Танц в сенките

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Ето че станаха трима.

Бяха открили Джей Ди сред пепелта на къщата. Пожарникарите бяха намерили онова, което бе останало от него, под тлеещите отломки от задната врата на професора. Гасели последните въглени, когато се натъкнали на тялото. Единствената причина да познаят, че принадлежи на Джей Ди, била огромната безвкусна катарама на колана му. Краищата били почернели и се били разтопили, но инициалите все още се забелязвали.

От колата пред димящите руини Джордан наблюдаваше Ноа. Той стоеше в предния двор и разговаряше с агент Чадик и Джо, докато чакаха да пристигне специалният екип на ФБР. От време на време хвърляше поглед към Джордан, за да се увери, че е добре.

Три трупа за една седмица. Професор Макена. Лойд. А сега и Джей Ди. Хвалбите, че Серенити е тихо и мирно място, отидоха по дяволите. А жителите му обвиняваха за това Джордан Бюканън. В крайна сметка тя бе единствената връзка между убийствата и пожара. Нямаше да се изненада, ако обитателите на града нахлуят в мотелската й стая, въоръжени с вили и факли, за да я прогонят.

В ушите й продължаваха да звучат обвиненията на старата госпожа Скот. Никога не бе имало убийство, преди тя да дойде в града… както и никога не бе имало пожар като този, погълнал къщата на Макена. О, и никога не бе имало багажници на коли, пълни с трупове.

Статистиките не лъжеха. Това беше повече от лош късмет. Беше проклятие с библейски измерения. Дори тя искаше да избяга от себе си. Джордан осъзнаваше, че подобни суеверия са несъвместими със здравия разум, но нищо в тази ситуация нямаше логично обяснение. Само едно беше сигурно: откакто се бе срещнала с професора, тя се бе превърнала в истинско бедствие.

Беше невъзможно да се предвиди какво ще се случи занапред, но докато чакаше Ноа, тя се опита да направи тъкмо това. Беше доста трудна задача, защото не разполагаше с достатъчно информация, а ужасяващите образи от последните дни постоянно изникваха в главата й. Трябваше да изтрие тези картини, за да може отново да мисли ясно. Пресегна се към задната седалка, взе една от папките с проучванията на Макена и започна да чете.

Ноа видя главата й, сведена над листа. Беше й казал да стои в колата, тъй като не искаше да вижда обгорените останки на Джей Ди. Не смяташе, че някога ще забрави реакцията й. Тя изглеждаше смаяна, сетне тихо бе попитала:

— Защо, за бога, си мислиш, че ще искам да видя изгорял труп?

Защо наистина? Гледката бе потресаваща. И докато Ноа и Чадик запазваха самообладание, на Джо му беше много трудно да се владее. Лицето му придоби сивкав оттенък, какъвто Ноа не бе виждал досега, и явно полицаят едва се сдържаше да не повърне.

Ноа го съжали.

— Джо, ще се почувстваш по-добре, ако не го гледаш.

— Да, но това е като при катастрофа. Не искаш да гледаш, но не можеш да откъснеш поглед.

— Ти си полицай — раздразнено му напомни Чадик. — Когато стане катастрофа, си длъжен да гледаш, нали?

— Знаеш какво искам да кажа.

Един от доброволците посочи към предния двор. Казваше се Мигел Морено — пенсиониран пожарникар от Хюстън, който бе решил на стари години да си купи ранчо. Той бе обучил останалите и те действаха организирано, сръчно и ефективно. Откакто беше поел отряда, нито един от хората не бе раняван. Морено вече няколко пъти бе прегледал руините и искаше да сподели заключението си с Ноа.

— Няма съмнение, че Джей Ди е виновник за пожара, но съм готов да се обзаложа, че не е знаел как да борави с толкова мощно вещество. В противен случай никога нямаше да го запали, докато е бил все още в къщата.

Джо се отдръпна от трупа.

— Може Джей Ди, без да иска, да е подпалил огъня по-рано — предположи той. — Ето какво е станало според мен: той е влязъл вътре, напоил е всичко със сместа, след което е смятал да излезе оттам, откъдето е дошъл, или през задната врата. Докато е бил все още в къщата, навярно е хвърлил нещо, за да подпали огъня, например напоен с керосин парцал или хартия.

— Възможно е — кимна Морено. — Нужна е била само една искра, за да пламне всичко.

— Много неща биха могли да я предизвикат — заговори Джо, нетърпелив да сподели хипотезата си. — Може да е отворил вратата, за да излезе, търкането на металната рамка в болтовете е предизвикало искра… и това е било достатъчно.

— Само експерт по палежите може да каже със сигурност какво точно се е случило — заяви Морено. — Повикахте ли такива специалисти, агент Чадик?

— Естествено — отвърна агентът. — Джо, смяташ ли, че двамата с Морено ще се справите с положението, докато пристигнат експертите? Да оградите мястото и да не пускате никого? Аз ще отида с Ноа до къщата на Дики.

— Ще се справя — увери го началникът на полицията. — Дали агент Стрийт е открил нещо интересно?

— Ще знам, след като отида на място.

Дейвис тръгна след Ноа.

— Ноа, имаш ли секунда?

— Да? — Той се обърна.

— Мислиш ли, че агентите ще ми позволят да участвам в разследването, след като вече го поеха? — попита Джо с нисък глас. — Не искам да им се пречкам, но… — Млъкна и сви рамене.

Ноа посочи към Чадик.

— Защо не разбереш още сега?

Дейвис изглеждаше засрамен, когато задаваше въпроса на агента. Чадик, по-дипломатичният от двамата, погледна към Ноа, докато му отговаряше.

— Знам, че си се наслушал на истории какви грубияни сме и как тормозим местните полицаи, когато поемем някой случай, и навярно по-голяма част от тези истории са верни — прибави той с усмивка. — Не обичаме местните да ни се бъркат в работата, но Ноа ми обясни, че тази ситуация е различна. Ти, Стрийт и аз ще работим заедно.

Джо припряно кимна.

— Оценявам го. Това е голяма възможност да се уча от експерти.

След като и този проблем се уреди, Ноа се насочи към колата си. Прозорците бяха спуснати и той видя, че Джордан чете някакви документи, докато отпива от бутилка, в която водата несъмнено беше топла. Горката. Чакаше го вече доста време, но нито веднъж не се бе оплакала, нито бе настояла да побърза.

Тя го видя и бързо събра хартиите, които бе пръснала върху седалката. Умираше от жега и смяташе, че всеки миг ще получи топлинен удар. Не искаше двигателят да работи напразно толкова дълго само заради климатика и затова го изключи, и отвори прозорците, надявайки се вятърът да намали горещината.

Преди това, въпреки нарежданията на Ноа, излезе за малко от колата и застана в сянката на един орех, но погледите на тълпата, събрана на отсрещната страна на улицата, я накараха да се почувства неловко. Хората си шепнеха нещо и не сваляха очи от нея. Кой знае какво си говореха! Може би за катран, пера и изгаряне на клада.

Когато двамата с Ноа пътуваха от дома на Джей Ди към къщата на професора, тя му бе предложила да го чака в мотела. Беше достатъчно той да й се обади и тя щеше да отиде при него. Ноа бе категорично против. Не искаше да я изпуска от поглед, а от стоманените нотки в гласа му се разбра, че е безполезно да спори.

Той се настани зад волана, завъртя стартера и включи климатика. После се извърна към нея. Лицето й бе зачервено. Беше вдигнала косата си, но кичурите отзад на тила бяха влажни. Потните й дрехи бяха прилепнали към тялото, подчертавайки чувствените му извивки, а по кожата й блестяха капчици. Приличаше на красиво цвете, започнало да повяхва. Ноа се изпълни с вина от това, което се канеше да направи.

— Как си? — попита я.

— Добре — отвърна младата жена. — Добре съм.

— Никак не ми се ще да те моля за това, но наистина трябва да се върна в къщата на Дики. Трябва да я огледам и…

— Всичко е наред — прекъсна го Джордан. — Не е нужно да ми обясняваш. Длъжен си да го направиш, а аз съм добре, наистина.

Не настоя той да я закара до мотела, защото знаеше, че ще й откаже. Ноа държеше тя да е с него и ако това му помагаше да си върши работата, нямаше да му пречи.

Той не бе забелязал кога бе отлетяло времето, докато не спряха пред дома на Джей Ди. Денят клонеше към своя край. Не можеше да повярва, че толкова се е забавил в къщата на Макена, а знаеше, че сигурно ще се наложи да прекара часове в дома на Джей Ди.

— Може би ще трябва да останем още една нощ — рече той, докато паркираше зад колата на Чадик.

— Знам.

— Нали ще можеш да издържиш?

— Да — увери го тя. — Можем да тръгнем утре сутринта. — Колко пъти си бе мислила същото?

Чадик, който вече бе влязъл, сега се появи на прага и извика:

— Това ще ти хареса.

Ноа кимна към него и отново се обърна към Джордан:

— Ако искаш, можеш да влезеш, но не бива да докосваш нищо.