Танц в сенките

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Джордан стоеше под душа и отмиваше горещината на деня със сапун, ухаещ на кайсии, когато изведнъж я осени прозрение. Не искаше да се прибира у дома. Побърза да пропъди абсурдната мисъл. Разбира се, че искаше да се върне.

Искаше си обратно подредения и организиран живот. Когато продаде компанията си, получи солидна печалба, но сега трябваше да реши какво да прави по-нататък. Известно време обмисляше идеята да инвестира в разработката на нов компютърен процесор, толкова мощен, че да може да обработва и най-сложния мултимедиен софтуер. Проектът на прототипа дори вече се бе оформил в съзнанието й. Обаче това неминуемо означаваше да се изправи срещу гигантите от Силиконовата долина, а не й се щеше да го прави. Нека някой друг се занимава с проекта, който ще накара света да се върти по-бързо и по-бързо.

Нежеланието й да се впусне в тази надпревара не беше единственото смайващо прозрение. Вече не изгаряше от нетърпение да си купи нов лаптоп, нито мобилен телефон. Съвсем доскоро не можеше да си представи живота без тези постижения на техниката, но вече не се чувстваше толкова зависима от лаптопа си и й се струваше страшно приятно, че не се налага на всеки пет минути да отговаря на мобилния телефон. Наистина беше доста ободряващо да се освободи от подобна зависимост.

— Започвам да се плаша от себе си — прошепна младата жена.

Какво ставаше с нея? Сякаш се бе превърнала в напълно различен човек. Може би престоят на четиридесет и няколко градусовата жега, докато чакаше Ноа да огледа изгорялата къща, напълно бе размътил мозъка й. Сигурно се бе скапала от горещината. Или всички душове, които бе взела, откакто бе дошла в Серенити, бяха промили сивите й клетки.

Навярно се е обезводнила от прекаленото стоене на слънце. Това трябваше да е.

Облече тениска и шорти и си изми зъбите. С четката за зъби в уста, изтри запотеното огледало и се погледна. Кожа на петна и лунички. Голяма красавица, няма що, особено с това унисекс облекло.

Джордан остави четката, взе бурканчето със специалния лосион за тяло на Кейт и отвори вратата. Никога не се бе тревожила за външния си вид, но сега всичко се преобърна с краката нагоре.

Знаеше какъв е истинският проблем. До този момент отказваше да го признае. Ноа. О, да, тъкмо той беше проблемът. Бе променил всичко и тя не знаеше какво може да стори срещу това.

Нямаше смисъл да се тревожи, то с нищо нямаше да й помогне. Една умна жена щеше да избяга колкото се може по-далеч, но тя явно не бе умна, защото в този миг си мечтаеше как ще се озове в леглото с него.

Нуждаеше се от нещо, което да отвлече мислите й от секса. Реши, че ще се настани удобно в леглото с документите на професора и ще прочете поредната страховита история за кръвопролития, обезглавяване, жестоки мъчения и суеверия. Това със сигурност щеше да я накара да забрави за Ноа.

Къде бяха очилата й? Мислеше, че ги е оставила до кутийката с лещите в банята, но не бяха там. Прекоси спалнята, за да отиде до леглото и си удари палеца в крака на стола. Изохка и заподскача на един крак, докато ровеше в торбата си.

— Ноа, да си виждал…

— На масата — извика той през отворената врата между двете стаи.

Откъде знаеше какво търси? Да не би да четеше мисли? Очилата й бяха точно там, където й бе казал.

— Откъде знаеш…

— Присвила си очи — отвърна той, преди да успее да довърши изречението. — И току-що се препъна в стола.

— Просто не гледах къде вървя.

Той се засмя.

— Ти не можеше да видиш къде вървиш.

Джордан забеляза водни капки по стъклата на очилата и се върна в банята. Стори й се, че някой почука на вратата, и извика:

— Ноа, би ли отворил?

Няколко секунди по-късно от стаята на Ноа се чу женски глас. Чукането е било на неговата врата, а не на нейната. Изпълнена с любопитство, тя припряно почисти очилата, надяна ги на носа си и отиде в спалнята. О, боже! Сменяха спалното бельо на Ноа, при това лично Амилия Ан се бе заела с тази почетна задача. Той се бе облегнал на вратата и я наблюдаваше, но когато чу Джордан, погледна през рамо и й смигна.

Наистина се радваше на особени грижи и внимание. За разлика от нея, Джордан не можеше да спре да зяпа Амилия Ан през вратата. Жената беше облечена като сервитьорка на коктейли в долнопробен бар. Носеше къси шорти, червени сандали с високи токчета и блуза с ниско изрязано деколте, на която очевидно бе забравила да закопчае горното копче. Определено не бе оставила много на въображението. Начинът, по който се наведе над леглото, докато оправяше чаршафа, бе комичен, но Джордан не се засмя. Поведението на Амилия Ан беше срамно.

Мърморейки възмутено под нос, Джордан се завъртя на пети и дръпна покривката на леглото. Сложи я в ъгъла, после тръсна в средата купчина хартия, грабна бутилка с вода и се настани, за да чете.

Телефонът в стаята иззвъня. Обаждаше се сестра й.

— Никога няма да отгатнеш къде се намирам.

— И нямам желание да гадая. Кажи ми — въздъхна Джордан.

— На телефона ти не се ли изписва кой се обажда?

— Ти звъниш в мотелската ми стая, Сидни. Би трябвало да знаеш, че по вътрешните телефони не се изписва кой се обажда.

— Аз съм в Лос Анджелис, затънала сред кашони. До следващата седмица не мога да се нанеса в общежитието и сега съм заседнала в един хотел. Всъщност много хубав хотел — призна тя. — Пиколото донесе целия ми багаж.

— Мислех, че двете с мама ще заминете следващата седмица. Защо си тръгнала толкова рано?

— Всичко се промени изведнъж — обясни Сидни. — Миналата нощ спах у приятелката ми Кристи, а когато на следващата сутрин се прибрах у дома, мама вече ми бе уредила полета. Имах чувството, че няма търпение да се отърве от мен. Мисля, че сигурно съм я подлудила с тревогите си за татко.

— Значи сега си сама.

— И е страшно готино! Май попрекалих с румсървиса, но след като не мога да отида в общежитието, нямам друг избор, нали? Надявам се, че татко няма да получи удар, когато види извлечението от кредитната си карта.

— Как е той?

— Предполагам, добре. Познаваш го. Смъртните заплахи, изглежда, въобще не го трогват. Докато мама е съвсем друга работа. Тя е кълбо от нерви, но се опитва да не го показва. Всички са под напрежение с този процес.

— Знае ли се точно кога ще свърши? — попита Джордан.

— Не — отвърна сестра й. — Татковите бодигардове вече са постоянно присъствие в Нейтънс Бей. Накъдето и да погледна, те са там: постоянно напомняне, че някой желае смъртта му.

— Заплахите ще спрат веднага щом бъде произнесена присъдата.

— Откъде си толкова сигурна? Така казват всички, но, Джордан, това е процес за изнудване. При това случаят е много нашумял.

Джордан долови тревогата в гласа на Сидни.

— Зная.

— Ако осъдят онзи човек, няма ли семейството и съдружниците му да започнат да преследват татко? От друга страна, ако не го осъдят…

— Ще полудееш, ако продължаваш да мислиш за това — прекъсна я Джордан. — Трябва да вярваш, че всичко ще е наред.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни — възрази сестра й. — Радвам се, че дойдох по-рано. Само изнервях още повече мама. А сега, след като се тревожи и за Лорен… а и Ник направо не е на себе си…

— Чакай малко. Какво каза? Какво не е наред с Ник и Лорен?

— Всичко му е наред на Ник. Тревогата е заради съпругата му. Мислех, че знаеш…

— Да знам какво? — нетърпеливо попита Джордан.

— Лорен получи контракции, наистина много силни и лекарят я настани в болница. Още е много рано да роди бебето. То е само на шест месеца.

— Кога стана това?

— Вчера Ник я закара в болницата. Аз вече бях тръгнала за Ел Ей.

Дали бе говорила с брат си оттогава? Джордан не си спомняше.

— Добре че Ник си дойде по-рано, а Ноа остана с теб, нали? Щеше да е ужасно, ако е толкова далеч, докато Лорен се нуждае от него.

— Горката Лорен. Какво каза лекарят?

— Не знам. Мама ми каза, че я сложили на системи. Контракциите са намалели, но не са спрели напълно. А ти кога ще се прибереш у дома? В момента мама със сигурност се нуждае от подкрепата ти. Ти винаги си толкова хладнокръвна и спокойна за всичко. Нищо не е в състояние да те извади от релси.

Вече не, помисли си Джордан. Благодарение на Ноа в главата й цареше хаос и всичко бе объркано.

С крайчеца на окото си видя, че Ноа приближава към нея и тутакси изгуби нишката на мисълта си. Той беше по джинси и чиста тениска. Остави пистолета и кобура върху нощната масичка, и се изтегна на леглото до нея.

— Джордан, чуваш ли ме? Попитах те кога тръгваш.

— Какво… ъъъ… аз… — Да бе, никога не излизала от релси, как ли не! — Утре — смотолеви тя. Ноа се пресегна и я притегли към себе си. — Рано. Тръгваме рано утре сутринта. Имаме доста път до летището в Остин. — Избута го и се обърна към него. Намръщи се, размаха пръст пред лицето му и прошепна: — Престани!

— Да престана с какво? — учуди се Сидни от другата страна на линията.

— Нищо. Трябва да приключваме.

— Чакай. Мислиш ли, че трябва да се върна у дома? — попита Сидни. — Може би мога да помогна…

— Не, не, най-добре е да останеш там, където си. С нищо не можеш да помогнеш у дома. Ще ти се обадя веднага щом се прибера.

— Не затваряй. Не съм те питала как се справяш.

Ноа я гъделичкаше по врата, изпращайки тръпки по цялото й тяло.

— Добре. Справям се добре — избъбри Джордан.

— Намериха ли престъпника, който е напъхал онези трупове в багажника на колата ти?

— Да, намериха го. Утре ще говорим. Чао засега. Пази се.

Затвори, преди Сидни да я спре. После се обърна ядосано към Ноа:

— Пречиш ми… — Само това успя да каже, преди окончателно да изгуби ума и дума. Ноа смъкваше тениската си. Имаше невероятно тяло. Ръцете му бяха толкова мускулести, а коремът…

Мислено си заповяда да се стегне.

— Какво правиш?

— Настанявам се по-удобно.

Тя сграбчи ръцете му, когато понечи да свали джинсите си.

— За бога… Освен ако не смяташ да се мушнеш под завивките, ти предлагам да останеш с джинсите.

— Срам ли те е? — Изглеждаше озадачен от вероятността. — Сладурче, та ти си видяла и докоснала всяко…

— Много добре си спомням какво съм правила — прекъсна го тя и внезапно се засмя. — Нямаш никакви задръжки, нали? Обзалагам се, че най-спокойно можеш да се разходиш гол по Нюбъри Стрийт в Бостън и окото ти няма да мигне.

— Зависи — ухили се той.

— От какво?

— Дали е лято или зима.

Тя завъртя очи.

— Много е арогантно да си мислиш, че можеш просто ей така да се намъкнеш в леглото ми и да спиш с мен.

Той намести възглавниците под главата си.

— Никъде не съм се намъкнал ей така и не възнамерявам да спя, поне не още. Искаш ли да си тръгна?

Въпросът беше излишен.

— Не.

Тя се наведе над него, постави ръце върху топлата му гръд и го целуна. Сетне го плесна по рамото и се изправи.

— Знам, че си говорил с Ник — заяви обвинително. — Защо не ми каза какво става?

Той придоби изненадан вид.

— Сидни ти е казала? Не мислех, че тя знае. Майка ти се е постарала да я отпрати от Бостън колкото е възможно по-скоро, за да не разбере.

— Ник трябваше да ми се обади.

— Ник не искаше да те тревожи, а и знаеше, че така или иначе ще разбереш, след като се прибереш в Бостън.

Тя приседна на пети.

— Да разбера какво?

Той се намръщи.

— Чакай малко. Какво точно ти каза Сидни?

— Не, първо искам да чуя твоята версия.

— Някой проникнал в къщата на родителите ти и оставил в библиотеката бележка за баща ти. Била забита с нож в стената.

— Той кога я е открил?

Никак не му се искаше да й казва.

— Той не я е открил. Майка ти го е направила. — Ноа въздъхна и прибави: — Който и да го е сторил, се е промъкнал през нощта. Тя я е намерила на следващата сутрин, преди баща ти да слезе долу.

Джордан си представи как някакъв маниак се промъква в дома им и се качва по стълбите. Потръпна.

— И те са спели? А къде са били бодигардовете?

— Добър въпрос — кимна Ноа. — Имало е двама. Един отвън и един в къщата. Никой не е чул и не е видял нищо.

Призля й.

— Можел е да влезе в спалнята им. А Сидни…

— Тя не е била там — прекъсна я Ноа. — Била е в дома на своя приятелка.

Джордан кимна.

— Значи са могли да се доберат до баща ми по всяко време, нали?

— Не. Братята ти вече са се заели с това и са затегнали охраната. Никой вече не може да приближи до къщата.

Тя не му повярва.

— Какво е пишело в бележката?

— Не съм сигурен, че си спомням…

— Кажи ми — настоя младата жена.

— Джордан, било е просто опит за сплашване.

— Искам да знам какво е пишело в онази бележка, Ноа. Кажи ми.

— Добре… — отвърна неохотно той. — Ние наблюдаваме.