Танц в сенките

ТРЕТА ГЛАВА

Минаваше десет часът, когато Джордан най-после успя да си свали лещите. Върна се в залата и застана до вратата, опитвайки се да зърне Ноа сред танцуващите на дансинга. Очилата й все още бяха в джоба на смокинга му.

Професор Макена бе напуснал приема преди час, а Изабел многократно й се извини за грубото му държане. Джордан й каза да не се тревожи, защото не се чувства обидена и остави младото момиче да се тюхка за кутиите с проучванията. Джордан се замисли дали да не й предложи помощта си, но после се отказа. Въпреки че, както Майкъл й напомни, в момента да бе свободна, а и я глождеше известно любопитство да прегледа проучванията, които нищо чудно да се окажат фалшиви, перспективата за нова среща с професора никак не я блазнеше. Не, благодаря. Нищо не си заслужаваше да прекара дори час в компанията на този мъж.

— Защо се мръщиш?

Въпросът бе зададен от брат й Ник, който незабелязано се бе приближил до нея.

— Не се мръщя, а присвивам очи. Очилата ми са у Ноа. Виждаш ли го?

— Да. Точно пред теб е.

Тя фокусира погледа си, видя го и този път наистина се намръщи.

— Само погледни всички тези глупави жени, които пърхат около партньора ти. Отвратително.

— Наистина ли?

— Да. Обещай ми нещо.

— Какво?

— Ако ме видиш някой път да се държа по този начин, да ме застреляш.

— С удоволствие — обеща Ник и се засмя.

Ноа се извини на фен клуба си и приближи към тях.

— Какво е толкова смешно?

— Джордан иска да я застрелям.

Ноа сведе поглед към нея и за секунда-две тя се радваше на пълното му внимание.

— Аз мога да го направя — предложи любезно услугите си той.

Присмехулните нотки в гласа му я подразниха. Тъкмо реши да се махне от тези двама досадници, когато видя Дан Робинс, който се бе запътил към нея. Поне си мислеше, че е Дан. Лицето му беше твърде размазано, за да е сигурна. По-рано вечерта вече бе танцувала с него и без значение каква беше музиката — валс, танго или хип-хоп, — той подскачаше в някакъв свой ритъм, нещо като изопачена версия на полка. Джордан промени намерението си и остана. Пристъпи по-близо към Ноа и му се усмихна. Хитростта й успя, Дан се поколеба и се обърна.

— Не искаш ли да знаеш защо пожела да я застрелям? — поинтересува се Ник.

— Вече знам защо — отвърна Ноа. — Отегчена е.

Тя плъзна ръка в джоба му, напипа очилата си и си ги надяна на носа.

— Не съм отегчена.

— Напротив.

Докато говореше, Ноа гледаше над главата й. Подозираше, че го прави нарочно, за да я дразни.

— Той е прав — отбеляза брат й. — Сигурно си отегчена. Имаше единствено компанията си и след като я продаде…

— За какво намекваш?

Ник сви рамене.

— Сигурно си отегчена.

— Само защото не харесвам едни и същи неща като вас двамата, не означава, че съм отегчена или нещастна. Аз имам чудесен социален живот и…

— Мъртвите имат по-вълнуващ социален живот — прекъсна я Ноа.

Ник с готовност го подкрепи:

— Наистина не се забавляваш особено.

— Разбира се, че се забавлявам. Чета много и…

Сега и двамата й се хилеха. Държаха се като противни клоуни и тъкмо смяташе да им го каже, когато Ник я изпревари:

— Ти наистина харесваш хубавите книги. Коя беше тази, която четеше преди два дни?

— Не си спомням. Чета много книги.

— Аз пък си спомням — уточни Ноа с дразнещо весел глас. — Ник, Дилън и аз тъкмо се бяхме върнали от риболов, когато те заварихме да седиш зад бюрото, задълбочена в събраните съчинения на Стивън Хокинг1.

— Те са изключително завладяващи.

Коментарът й предизвика буйния смях и на двамата.

— Престанете да ми се подигравате и се махайте. И двамата.

Май избра неподходящ момент да ги прогони. Веднага щом им каза да се махат, видя Дан отново да приближава към нея. Джордан сграбчи ръката на Ноа. Беше сигурна, че той отлично разбира причината за поведението й — трябваше да е сляп, за да не забележи крачещия към тях Дан, — но не каза нищо.

— Сестра ти живее в саксия — отбеляза Ноа.

— Ник охотно го подкрепи:

— Джордан, кога за последен път си вършила нещо импулсивно, само за забавление?

— Правя много неща за забавление.

— Ще конкретизирам въпроса си. Кога си правила нещо за забавление, което не включва компютри, компютърни чипове или софтуер?

Тя отвори уста, за да отговори, сетне я затвори. Не се сещаше за нищо, но това беше, защото се намираше под напрежение.

— Някога впускала ли си се в нещо непрактично? — не мирясваше Ноа.

— И каква е логиката да го правя?

Ноа се обърна към Ник:

— Тя сериозно ли говори?

— Боя се, че да — примирено потвърди брат й. — Преди изобщо някога сестра ми да реши да извърши нещо спонтанно, първо ще анализира всички факти, а след това ще пресметне статистическите възможности за успех…

Двамата явно здравата се забавляваха за нейна сметка и навярно щяха да продължат в същия дух, ако в този момент работодателят им — доктор Питър Моргенстърн, не се присъедини към тях. Носеше чиния с две парчета от сватбената торта.

С годините Моргенстърн бе станал добър приятел на семейството и за нищо на света не би пропуснал сватбата. Джордан го харесваше и му се възхищаваше. Той беше блестящ съдебен психиатър, който ръководеше елитен отдел към ФБР. Ник и Ноа бяха членове на екипа, работещ по специалната програма „Издирване на безследно изчезнали“. Сред отговорностите им бе откриването на изгубени и експлоатирани деца и Джордан смяташе, че именно на тях се дължи голяма част от успеха й.

— Виждам, че тримата добре се забавлявате.

— Как можеш да ги понасяш? — попита Джордан.

— Има мигове, в които се питам дали не полудявам. Особено с този тук — отвърна той и кимна към Ноа.

— Сър, съжалявам, че двамата със съпругата ви сте принудени да седите на една и съща маса с нашата леля Айрис — намеси се Ник. — Тя разбра ли, че сте лекар?

— Боя се, че да.

— Айрис е вманиачена ипохондричка — обясни той на Ноа.

— Какви са шансовете лекар да се окаже в една компания с нея? — попита Ноа.

Всички се бяха извърнали към масата на Моргенстърн, където седеше леля Айрис.

— Едно на 179 700 — отвърна Джордан, преди да успее да се спре.

Тримата мъже се обърнаха към нея.

— Това точна цифра ли е или предположение? — слисано попита доктор Моргенстърн.

— Точната цифра, изчислена на базата данни от 600 гости — отвърна младата жена. — Аз никога не правя предположения.

— Винаги ли е такава? — запита се на глас Ноа.

— Почти — унило потвърди Ник.

— Само защото имам математическа мисъл…

— Но не и здрав разум — довърши Ник.

— Определено мога да те включа в екипа — рече Моргенстърн. — Ако някога решиш да смениш кариерата си, можеш да дойдеш да работиш за мен.

— Не! — ужаси се Ник.

— В никакъв случай — присъедини се и Ноа.

Докторът се обърна към Джордан и й смигна заговорнически.

— И без това няма веднага да й възложа оперативна работа. Също като вас двамата, и тя ще има нужда от интензивно обучение. — Секунда-две имаше вид, сякаш сериозно обмисля възможността, после продължи: — Имам добро усещане за Джордан. Вярвам, че ще бъде ценно попълнение за нашето подразделение.

— Сър, няма ли правило, което забранява двама членове на едно и също семейство да работят заедно?

— Аз нямам подобно правило — заяви Моргенстърн. — Няма да я карам да завършва академията. Лично ще я обучавам.

Ноа изглеждаше ужасен.

— Сър, все пак идеята ви не е добра — настоя той, докато Ник кимаше енергично в знак на съгласие.

Раздразнена, Джордан се извърна към Ноа:

— Я ме чуйте добре, господин На всяко гърне мерудия. Решението не е ваше, а мое.

Докторът изглеждаше очарован от реакцията на Ноа на предложението му.

— Ще имам ли разрешение да нося оръжие? — попита Джордан.

— И дума да не става! — отряза я Ник.

— Ти си непохватна и сляпа като прилеп — намеси се Ноа. — Като нищо ще се застреляш — предрече зловещо.

Тя се усмихна на Моргенстърн.

— Беше ми много приятно да си поговорим. А сега, ако ме извиниш, предпочитам да се махна от тези двама кретени.

Ноа сграбчи ръката й.

— Хайде. Ела да танцуваме.

След като вече я влачеше към дансинга, едва ли имаше смисъл да протестира. Булката бе убедила сестра си да пее. Изабел имаше прекрасен глас и когато запя любимата балада на Кейт, гостите притихнаха. Млади и стари, всички бяха запленени от нея.

Ноа притегли Джордан в обятията си и я притисна към гърдите си. Трябваше да признае, че усещането не беше от неприятните. Харесваше й да усеща твърдото му, мускулесто тяло до своето. Харесваше й и уханието му. Не знаеше какъв одеколон използваше, но беше много мъжки и секси.

— Не обмисляш сериозно възможността да работиш за доктора, нали? — попита той, докато погледът му се рееше някъде над главата й.

В гласа му наистина звучаха тревожни нотки. Тя не можа да устои на изкушението да го предизвика още малко.

— Само ако ме направят твой партньор.

Ноа се усмихна и поклати глава:

— Няма да стане. А и ти се шегуваше, нали?

— Добре — съгласи се младата жена. — Не съм обмисляла сериозно възможността да работя за доктор Моргенстърн. Сега щастлив ли си?

— Аз винаги съм щастлив.

Тя завъртя очи. О, боже! Какво его!

— Между другото, доктор Моргенстърн не говореше сериозно. Той се шегуваше, искаше да ви подразни и предизвика. И успя. Наистина се паникьосахте.

— Докторът никога не се шегува, а аз никога не се паникьосвам.

— Добре, дори и да не се е шегувал, аз пак не бих си помислила да работя за него.

Той я озари с ослепителната си усмивка и за миг Джордан забрави колко дразнещ може да бъде.

— Не съм и мислил, че ще се заинтересуваш.

Думите му отново я ядосаха.

— Тогава защо водим този разговор? Щом знаеш отговора, защо ме питаш?

— Просто за да съм сигурен. Това е.

Двамата се поклащаха около половин минута под ритъма на музиката и тя започна да се отпуска, когато той разсея магията.

— Впрочем ти щеше да си ужасна за нея.

— За нея?

— Работата.

— Откъде знаеш дали ще съм добра или лоша?

— Ти живееш в зона на комфорт. Ето откъде знам.

— Успя да ме заинтригуваш. Какво означава зона на комфорт!

— Там, където си. Никога не излизаш извън безопасното си обкръжение, от своята зона на комфорт. Ти стоиш в сенките. — Преди тя да успее да възрази, той добави: — Обзалагам се, че никога през целия си живот досега не си правила нещо спонтанно, нито пък си поемала някакъв риск.

— Само за последната година поех доста рискове.

— Нима? Назови поне един.

— Продадох компанията си.

— Това беше добре пресметнато решение и ти получи огромна печалба — обори я тутакси той. — Какво друго?

— Пробягах доста километри. Мислех си дали догодина да не се включа в Бостънския маратон — обяви тя.

— За това се изисква единствено организация и строга дисциплина. Освен това си го правила, за да запазиш форма — възрази Ноа.

Вече не гледаше над главата й. Сега се взираше в очите й и я караше да се чувства изключително неудобно. Дори от това да зависеше животът й, Джордан не можеше да се сети за едно-единствено спонтанно действие или риск, който някога да е поела. Всичко, което правеше, беше добре обмислено и планирано до последната подробност. Нима наистина животът й бе толкова скучен? Наистина ли тя беше скучна и предсказуема?

— Май ти е трудно да се сетиш дори за едно?

— Няма нищо лошо в това да си предпазлив. — Страхотно, сега вече звучеше като деветдесетгодишна старица.

Ноа имаше вид, сякаш едва се сдържа да не прихне.

— Права си — кимна. — Няма нищо лошо в това човек да е предпазлив.

Засрамена, защото току-що бе осъзнала колко е скучна, както и факта, че той отдавна го е разбрал, Джордан побърза да смени темата и да отклони разговора от себе си. Изтърси първото, което й хрумна:

— Изабел има прекрасен глас, нали? Бих могла да я слушам цялата нощ. Знаеш ли, че неколцина музикални агенти я обсаждат с обещания да я направят звезда? Но тя не проявява интерес. Въпреки че е едва в първи курс, вече е решила да завърши магистратура по история, а след това да стане преподавател. Интересно, не мислиш ли? Отказва се от славата и богатството. Мисля, че е забележително, а ти?

Ноа я дари със сияйната си усмивка, която сякаш я прониза, но в същото време имаше озадачен вид. Нищо чудно. Та тя бъбреше несвързано като малко дете. Знаеше, че трябва да спре да говори, но явно не можеше да си затвори устата. Изпитателният му поглед я караше да се чувства като кълбо от нерви.

В името на Бога, Изабел, спри да пееш — помоли се мислено младата жена. — Стига с това мъчение!

— А знаеш ли, че след няколко години Изабел ще наследи земя в Шотландия? Нарича се Глен Макена — отново заговори Джордан. — Поканила е на сватбата най-странния дребосък, когото съм виждала. Преди малко се запознах с него, събрал е голям обем информация, която държи в кутии в Тексас. Той е професор и е направил задълбочени проучвания за враждата, която, според него, съществува от векове между семействата Бюканън и Макена. Според професора, Дилън и Кейт не би трябвало никога да се женят. Имало и някаква легенда за съкровище. Много завладяваща история наистина.

Трябваше да спре, за да си поеме дъх, ако не искаше да припадне.

Той спря да танцува за няколко секунди, сетне попита:

— Изнервям ли те?

Пфу!

— Да, когато се взираш по този начин в мен. Предпочитам отново да се върнеш към грубиянските си маниери и да гледаш над главата ми, докато говориш с мен. Точно затова го правиш, нали? За да си груб?

Лицето му светна.

— И за да те дразня.

— Е, успя. Наистина ме раздразни.

Щеше ли някога Изабел да свърши тази песен? Имаше чувството, че пее цяла вечност. Джордан се усмихваше разсеяно на двойките, които се носеха край тях, в очакване танцът най-после да свърши. Щеше да е невъзпитано просто да си тръгне от дансинга, нали?

Ноа повдигна брадичката й с пръст и я погледна право в лицето.

— Може ли да направя предложение? — попита я.

— Давай — кимна тя. — Кажи си предложението.

— Би трябвало да се замислиш за влизане в играта.

Тя въздъхна.

— Коя е тази игра?

— Животът.

Той очевидно нямаше намерение да спира с поученията си относно скучното й съществуване.

— Знаеш ли каква е разликата между нас? — попита Ноа.

— Мога да изброя повече от хиляда разлики.

— Аз ям десерт.

— И какво означава това?

— Че животът е прекалено кратък. Понякога се налага първо да изядеш десерта.

Тя отлично разбираше накъде клони всичко това.

— Схванах. Аз наблюдавам живота, докато ти го живееш. Знам, смяташ, че трябва да направя нещо спонтанно, вместо винаги внимателно да планирам действията си, но за твое сведение вече правя нещо спонтанно.

— Нима? — Предизвикателните нотки в гласа му бяха съвсем явни. — И какво е то?

— Нещо спонтанно — отвърна тя, опитвайки се да спечели време.

— Какво по-точно?

Знаеше, че няма да й повярва. Дори и да настане свършекът на света, реши, че на всяка цена трябва да направи нещо спонтанно, пък ако ще това да я убие. Удоволствието да изтрие тази самодоволна и арогантна усмивка от лицето му си струваше всякаква жертва, нищо че не бе разумно.

— Заминавам за Тексас — изтърси тя, като подкрепи думите си с енергично кимане.

— И с каква цел? — повдигна вежди Ноа.

— Защо заминавам за Тексас? — Джордан нямаше ни най-малка представа, но за щастие беше съобразителна. Преди той да успее да издаде и звук, тя отговори на въпроса му: — Смятам да се впусна в търсене на съкровище.