Танц в сенките

СЕДМА ГЛАВА

Джордан се регистрира в „Домашен уют далеч от дома“, където я настаниха в просторна стая с изглед към задния двор. Вратата имаше солидна двойна заключалка. Квадратното по форма помещение беше чисто и спретнато. Огромното легло гледаше към вратата, а до стената с прозореца имаше бюро и два стола. Тя забеляза, че нямаше извод за включване към интернет, но за една нощ щеше да мине и без компютър.

Амилия Ан, приятелката на Анджела, я посрещна като почетен гост. Донесе й допълнително няколко уханни малки сапуна и свежо изпрани меки кърпи.

Джордан разопакова багажа си, съблече дрехите си и взе хубав студен душ. Изми и изсуши косата си, облече пола и блуза и бе готова да потегли към „Брандинг Айрън“. Не си спомняше кога за последен път е вечеряла в шест, но тъй като не бе яла нищо от закуска, вече беше гладна.

Вечерята бе незабравимо преживяване… но не в добрия смисъл. Оказа се, че професор Макена е чудесно средство за потискане на апетита.

Макар че беше точно шест часът, паркингът пред „Брандинг Айрън“ бе пълен. Една сервитьорка я посрещна на вратата и я поведе към сепаре в дъното на ресторанта.

— Имаме и по-хубави маси, но мъжът, с когото имате среща, пожела уединение. Ще ви заведа при него. Съветвам ви да не си поръчвате риба. Мирише странно — прошепна жената, докато я водеше към масата. — Аз ще ви обслужвам — добави с усмивка.

Професор Макена не стана, когато Джордан приближи масата, дори не си направи труда да кимне, след като тя се настани срещу него. Устата му бе пълна с хляб и би трябвало да преглътне, преди да й заговори, но не го направи. Говореше през парче хляб с големината на топка за голф, стърчащо наполовина от устата му.

— Закъснявате — изфъфли той.

Тъй като беше само няколко минути след шест, тя не сметна за нужно да му се извинява, нито пък да отговаря на несправедливата му забележка. Взе ленената кърпа, разгъна я и я разстла върху скута си. Забеляза, че неговата лежеше върху масата. Младата жена се опита да не гледа устата му, докато той дъвчеше. Щеше да е смешен, ако не беше толкова отвратителен.

Обзе я желание да скочи и да избяга. Какво, за бога, правеше тук? Не беше ли напълно щастлива и доволна преди онзи разговор с Ноа по време на сватбената церемония? А вижте я сега. Седнала да вечеря с професор Грубиян. Страхотно, помисли си. Няма що, прекрасно приключение!

Добре, сменяме плана, реши Джордан. Ще претупа вечерята колкото е възможно по-бързо и безболезнено, ще вземе документите и ще си тръгне.

— Вече си поръчах — осведоми я кавалерът й. — Прегледайте менюто и си изберете нещо.

Тя разтвори менюто и си поръча първото, което й попадна пред очите — задушено пиле с подправки и газирана вода. Сервитьорката й донесе питието, изгледа я съчувствено, докато хвърляше многозначителен поглед към професора, след което забързано се отдалечи към друга маса, преструвайки се, че не забелязва празното панерче за хляб, което той размахваше.

Преди да заговори, Джордан изчака, докато устата му се изпразни.

— Като професор по история — поде тя, — сигурно знаете, че не е възможно всички от клана Бюканън да са толкова лоши. Убедена съм, че през вековете… — Млъкна, тъй като той заклати енергично глава. После го попита: — Наистина ли вярвате, че всички са били толкова ужасни?

— Да. Били са презрени негодници.

— Дайте ми пример за нещо, което презрените Бюканън са сторили на светците Макена — язвително го подкани Джордан.

Държанието му се промени мигом щом заговори за проучванията си. За щастие поне не дъвчеше, когато започна урока си по история… или по-точно своя предубеден и изопачен урок по история.

— През 1784 година могъщият леърд4 Рос Макена изпратил единствената си дъщеря — Фрея, в клана на Мичъл. Тя била обещана за жена на най-големия син на леърд Мичъл, който щял да стане леърд, щом баща му умре. Според моите източници, е имало свирепа атака, докато момичето пътувало към имението на Мичъл.

— От рода Бюканън ли са ги нападнали? — попита Джордан.

Събеседникът й поклати глава.

— Не, не са били Бюканън. Били са нападнати от членове на клана Макдоналд. Леърд Макдоналд е бил против съюза между Макена и Мичъл, тъй като смятал, че така двата клана ще станат прекалено могъщи. Засадата е станала на брега на голямо езеро и по време на сражението красивата девойка Фрея паднала в него.

Той млъкна, изчаквайки реакцията й, и тя побърза да кимне.

— Удавила ли се е? — попита Джордан, чудейки се как „великият“ историк ще припише вината за смъртта й на Бюканън.

— Не, момичето можело да плува, но завалял дъжд и в езерото започнали да се надигат вълни. Внезапно се чул силен вик и един от групата на Макена погледнал към езерото точно навреме, за да види как воин от клана Бюканън издърпва Фрея от водата. Девойката все още била жива, защото размахвала ръце.

— В такъв случай това е една добра история за рода Бюканън — изтъкна Джордан. — Току-що ми разказахте, че един воин Бюканън е спасил живота на тази млада жена.

Професорът свъси вежди.

— Никой повече не видял младата Фрея.

— Какво е станало с нея?

— Онзи Бюканън я е отвел. Ето това е станало. Видял я е, пожелал я и я взел.

Явно професорът очакваше тя да се шокира и едва ли би приел благосклонно смеха й.

— Само един свидетел ли е имало на това… отвличане?

— Един, но достоверен.

— Някой Макена?

— Да.

— В такъв случай би трябвало да се съгласите с мен, че тази история може да е била преувеличена, за да се обвинят хората на Бюканън. Можете ли да ми дадете друг пример… с документирано доказателство? — попита тя, преди той да успее да възрази на предишното й заключение.

— С удоволствие — изсумтя професорът.

За нещастие, в този момент пристигна салатата му и той подхвана историята си, докато вършееше из чинията. Джордан заби поглед в масата, за да не го гледа.

Мъжът набучи лист маруля и заговори:

— Погледнете в учебниците по история и ще прочетете, че през 1691 година крал Уилям III е заповядал всички вождове на кланове да подпишат клетва за вярност до 1 януари 1692-а. Кланът Макена е бил най-почитаният и уважаваният в цяла Шотландия. Като глава на клана, Уилям Макена потеглил през ноември към Инвъреъри, съпровождан от група воини, за да подпишат клетвената декларация. По пътя били настигнати от пратеник, който им съобщил, че кралят е направил промени в текста на клетвата и те трябвало да се върнат у дома, докато не получат по-нататъшна вест. Когато се върнали в земите си, заварили голяма част от къщите опожарени, а добитъкът разграбен или разпилян. Докато успеят да построят отново домовете си и да въведат ред, крайният срок за подписване на клетвата дошъл и отминал… Тогава разбрали, че пратеникът бил измамник и изобщо не е бил изпратен от краля, а срокът за подписване на клетвата за вярност не бил отлаган.

Замълча и й хвърли един от гневните си погледи. О, боже, знаеше как ще продължи историята.

— И? — подкани го Джордан. — Какво се е случило?

— Ще ви кажа какво се е случило. — Мъжът остави вилицата и се наведе напред. — Крал Уилям бил бесен, че кланът Макена не се подчинил на заповедите му. За наказание ги накарал да заплатят огромен данък и да се откажат от голямо парче от земите си. Но по-лошото било, че през следващите десетилетия изпаднали в немилост пред монархията. — Той кимна, взе отново вилицата си и забоде яростно едно доматено колелце. — Няма никакво съмнение кой е изпратил фалшивия пратеник, който предизвикал такъв хаос.

— Нека отгатна. Бил е някой Бюканън?

— Точно така, миличка. Презрените Бюканън.

Беше повишил глас и почти изкрещя името „Бюканън“ в лицето й. Останалите посетители в ресторанта ги слушаха и наблюдаваха. Но Джордан нямаше намерение да обръща внимание на опитите му да направи сцена. Щеше да запази самообладание.

— Има ли някакво конкретно доказателство, че от клана Бюканън са изпратили измамника или са нападнали и разграбили земите на Макена?

— Няма нужда от никакво доказателство — сряза я професорът.

— Без никакво документирано доказателство цялата тази история е просто една приказка.

— Само хората на клана Бюканън биха могли да бъдат толкова коварни и подмолни в желанието си да дискредитират уважаваните Макена.

— Така твърдят Макена. А някога хрумвало ли ви е, че историята би могла да се обърне и Бюканън да са били нападнати от Макена?

Злобното изражение на лицето му красноречиво показваше, че е засегнала болното му място. Юмрукът му се стовари върху масата.

— Аз знам фактите. Не забравяйте, че Бюканън са започнали всичко. Тъкмо те са откраднали съкровището на Макена.

— И какво точно е това съкровище? — попита младата жена. Точно то първо бе събудило любопитството й.

— Нещо много ценно, което по право е принадлежало на Макена — отвърна той. Внезапно се изправи на стола си и я изгледа навъсено. — Май само това ви интересува, а? Смятате, че можете да откриете съкровището… и може би дори да си го присвоите. Е, мога да ви уверя, че вековете са го скрили добре и след като аз не съм го открил, то и вие със сигурност няма да го направите. Зверствата и престъпленията, извършени от Бюканън през вековете, са потулили истината за началото на враждата. Много вероятно е всичко да си остане загадка завинаги и никой да не успее да я разреши.

Тя не проумяваше защо позволява на този неприятен човек да я дразни, но внезапно се изпълни с решимост да защити семейното си име.

— Известна ли ви е разликата между факти и фантазия, професоре?

Разговорът им се разгорещяваше. Двамата едва се сдържаха да не се разкрещят, макар че Джордан се поувлече и нарече клана му с някои доста обидни имена.

Пристигането на вечерята поуталожи страстите. Джордан не можа да повярва на очите си, като видя огромния къс полусурово месо, който сложиха пред професора. До него се мъдреше гигантски печен картоф. Малката порция пилешко в нейната чиния приличаше на детска в сравнение с неговата. Мъжът срещу нея наведе глава и не я вдигна, докато не омете и последната хапка. В чинията му не остана и парченце жила или мазнина.

— Желаете ли още хляб? — спокойно попита тя.

В отговор той бутна панера за хляб към нея. Джордан успя да привлече вниманието на сервитьорката и учтиво помоли за още хляб. От изражението на жената Джордан предположи, че е била свидетелка на целия им спор. Затова й се усмихна, за да я увери, че всичко е наред.

— Явно влагате голяма страст в работата си — направи му комплимент Джордан. Реши, че ако не го умилостиви малко, той може да си тръгне, без да й позволи да види проучванията му и пътуването й дотук щеше да е напразно.

Всичко в Тексас беше голямо, включително храната. Тя зарея поглед над главата на професора, докато той се бе посветил на задачата да погълне до последната трошица огромното парче ябълков пай, покрито с две топки ванилов сладолед.

Един от сервитьорите изтърва чаша. Професорът вдигна глава и забеляза колко е пълно помещението. Сви се на стола си, докато наблюдаваше кой влиза и излиза.

— Нещо не е наред ли? — попита Джордан.

— Не обичам тълпите.

Той отпи от кафето си и каза:

— Записал съм някои данни във флаш драйв. Сложил съм го в една от кутиите за Изабел. Знаете ли какво е флаш драйв? Изабел трябва само да го пъхне в гнездото в компютъра си — продължи професорът, преди тя да успее да отговори. — Това е нещо като диск и може да съхранява голямо количество информация.

Снизходителният му тон я вбеси до крайност.

— Сигурна съм, че тя ще успее да се справи — процеди Джордан.

Той й съобщи цената на устройството и добави:

— Предполагам, че вие или госпожица Макена ще ми възстановите похарчената сума.

— Да, аз ще го направя.

— Сега ли? — Мъжът извади фактурата от джоба си и се взря очаквателно в нея. Очевидно искаше да му плати веднага и тя извади парите от чантата си и му ги подаде. Явно не беше от доверчивите и разсеяни професори. Преброи внимателно банкнотите, преди да ги пъхне в портфейла си. — Що се отнася до проучванията ми… всичко е сложено в три големи кутии. Говорих доста дълго с Изабел и макар да противоречи на здравия ми разум и принципите ми, реших да ви позволя да им направите фотокопия. Тя ме увери, че поема пълната отговорност и аз се осланям на факта, че е Макена. Ще разбера, ако нещо липсва. Имам фотографска памет. Никога не забравям нещо, което съм прочел. — Той млъкна и се потупа по челото. — Помня имена и лица на хора, които съм срещал преди — десет или двайсет години. Всичко е съхранено тук. Важното и маловажното.

— С колко време разполагам, за да направя копията? — попита тя, нетърпелива да се върне към това, което я интересуваше.

— В последните дни бях много зает с подготовката на пътуването ми. Ще замина по-рано, отколкото първоначално възнамерявах. Ще трябва да останете в Серенити и да направите копията тук. Не би трябвало да ви отнеме повече от два дни. Може би три.

— В града има ли размножителен център с копирни машини?

— Не ми се вярва. Но в бакалията има копирна машина, а съм сигурен, че има и другаде в града.

След като изпи още две чаши кафе, той поиска сметката. Колкото повече приближаваше краят на срещата им, толкова повече минутите й се струваха безкрайни. Когато сервитьорката донесе сметката, мъжът я побутна към нея, но това не я изненада.

Брат й Зак винаги успяваше да я изкара от нерви. Справяше се много по-добре от останалите братя, но тази вечер професорът направо го сложи в малкия си джоб, спечелвайки палмата на първенството в дисциплината вбесяване. Професор Макена изтри устните си със салфетката, която остана да лежи сгъната по време на вечерята му и се изправи.

— Трябва да се прибера, преди да се стъмни.

Щеше да се стъмни поне след час.

— Далече ли живеете?

— Не — гласеше лаконичният отговор. — Ще ви чакам при колата си, за да ви дам кутиите. Ще ги пазите, нали? Изабел се изказа много похвално за вас и аз й вярвам.

Десет минути по-късно сметката беше платена, кутиите — прехвърлени в колата й, а Джордан най-после се бе отървала от присъствието на професора.

Чувстваше се като затворник, излязъл на свобода.