Танц в сенките

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Въпреки че агентите Чадик и Стрийт от регионалното бюро на ФБР не участваха официално в разследването, те правеха всичко, което бе по силите им, за да помогнат на Ноа да разбере какво става.

Двамата мъже докараха нова кола — „Тойота Камри“. Джордан, която вече не бе на себе си от страх, настоя, преди да се качи, един от тях да отвори багажника и да погледне вътре. Агент Стрийт, изглежда, имаше доста изкривено чувство за хумор. Явно смяташе за много забавен факта, че сестрата на Ник намира труп след труп и със смях я нарече магнит за трупове.

Чадик даде на Ноа голям кафяв плик.

— Вътре е всичко, за което ме помоли — рече той. — Има извлечения от банковите сметки на професор Макена за изминалата година, но ако искаш, ще направя справка и за предишните години.

— Макена е бил замесен в нещо — обади се Стрийт. — През последните осем месеца е правил само вноски в брой. По пет хиляди долара на всеки две седмици.

— И е ходил до Остин, за да внася парите — добави Чадик. — Освен това преди осем месеца си е купил нова кола, а километражът й показва, че оттогава доста е пътувал. Един от асистентите в колежа, където е преподавал, ми каза, че професорът е получил наследство.

— Странно наследство — отбеляза Стрийт. — В брой на всеки две седмици, като произходът му не може да бъде установен.

— А справките за телефонните му разговори? — попита Ноа.

— И те са в плика — отвърна Чадик. — За шестте месеца, откакто е живял в къщата, е имал само две обаждания, които могат да бъдат проследени. Няма регистрирани негови разговори, с изключение на един кратък, направен половин час преди Джей Ди Дики да каже, че някой му се е обадил, за да го информира, че в колата на Джордан има труп.

— Да не би да ми казваш, че някой е звънял на Джей Ди от дома на Макена?

— Точно така.

— Но аз се обадих на професора — намеси се Джордан. — Когато пристигнах в Серенити. Той ми беше дал телефонния си номер. Това обаждане трябва да е регистрирано.

— Има ли данни за разговорите по мобилен телефон? — попита агентите Ноа.

— Не успяхме да открием мобилен телефон, регистриран на името на професор Макена. Джордан, ако ми кажеш номера, на който си се обадила, ще го проверим.

— Ние изпреварихме малко процедурите и поръчахме на двама от хората ни да проверят колата на Макена. Обзалагам се, че единствените отпечатъци, които ще открият, ще са неговите — каза Чадик. — Джо Дейвис се е оплел като пате в кълчища, но няма да ни помоли за помощ. Искаш ли да се намесим по-настоятелно? Бихме могли да поемем случая и да ви измъкнем оттук.

Ноа поклати глава:

— Още не. — Погледна към Джордан и се поколеба. — Всъщност не знам. Може би идеята да я отведете оттук не е съвсем лоша…

Джордан разбра какво става и побърза да го пресече в зародиш.

— Ще остана тук с теб, Ноа. Освен това обещах на началник Дейвис, че ще бъда тук още един ден. Нищо чудно да реши да ме арестува.

— Няма да го направи, а като се замисля…

— Не подлежи на обсъждане — отсече младата жена. — Няма да замина. — И за да бъде по-убедителна, прикова поглед в него.

— Прилича на брат си — отбеляза с усмивка Чадик.

— Но е доста по-хубава — възрази Ноа. След като благодари на двамата мъже за помощта и обеща да държат връзка, той отвори вратата на колата, за да влезе Джордан, после се плъзна на седалката на шофьора. — Да потегляме.

— С удоволствие — кимна тя. — Ако разполагаме с време, бих искала да отидем до Бърбън и да си купя нов мобилен телефон.

— Не може ли още няколко дни да минеш без мобилен телефон?

— Нищо не разбираш. Това е личният ми дигитален помощник, моята камера, моят бележник, моята система за проследяване и най-важното — личният ми компютър. Мога да имам достъп до интернет и да получавам и изпращам имейли. Освен това мога да пращам снимки, текст или видеоклипове.

— Знаеш ли какво още можеш да правиш? Да провеждаш телефонни разговори.

Тя се засмя.

— И това също. А след като си купя телефон, бих искала да се отбием в полицейския участък и да поговорим с детективите, за да се опитаме да разберем какво е станало с лаптопа ми.

— Ник вече е говорил с тях. Казали са, че не са го виждали.

— Това не е възможно. Той беше в наетата кола, на седалката до мен. Маги Хейдън трябва да го е видяла, докато е ровила из чантата ми за информация. Обзалагам се, че тя го е взела. След като ме заключи в килията, тя се върна на паркинга пред магазина. Може би тогава е станало.

— Ще продължим да го търсим, но сега трябва да се срещнем с Джо Дейвис в къщата на Макена, забрави ли?

— След като той говори с шериф Ранди — напомни му тя. — Изненадана съм, че не си настоял да присъстваш на разговора им.

— Повече ме интересува брат му. — Той й подаде един лист. На него имаше два адреса с упътвания как да стигне до тях от мотела.

— Какво е това?

— Помислих си, че може би не е зле да отскочим до дома на Джей Ди. Да видим дали си е вкъщи.

— И ако е?

Ноа запали двигателя и потегли.

— Иска ми се да се отбием и да му кажем „здрасти“.

— Здрасти?

— Само се опитвам да се приобщя, сладурче.

— А какъв е другият адрес?

— На Маги Хейдън, твоята стара приятелка.

— Защо искаш да ходим при нея?

— Разполагам с номера на колата на Джей Ди. Кара червен пикап. Той може да е при нея. Ти ми каза, че си има вземане-даване с братята Дики.

Джордан включи климатика.

— И ако Джей Ди е там?

— Ще видим.

— Възразяваш ли? — попита тя и взе кафявия плик, който Чадик бе дал на Ноа. — Бих искала да хвърля един поглед на банковите му извлечения.

— Давай. Събери всички вноски — предложи агентът.

— Ако е внасял по пет хиляди долара на всеки две седмици в продължение на шест месеца, това прави шестдесет хиляди долара.

След като тя събра всички вноски, крайната сума се оказа деветдесет хиляди долара.

— През последните два месеца от живота му сумите и честотата им са се увеличили. Откъде са идвали парите?

— Ето това е въпрос за деветдесет хиляди.

— В какво мислиш, че е бил замесен? Смяташ ли, че може да са наркотици? Или хазарт? Не приличаше на човек с подобни пороци.

— Какво означава хазартен тип? Приличаше ли ти на човек, който ще излъже, че е получил наследство?

— Разбрах те.

— Прочети ми указанията как да стигнем до къщата на Дики.

Джордан го направи, зърна улица с името Хамптън Стрийт и рече:

— На ъгъла завий надясно.

След това продължи да размишлява на глас:

— Професорът ми каза, че е променил плановете си и смята да замине за Шотландия по-рано, отколкото първоначално е възнамерявал.

— Нещо друго?

— По време на вечерята стана доста неспокоен, след като забеляза колко се напълни ресторантът. Реших, че сигурно страда от клаустрофобия.

Ноа намали скоростта.

— Там на ъгъла е къщата на Дики.

Къщата не беше по-голяма или по-малка от останалите на улицата, но определено бе най-хубавата. Личеше, че наскоро е била боядисана в тъмносиво, а цветът на черните дървени капаци на прозорците също бе освежен. Покривът беше нов, а дворът — изненадващо добре поддържан. Покрай предните храсти се виждаше леха с разцъфнали невени.

— Не е възможно да е неговата къща. Твърде е хубава — отбеляза Джордан.

— Това е адресът, който ми даде агент Стрийт. Със сигурност е къщата на Дики. Предполагам, че когато не бие жени, се грижи за моравата си.

Пикапът на Дики не се виждаше на покритата с чакъл алея за коли.

— Не очакваше да го заварим вкъщи, нали? — попита тя.

— Не, но исках да видя къде живее. Определено ми се ще да огледам наоколо.

— На мен също — прошепна младата жена, макар че подобно признание можеше да й навлече неприятности. — Не можем дори да надникнем през прозорците, тъй като щорите са спуснати. — Прехапа долната си устна. — Чудя се дали лаптопът ми не е вътре.

Прозвуча толкова ентусиазирано, че той едва се сдържа да не се разсмее.

— Сладурче, май ще е по-добре да забравиш за него.

— За лаптопа? Няма начин. Искам си го обратно.

— Можеш да си купиш нов.

Той не разбираше. Тя бе програмирала лаптопа, беше сменила всички чипове и бе добавила цял тон допълнителна памет. Животът й беше в този компютър.

— Как ще се почувстваш, ако изгубиш оръжието си, аз те посъветвам да забравиш за него и да си купиш ново?

Явно бе изключително чувствителна по темата и Ноа реши да не я закача повече.

— Прочети ми указанието как да стигнем до къщата на Хейдън — рече той.

Трябваше да карат само още две пресечки. Домът на уволнената шефка на полицията беше точно такъв, какъвто очакваше Джордан — запустял и неприветлив. Дворът бе комбинация от прах, чакъл и плевели. Също както къщата на Дики и тук нямаше гараж, а на алеята за коли не се виждаха автомобили.

— Нямам желание да влизам в тази къща — отбеляза Ноа. — Тя сигурно спи в ковчег.

— С моя лаптоп.

— Джордан, наистина трябва да укротиш топката. Полицията го търси.

Беше прав. Тя бе обсебена от компютъра си.

— Може би Хейдън си е събрала багажа и е напуснала града.

— Съмнявам се, че е заминала. Не, тя няма да се откаже толкова лесно. Разполагала е с твърде много власт, за да я остави да й се изплъзне без битка.

— Трябва да знае, че не би могла да си върне работата — отбеляза Джордан.

— Вероятно е заминала някъде, за да измисли стратегия, с която да принуди членовете на градския съвет отново да я назначат за шеф на полицията.

Ноа зави на следващия ъгъл и подкара към центъра на града.

— Къде искаш да хапнем?

— Има само едно място, където бихме могли да отидем. В ресторанта на Джафи. Наоколо има и други заведения, но ако отидем да се храним някъде другаде, той ще разбере, защото всички тук знаят какво става и бързат да го разгласят.

— И какво като разбере? Какво толкова ще стане?

— Ще се обиди. — Джордан беше напълно сериозна.

— И какво те интересува…

— Той беше много мил с мен — прекъсна го тя — и аз го харесвам. Освен това храната там ти се услади, нали?

Той кимна:

— Да, добре. Отиваме при Джафи.

Върнаха се при мотела и Ноа спря колата на паркинга отзад. Двамата се запътиха към ресторанта, а Джордан носеше плика, който им бе дал Чадик. Когато минаха покрай сервиза на Лойд, тя усети как по гърба й полазиха тръпки.

— Известно време смятах, че Лойд беше толкова нервен, защото е убил професора и го е сложил в багажника на колата ми. Не знам какъв може да е бил мотивът му, но вярвах, че началник Дейвис ще го открие. А сега Лойд е мъртъв. Искаш ли да чуеш новата ми теория?

Той се усмихна.

— Казвай.

— Лойд може би е видял убиеца да слага трупа в багажника. Не мислиш ли, че е станало точно това?

— Би могло.

— Не прозвуча много ентусиазирано, но знам какво си мислиш. Защо убиецът не е убил Лойд веднага? Защо е изчакал? Според мен той не е знаел, че Лойд го е видял, но ако е било така, то откъде го е разбрал?

Ноа не отговори на нито един от въпросите. Джордан се справяше сама. Поставяше задачата, обмисляше я, след което достигаше до това, което, според нея, беше правдоподобно обяснение.

Ресторантът на Джафи беше почти празен. Имаше само неколцина бизнесмени, които пиеха айс-кафе и обсъждаха новостите от деня. Един от тях беше Кайл Хефърминт — мъжът, когото Джордан бе срещнала в офиса на застрахователната агенция.

— Познаваш ли някой от тези мъже? — попита Ноа, докато минаваха покрай предния прозорец.

— Само един — отвърна тя. — Кайл Хефърминт. Бих го определила като сноб, обича да говори за известни хора, сякаш им е близък познат.

Ноа не смяташе, че би имал голяма полза от някого, чието главно достойнство е, че парадира с познанствата си.

— Не харесвам подобни типове — промърмори той, докато й отваряше вратата.

Когато Ноа и Джордан минаха покрай тях, всички замълчаха. Тя се усмихна на Кайл, когато той й кимна и продължи към масата в ъгъла. Анджела ги посрещна с обичайния чай с лед, докато мъжете продължаваха да ги наблюдават. Сервитьорката сложи ръка на кръста си, погледна през рамо, сетне отново насочи поглед към Джордан.

— Не им обръщай внимание — каза Анджела. — Просто обсъждат новините от деня.

— Защо са се втренчили в мен? — попита Джордан.

— Първо на първо — поде Анджела, — ти представляваш много хубава гледка, а второ на второ, си новината на деня. Всички чухме как си намерила Лойд и тъй нататък.

— Май докарах злото в Серенити.

— Е, аз не бих го казала. Просто имаш навика да намираш мъртъвци, това е всичко. Също като на филм. Сещаш ли се за онзи, в който мъртъвците говореха с хлапето? Само дето в случая не говорят с теб. Някой от вас в настроение ли е да похапне говеждо днес? Джафи прави сандвичи с говеждо. Освен това е сготвил и говеждо задушено.

Анджела тъкмо се бе върнала в кухнята, за да предаде поръчката им за сандвичи, когато Кайл приближи.

— Здрасти, Джордан.

— Здрасти, Кайл. Радвам се да те видя отново.

— Кой е приятелят ти?

Джордан представи Кайл на Ноа. Той стисна ръката му, сетне се обърна отново към нея:

— Разбрах, че ще останеш още известно време в града, Джордан. Какво ще кажеш да хапнем заедно довечера?

— Съжалявам, но не мога. Вече се уговорих с Ноа, но ти благодаря за поканата.

Този път той не настоя.

— Джордан, чух какво ти се е случило и трябва да ти кажа, че ако бях на твое място, не знам какво щях да направя, а я се виж ти, Джордан! Вече си намерила два трупа. Това е своеобразен рекорд, Джордан, не мислиш ли? — попита той и повдигна едната си вежда.

Докато мъжът й говореше, Ноа бе преметнал ръка през облегалката на стола й.

И всеки път, щом Кайл кажеше името й, Ноа подръпваше нежно кичур коса.

— Агент Клейборн, трябва да споделя известна информация с вас. Миналата вечер случайно минавах покрай сервиза на Лойд и забелязах, че в офиса му свети. Стори ми се доста странно, тъй като той никога не оставаше до късно.

— Видя ли Лойд? — попита Джордан.

— Видях сянка на мъж, Джордан, но не смятам, че беше Лойд. Зърнах я само за секунда-две. Но не ми се стори достатъчно голяма, нито достатъчно широка, за да бъде на Лойд. — Този път повдигна и двете си вежди. — Мислите ли, че информацията ще ви е от полза, агент Клейборн?

— Да — кимна Ноа.

— Джордан, наистина бих се радвал да се видим отново. Има още нещо…

— Тя вече е ангажирана с мен — прекъсна го агентът.

Джордан се опита да смекчи резките му думи:

— Благодаря ти за поканата.

Щом Кайл се отдалечи, тя прошепна:

— Беше груб с него. Какво ти става?

— Джордан, няма нищо, Джордан.

Тя се засмя.

— Казах ти, че си пада малко сноб.

— Той явно ти е хвърлил око. — Ноа не се усмихваше. — Всъщност струва ми се, че половината мъже, с които си се запознала в Серенити, са ти хвърлили око. — Пресегна се и отметна кичур коса от лицето й. Пръстите му докоснаха нежно бузата й.

Дъхът й секна. Той едва я бе докоснал, а тя вече реагираше. Винаги бе смятала, че е имунизирана срещу чара му, но започваше да се притеснява, че май се е лъгала.

— На мен? — попита невярващо младата жена. — Едва ли аз съм обект на ухажване тук… по-скоро ти си. Кари, момичето от полицейския участък, едва не се изправи на главата си, за да привлече вниманието ти. А какво ще кажеш за Амилия Ан, която се уби да ти предлага изстудена бира и канелени кифлички? Тя определено е запленена от теб.

— Знам — призна той с усмивка, — но мисля, че и ти не оставаш по-назад от нея.

Тя се отдръпна.

— О, боже! Не си мисли, че всяка жена е готова да падне на колене пред теб.

Твърде късно осъзна какво бе казала. Със сигурност той нямаше да пропусне да се заяде.

— Нима? — засмя се Ноа. — Хубава фантазия. Мислиш ли, че ти някога…

— Никога.

Лицето й пламна. Руменината й отива, помисли си той. Обичаше да я засрамва, защото тогава тя показваше една друга страна от себе си — уязвима, сладка и невинна. Беше красива, в това нямаше никакво съмнение и всички мъже в Серенити явно го бяха забелязали.

Защо това го притесняваше? Той не беше ревнивец. И определено нямаше никаква причина да ревнува. Тогава защо изпитваше безпокойство, когато беше с нея? Нямаше отговор. Как би могъл да обясни това, което не разбираше? Но едно нещо знаеше със сигурност: никак не му харесваше мисълта някой мъж да се сближи с нея.

О, по дяволите, той я желаеше!