Танц в сенките

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Докато обядваха, Джордан прегледа справката от телефонните разговори на професора.

— Мислех, че си гладна — отбеляза Ноа, — а почти не си докоснала храната си.

— Този хамбургер може да засити шестчленно семейство. Ядох достатъчно. — Тя мина на по-важни теми. — Обадих се на професор Макена веднага щом пристигнах в града. Това не е същият телефонен номер, на който позвъних. Освен това си спомням, че Изабел ми каза, че двамата с професора често са разговаряли за клана Макена. Нейният номер също не фигурира в тази справка.

— Обзалагам се, че е използвал телефони еднодневки — каза Ноа. — Такива, които не могат да се проследят.

— Изглежда, откакто се е преместил в Серенити, нищо в живота на професора не е било възможно да се проследи.

Тя взе пържено картофче и тъкмо се накани да отхапе, когато й хрумна нещо. Размаха картофчето пред Ноа.

— И защо изобщо се е преместил в Серенити? Какво го е накарало да избере толкова малък град? Защото е много изолиран? Или защото е близо до нещо незаконно, в което той е бил замесен? Знаем, че с каквото и да се е занимавал професорът, е било незаконно. Кой иначе би внесъл деветдесет хиляди долара в брой?

Той взе картофчето и го лапна. Джордан се замисли за миг.

— Очевидно е, че който и да е убил тези двама мъже, е решен да ме задържи тук. Не си ли съгласен? Защо иначе ще слага труповете в багажниците на колите ми? — продължи, преди Ноа да успее да й отговори на първия въпрос.

Той обичаше да наблюдава лицето й, когато тя мислеше на глас. Беше толкова нетърпелива и оживена. Ноа осъзнаваше, че през последните няколко години е станал прекалено циничен, но с работа като неговата бе невъзможно рано или късно да не загрубее. Беше се научил да не приема нещата прекалено присърце и да не очаква нищо хубаво, но все още не знаеше как през останалото време да се дистанцира от работата си.

— Знаеш ли от какво имаме нужда? — попита Джордан.

Той кимна:

— От заподозрян.

— Разбира се. Сещаш ли се за някого?

— Джей Ди Дики е начело в списъка ми — отвърна Ноа.

— Защото е знаел, че трупът е в колата ми.

— Да. Стрийт провери досието му. Джей Ди е имал доста неприятности.

Разказа й това, което бе научил за Джей Ди. Когато свърши, Ноа заяви, че ако много скоро Джо Дейвис не успее да го открие и доведе за разпит, той ще се заеме със случая.

— Това означава ли, че ще останеш в Серенити?

— Означава, че агентите Чадик и Стрийт ще поемат разследването. Това е тяхна територия. А ние двамата ще си тръгнем — прибави след минута размисъл.

— Веднага ли ще продължиш работата си при доктор Моргенстърн, или ще си вземеш няколко дни отпуск и ще си заминеш у дома?

— Нямам дом, закъдето да замина — отвърна Ноа. — След като баща ми почина, продадох ранчото.

— Тогава кой е твоят дом? — попита Джордан.

— Тук и там — отвърна той с усмивка.

— Ясно — кимна тя. — Ето че пристига отрядът за бързо реагиране.

Джафи и Анджела се бяха насочили към тяхната маса. Джордан знаеше какво искат — зловещи подробности за намирането на Лойд в багажника. За щастие Ноа бе спасен от тежката задача да отговаря на стотици въпроси, защото му се обади началник Дейвис.

— Трябва да вървя — рече той и побърза да плати сметката.

Двамата излизаха от ресторанта, когато Анджела привлече вниманието на Джордан и вдигна палеца си.

— Тя май все още не се е усетила, че виждам отражението й в прозореца — засмя се Ноа.

— С Джо ли ще се срещнем сега? — попита Джордан, която подтичваше, за да го настигне.

— Той ми каза, че се намира на двайсет минути път оттук. Това ни осигурява достатъчно време, за да занесем кутиите с документите в дома на професор Макена.

— Защо там?

— Така помоли Джо. Вероятно защото полицейският участък е твърде малък и няма къде да ги сложи, докато намери време да ги прегледа.

— Не разбирам какво очаква да открие в тях — отбеляза замислено Джордан. — Това са просто исторически проучвания.

— Въпреки това е длъжен да ги провери.

— Ще имаш ли нещо против да се отбием набързо в бакалията на път за къщата на професора?

Той не възрази и докато носеше първите две кутии в колата, тя пъхна в торбата си последните двеста страници, които й оставаха да копира и взе празната трета кутия.

Не й се наложи да се реди на опашка в магазина. Веднага щом влезе, клиентите побързаха да се отдалечат. Събраха се на групички и се взираха в нея, докато си шепнеха възбудено. Чу една жена да казва:

— Това е тя.

Джордан се насили да се усмихне и продължи забързано към копирната машина. Там имаше опашка — една жена и двама мъже, — но щом я зърнаха, побързаха да се разпръснат. Джордан се смути. Ноа намираше за забавно вниманието, което привличаше, но не и тя. В крайна сметка не бе сторила нищо лошо. Сподели го с него, когато се върнаха отново в колата.

— Около теб продължават да измират хора — изтъкна агентът.

— Само двама — въздъхна младата жена. — О, господи, чу ли какво казах? Само двама? Сякаш се радвам, че са само двама. Къде отиде човешкото ми състрадание? Доскоро не бях толкова безчувствена.

Тя свърши с отделянето на документите на професора от копията и му подаде оригиналите.

— Ще ги сложиш ли, ако обичаш, в празната кутия?

— Страх те е да отвориш багажника, нали?

— Разбира се, че не. Просто го направи, моля те.

Наистина не се страхуваше, каза си тя. Беше само малко изнервена. Напъха копията в торбата, остави я на пода и се облегна назад.

Изведнъж се почувства безкрайно уморена. Налегна я някакво отчаяние.

— Ник вече трябва да се е върнал в Бостън — рече тя, когато Ноа се върна в колата.

Преди да отговори, той завъртя ключа на стартера.

— Сигурен съм, че ще ти се обади, щом се прибере у дома.

— А когато го направи, ще му кажеш ли за Лойд? — попита Джордан, но сама си отговори: — Разбира се, че ще му кажеш.

— Не искаш ли да го правя?

— Нямам нищо против. Просто не ми се ще да се качи на първия самолет и да дойде тук. Освен това знам, че ще каже на останалата част от семейството, включително и на родителите ми, а те си имат…

— Достатъчно проблеми — довърши вместо нея Ноа. — Джордан, няма нищо лошо в това понякога да се тревожат за теб.

Тя не каза нищо. Вместо това се втренчи през прозореца в унилия пейзаж. Всички ливади бяха изгорени от слънцето и обрасли с изсъхнали бурени.

Какво бе дошла да търси в Серенити? Брат й и Ноа я бяха предизвикали да излезе извън своята зона на комфорт, но тя никога нямаше да им обърне внимание, ако не се чувстваше толкова неудовлетворена.

Животът й бе толкова подреден, така добре организиран… толкова спокоен и предвидим. Знаеше какво иска. Нещо разтърсващо и вълнуващо. Проблемът беше, че то не съществуваше. Поне за нея. Трябваше да се върне у дома и да прогони тези налудничави мисли. Животът й бе предначертан. Напълно изграден. С това бе свикнала и това бе всичко, от което се нуждаеше. Всичко щеше да си дойде на мястото, след като се прибере в Бостън.

Оставаше само един малък проблем.

Ноа забеляза обезсърченото й изражение.

— Какво има?

— Никога няма да се измъкна от този град, нали?