, че си чул какво стана?

— Да.

— Агентите Чадик и Стрийт поеха случая.

— И така би трябвало — кимна Пит. — Това е тяхна територия.

— Не ми беше приятно да се оттегля — призна Ноа.

— А какво става с Джордан?

— Какво за нея? — остро попита той.

Пит повдигна вежди.

— Чудех се как се справя след преживения стрес.

— Добре. Справя се добре. — В отговора му прозвуча нотка на гордост.

— Джордан винаги е заемала специално място в сърцето ми. Двамата със съпругата ми си нямаме любимци, но ако имахме… Тя има прекрасно сърце, нали? — додаде Моргенстърн.

— Да, така е — меко отвърна подчиненият му.

— Говорил ли си с нея, откакто се върнахте?

— Не.

Резкият му отговор не остана незабелязан, но Пит не каза нищо. Взе един молив и започна да го върти между пръстите си, докато чакаше твърдоглавият му агент да заговори. Не се наложи да чака дълго.

— Какво искаш от мен? — настоя Ноа.

Пит продължаваше да мълчи.

— Каква е целта на този разговор? — раздразнено попита младият мъж.

— Забелязах, че откакто си се върнал, си много нервен и неспокоен — отвърна шефът му. — Любопитен съм да разбера защо.

— Мислех, че съм го казал достатъчно ясно. Мразя семинарите.

— Но не това е причината за безпокойството ти, нали?

— О, по дяволите, Пит! Безпокойство? Шегуваш ли се?

Пит отново се усмихна.

— Нека поговорим, когато си готов да обсъдим това, което става с теб, Ноа.

Явно беше решил да не го притиска. Ноа можеше да стане и да си тръгне, но не го направи. Облегна се назад в тапицирания стол и се загледа разсеяно в това, което Пит драскаше в бележника си, замислен за нервността, обзела го напоследък.

— Какво рисуваш? — попита Ноа след малко.

Явно Пит също мислеше за нещо друго. Взря се за няколко секунди в скицата.

— Не съм сигурен. Трябва да е календар. — Кимна. — Явно подсъзнанието ми се опитва да ме накара да си спомня датата.

— Вие, момчета, май наистина си мислите, че тези детски драскулки означават нещо, нали?

— Аз не — отвърна Моргенстърн. — Но повтарящите се рисунки или драсканици… да, биха ме накарали да се замисля. — Погледна часовника си. — Мисля, че можем да пропуснем последната конференция.

Ноа се почувства така, сякаш губернаторът току-що го е помилвал. Двамата с шефа му се отправиха към гаража. Когато стигнаха до третото ниво, Пит се запъти в една посока, а Ноа — в друга.

Моргенстърн тъкмо се канеше да отключи вратата на колата, когато Ноа го извика.

Той погледна над покрива.

— Да?

— Защо реши да оставиш мен в Серенити, а да извикаш Ник обратно? Заради някаква среща или случай, за които ти е бил нужен?

— А ти как мислиш? — Пит се ухили, намести се на шофьорската седалка и хлопна вратата.

Ноа остана в ъгъла на гаража, докато го наблюдаваше как потегля. Истината насмалко не го събори върху бетонния под. Бяха го водили за носа… а се предполагаше, че е изключително добре обучен проницателен агент, умеещ да улавя всички нюанси и сигнали. Толкова за острия му като бръснач ум и безпогрешните преценки.

— Кучи син! — прошепна той.

Пит го бе заблудил. Ноа никога не би предположил, че психиатърът може да има някакъв скрит мотив. Невероятно. Когато му описа ситуацията на Джордан в Серенити, Пит е решил да се направи на умник. Нареди на Ноа да остане, а на Ник да се върне обратно.

— Кучи син! — отново прошепна Ноа.

Пит бе изиграл ролята на сватовник.

Обади се на Ник от колата. Когато партньорът му отговори, Ноа чу двегодишната дъщеря на Ник — Саманта, да се смее някъде около него.

— Отивам в болницата, за да ухажвам жена ти — заяви му той.

— Мини да ме вземеш по пътя — рече Ник. — Сам, остави това нещо. — Ноа чу трясък, последван от въздишката на Ник. — Кълна се в Бога, не знам как Лорен успява да се справи. Преговорите с похитители са детска игра в сравнение с пазарлъците с едно двегодишно дете.

Трафикът беше натоварен — нормално за Бостън. Ноа си помисли за Серенити. Там нямаше никакво движение. Само убийства и палежи.

Ник го чакаше на предната веранда, вдигнал на ръце малката сладка Сам. Една ослепителна брюнетка пое бебето, когато Ноа спря на алеята за коли.

— Нова детегледачка ли имате? — попита. — Досега не съм я виждал.

— Тя е нашата резервна детегледачка — обясни приятелят му.

— Сам харесва ли я?

— Да, много. — Ник изчака минута, сетне озадачено попита: — Няма ли да се поинтересуваш дали не е омъжена? Не е. Искаш ли да ти дам телефонния й номер?

Ноа поклати глава:

— Не е мой тип.

Макар и щастливо женен и верен на любовта на живота си, Ник определено беше забелязал колко е привлекателна.

— Как така не е твой тип?

— Просто не е — сви рамене Ноа. — Ник, имаш вид, сякаш не си спал поне месец. Сам ли те държи буден?

— Не, прочетох й приказка и тя заспа. Не се събуди до сутринта. Аз не можах да мигна. Странно е. Когато отсъствам от къщи заради някакъв случай, спя като къпан, но когато съм у дома, имам нужда Лорен да е до мен. Иначе не мога да спя.

Ноа го разбираше. И той не бе спал много, след като се прибра вкъщи.

— Имаш ли някакви предложения? — попита Ник.

— Да. Спри да се държиш като някое капризно момиче.

Нищо, което Ноа казваше, не бе в състояние да засегне Ник, навярно заради чувството им за хумор, а и защото характерите им бяха твърде сходни.

— Как мина конференцията? — попита Ник с невъзмутима физиономия. Знаеше колко много партньорът му мрази всичко, което дори отдалеч напомняше бюрокрация. — Искрено съжалявам, че я пропуснах.

— Много смешно.

Ник се засмя.

— Как така още не си коментирал присъдата по делото на баща ми?

— Какво? Вече има присъда?

— Съобщават го по всички канали. Виновен по всички обвинения.

— Бях зает с някои срещи и не съм чул. Баща ти сигурно си е отдъхнал. Колко дълго са продължили разискванията?

— Само два часа. Но това не е единствената добра новина. Един от детективите ми се обади, за да ми съобщи, че имат основания да подозират братовчед на осъдения за проникването в дома на родителите ми в Нейтънс Бей.

— Доколко сериозни са тези основания?

— Достатъчно, за да го арестуват.

Двамата продължаваха да обсъждат процеса, когато Ник паркира колата в подземния гараж на болницата.

— Баща ти ще се радва да се отърве от бодигардовете. Знам, че постоянното им присъствие го подлудяваше — отбеляза Ноа.

— Обзалагам се, че вече ги е освободил.

Ноа си свали сакото и вратовръзката, и слезе от колата. Докато вървеше, нави ръкавите на ризата си.

Висока и стройна блондинка с дълги крака се зададе срещу тях. Тя намали крачка, очаквайки някаква реакция, усмихна се на Ноа, погледна пистолета на колана му и продължи по пътя си.

Ник видя, че Ноа не я забеляза. Дори не забави крачка.

— Нещо не е наред с теб! — учуди се Ник.

— Видях я — сви рамене партньорът му. — И тя не е мой тип.

Асансьорът се намираше точно срещу приемната за спешна помощ. Ник натисна бутона.

Телефонът на Ноа иззвъня. Той погледна екранчето, за да види кой се обажда.

— Чадик е — рече и отвори капачето на телефона. Една сестра и един охранител го изгледаха намръщено. Сестрата посочи към стената и поклати глава. Надписът до асансьора гласеше, че не са позволени мобилни телефони. Имаше нарисувана слушалка, зачеркната с червена линия. — Да?

Федералният агент започна без предисловия:

— Ноа? Чадик е. Смъртта на Джей Ди не е била нещастен случай, а убийство.

Ноа изруга високо. Охранителят се запъти към него, затова Ноа извади значката си от ФБР и я вдигна. Мъжът се върна на мястото си.

Разговорът приключи точно когато вратите на асансьора се отвориха. Мислите му бясно препускаха. Имаше поне дузина заподозрени от списъка на Джей Ди, а Серенити се намираше на хиляди километри от Бостън. Освен това Ноа се бе научил да вярва на инстинктите си и изведнъж се почувства странно неспокоен.

Един убиец бе на свобода, а къде беше Джордан?