Танц в сенките - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Джули Гарууд (ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА) #32

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Тревогата на Джордан за семейството й не я напускаше. Постоянно си представяше майка си и баща си, спящи в леглото, докато някакъв хладнокръвен убиец броди из дома им. А това, което правеше ситуацията още по-страшна, беше, че в къщата е имало двама бодигардове, но неизвестният престъпник е успял да проникне незабелязано.

Ноа я държеше в обятията си, докато тя отново и отново си представяше всевъзможни сценарии: какво е могло да се случи, какво не се е случило и какво евентуално можеше да се случи в бъдеще. Той вече бе чул почти същото от Ник, когато му се обади, побеснял, след като бе узнал за бележката.

— Ти си знаел и за Лорен, нали? — попита Джордан. Ноа не успя да отговори достатъчно бързо. — Знаел си, нали?

— Ооох! Престани да ме удряш. Да, знаех за Лорен.

— И защо не ми каза?

Той сграбчи ръката й, преди отново да успее да го удари.

— Ник ме помоли да не го правя.

— Чакай да отгатна. Не е искал да се тревожа.

— Правилно.

Тя издърпа ръката си, измъкна се от прегръдката му и седна в леглото.

— Баща ми и Лорен… какви тайни има още?

— Поне аз не знам за други — успокои я той. — И с нищо няма да помогнеш, ако продължаваш да се тревожиш и ядосваш за това.

— Е, вече съм ядосана и достатъчно разтревожена.

— Не бъди несправедлива към брат си. Ник просто се опитваше да те предпази.

— Не го защитавай.

— Само казвам, че Ник и бездруго си има достатъчно тревоги на главата. Смяташе да ти каже всичко, когато се прибереш в Бостън. А и Лорен вече е много по-добре.

— Тя е в болница. Как може това да е добре?

— Получава всички необходими грижи.

Джордан поклати глава.

— Ако ми беше брат и бях запазила в тайна подобно нещо от теб, как щеше да се почувстваш?

Той я стрелна косо с поглед.

— Сладурче, ако ти бях брат, щях да имам много по-голям проблем, за който да се тревожа.

И за да поясни думите си, ръката му се плъзна под тениската й и дръпна връзките на шортите й.

— Добре, примерът не беше подходящ. — Тя събра пръснатите листове. — Просто мразя тайните — промърмори.

— Така ли? Доколкото знам, ти много добре умееш да пазиш своите.

Звучеше ядосан.

— Какво означава това? — попита тя, изненадана от внезапната смяна на настроението му. — Аз нямам тайни.

— Искаш ли да ми разкажеш за малкия белег отстрани на лявата ти гърда?

Нямаше смисъл да се преструва, че не разбира за какво говори. Познавайки Ноа, той щеше да вдигне тениската й и да го посочи.

— И какво за него?

— Спомням си, че чух нещо за операция.

— Това беше… преди време — заговори тя, опитвайки се да измисли начин как да се измъкне от капана, в който сама бе попаднала. — Не беше нещо кой знае какво.

— Ето какъв е въпросът ми — поде той. — Не си ли открила бучка в гърдата си…

— Беше само една малка бучка.

— А ти не постъпи ли в болница, за да ти направят операция, без да казваш на никого от семейството си? — продължи Ноа, без да обръща внимание на забележката й.

Тя пое дълбоко дъх.

— Да, но това беше само една процедура… биопсия…

— Няма значение. Не си искала да ги тревожиш, нали? Ами ако нещата не се бяха развили добре? Ако процедурата се бе превърнала в сериозна операция?

— Кейт ме закара в болницата. Тя щеше да се обади на всички.

— И мислиш, че си постъпила правилно?

— Не — призна Джордан. — Не беше правилно. Но бях уплашена. А ако кажех на всички, страхът щеше да стане по-реален.

Странно, но той я разбираше. Взе ръката й и я стисна.

— Ето какво ще ти кажа. Ако ми извъртиш подобен номер, ще имаш за какво да се разкайваш. — Само мисълта, че може да пази в тайна от него нещо толкова сериозно, го накара да кипне от гняв.

— Повече никакви тайни — обеща младата жена.

— Дяволски си права.

Тя се опита да стане.

— Какво правиш? — спря я Ноа.

— Мислех да почета, но вече не съм в настроение да се занимавам с минали вражди.

Той я придърпа към себе си.

— Прочети ми нещо. Може би за някоя битка — предложи. — Това ще те отпусне.

— Само един мъж може да реши, че описанието на кървава битка може да бъде отпускащо.

Реши да го подразни. Притисна се до него, наведе се над гърдите му и придърпа купчината листа върху скута си.

Той я погледна през рамо.

— Докъде си стигнала?

— Не съм сигурна. Чела съм напосоки оттук оттам, избирайки истории от различни векове. Когато се прибера у дома, ще събера сили да прочета всичко от началото до…

— Какво искаш да кажеш с това, че ще събереш сили да го прочетеш? Ако не смяташ, че тези истории са верни…

— Добре, искам да ги прочета. А след това ще направя собствено проучване. Искам да открия истината — добави тя. — Сигурна съм, че в основата си някои истории са верни. В по-голямата част те са предавани от баща на син. — Подаде му купчината листа. — Ти избери някоя.

Наблюдаваше го, докато ги прелистваше.

— Почакай — спря го и грабна част от купчината. — Току-що видях… Ето го отново.

Издърпа страницата и я вдигна.

— Виждаш ли? В полето. Професорът отново е написал цифрата 1284. Забелязах я и върху други листове. А какво ли е това? Корона? Замък? Или може би е годината, когато е започнала враждата? Не мислиш ли?

— Може би — съгласи се той. — Отделните цифри са удебелени, сякаш е искал да ги запомни.

— О, не, не му е било нужно да записва датата повече от веднъж. Ако това, което ми каза за паметта си, е било истина, не е трябвало да записва нищо. Щял е да я запомни. Мисля, че сигурно е бил разсеян и е надраскал цифрите, докато си е мислел за нещо друго.

— Чакай малко. Какво ти е казал за паметта си?

— Хвалеше се. Заяви ми, че имал изключителна памет. Никога не забравял лице или име, независимо колко време е минало. Записал тези истории и ги подредил, за да могат някой ден да ги прочетат и други хора, но помнел всяка подробност. Твърдеше, че е ненаситен читател. Четял всички вестници, до които имал достъп, а останалата информация получавал от интернет.

Ноа си спомни вестниците, покриващи пода на всекидневната в дома на професора.

— Хвърли едно око на последните бележки — предложи той. — Виж дали има някакви рисунки или други дати.

Тя не откри такива в купчината, която държеше, но той забеляза някакви скици върху две страници по средата на своята.

— На какво ти прилича това? — Посочи някаква рисунка в полето в горния край на едната страница.

— Може би куче или котка… с дълга грива… лъв. Обзалагам се, че е лъв.

Последната рисунка бе по-лесна за разгадаване. Представляваше корона. Доста лоша рисунка на изкривена корона.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Ноа. — Професор Макена е бил луд.

— Признавам, че беше доста странен и обсебен от работата си.

— Струва ми се, че си е измислил всичко.

Джордан поклати глава:

— Не съм съгласна. Може и аз да съм луда, но мисля, че наистина има скрито съкровище.

Ноа продължи да прелиства страниците.

— Някои от тези нямат дата.

— Може да е било нещо като гатанка. Навярно се споменава името на крал… или ново оръжие, като в кръстословица. Това би ни дало приблизителния период, но останалото са само догадки.

— Прочети това. — Той й подаде няколко листа и се облегна назад.

И сякаш беше най-естественото нещо на този свят, я притегли към себе си и обви ръка около раменете й. Тя започна да чете с мелодичния си ясен глас:

Нашият обичан крал е мъртъв и в това време на дълбока скръб, и безмерна печал клановете се бият помежду си за надмощие и власт. Имаме претендент, който настоява да стане крал и да управлява, но страната ни е средище на постоянни политически брожения.

Алчността е пуснала дълбоки корени в сърцата на водачите ни. Не знаем как ще свърши всичко това и се боим за децата си. Не остана земя, която да не е пропита с кръвта на загиналите, нито пещера, където да намерим убежище за старите хора и децата. Бъдещето изглежда мрачно и безнадеждно. Станахме свидетели на убийства и изневери. А сега и на предателство.

Кланът Макдоналд воюва с клана Макдугъл, а западното крайбрежие се е превърнало в бойно поле. На юг Камбъл се бият с Фъргюсън, а хората на Макий и Синклер проливат кръвта си на изток. Отникъде няма спасение.

Но предателството на север е това, от което сега най-много се боим. Макена имат нови съюзници от другия край на света, които ще им помогнат да унищожат стария си враг — клана Бюканън.

Леърдът на Макена няма желание да краде земите на Бюканън, нито да стане господар на воините им, защото всички знаем, че подобна цел е непостижима. Да, в миналото може би това е било намерението на Макена, но не и днес. Сега леърдът иска да ги унищожи до крак — да избие мъжете, жените, децата. Яростта му не знае граници.

Макар че не бива да говорим за това дори и шепнешком, знаем, че леърдът е сключил дяволски договор с английския крал. Кралят е изпратил свой довереник — млад принц, дошъл в двора от далечна земя, управлявана сега от краля. Един от нашите хора е наблюдавал тази тайна среща и ние вярваме, че думите му са истина, защото той е божи служител.

Кралят иска да завземе земите на север и погледът му е насочен към територията на Бюканън заради влиянието им сред планинците. След като завладее тези земи, войниците му ще продължат на юг и изток. Ще покори Шотландия клан след клан, а когато всички бъдат поробени, ще събере огромна войска, за да потегли на север — към земите на гигантите.

Принцът казал на леърда, че кралят е чул за враждата между клановете Бюканън и Макена и макар да вярвал, че унищожаването на Бюканън с негова помощ е достатъчна награда, щял да подкрепи този пакт, давайки на леърда титла и сребърно съкровище. Само съкровището щяло да издигне мощта на леърда над останалите кланове, защото притежавало и вълшебна сила. Да, с това съкровище леърдът щял да стане непобедим. Щял да притежава цялата сила, за която копнеел, и най-после щял да си отмъсти на рода Бюканън.

Алчността замаяла главата му и той не могъл да откаже сделката с дявола. Свикал съюзниците си, но не им казал за срещата си с кралския пратеник, нито за договора, който сключил. Съчинил някаква история за изневяра и предателство, и настоял да се присъединят към него във войната.

Ние също се страхуваме от гнева на рода Бюканън, но не можем да позволим подобно клане и сме решили един от нас да отиде при техния леърд, и да им разкрие пъкления план. Не желаем кралят на Англия да господства над земите ни. Леърдът на Макена може и да е готов да продаде душата си, но ние няма да позволим да го направи.

Изпълнен с огромна тревога, нашият смел приятел Харолд отиде да говори сам с леърда на Бюканън. Когато не се върна, решихме, че воините на Бюканън са го убили. Но се оказа, че не е бил наранен. Той се прибра при нас съвсем здрав физически, но ужасът бе помътил разсъдъка му, защото твърдеше, че го е видял. Харолд видял призрак. Видял лъв в мъглата.

— Видял какво? — прекъсна я Ноа.

— Харолд видял призрак. Казал, че видял лъв в мъглата — повтори тя.

Той се усмихна.

— Лъв в Шотландия?

— Може би е било фигуративно казано — предположи младата жена. — В крайна сметка нали има Ричард Лъвското сърце.

— Продължавай да четеш — подкани я той.

— Свикал ли е леърдът на Бюканън съюзниците си? — попитахме ние Харолд.

— Не — беше отговорът му. — Изпратил е куриери на север само до един воин.

— Тогава те ще умрат.

— Да, ще умрат — потвърди друг. — Английският крал е толкова сигурен в победата си, че е изпратил един легион войници.

— Легион? — прекъсна я отново Ноа. — Хайде стига. Знаеш ли колко много е това?

— Ноа, вече ти прочетох за призрак и лъв в мъглата. В сравнение с това един легион е нищо работа.

Той се засмя.

— Права си.

— Искаш ли да продължавам или не?

— Продължавай. Обещавам, че повече няма да те прекъсвам.

— Докъде бях стигнала? А, да, за легиона. — Тя откри мястото и поднови четенето.

Английският крал е толкова сигурен в победата си, че е изпратил един легион войници, които да отнесат съкровището на леърд Макена. Освен това им е наредил да се присъединят към воините на Макена в битката им срещу Бюканън. Леърдът узнал новината в последния момент. Не можел да спре потеглянето на войската, а знаел, че съюзниците му ще се обърнат срещу него, когато разберат за договора му с английския крал. Те никога нямало да се бият рамо до рамо с английски войници.

Джордан пусна листа.

— Направил го е нарочно.

— Кой е направил какво? — учуди се Ноа.

— Кралят. Изпратил е войниците си, защото е знаел, че съюзниците на Макена ще се обърнат против него. Знаел е също, че те ще разберат за договора. Клановете са щели да узнаят, че Макена е обединил силите си с краля. Заради среброто. Непростимо предателство.

— И те са се избили един друг.

— Да — кимна тя. — Точно това е била целта на краля. Как е могъл леърдът на Макена да повярва, че английският крал ще удържи на думата си?

— Алчност. Бил е заслепен от алчност. Получил ли е съкровището? — попита Ноа.

Тя вдигна отново листа.

— Победата била на страната на Бюканън.

— Аз съм на тяхна страна — провлачено отбеляза Ноа. — Те са били родени победители. Освен това съм в леглото с една Бюканън и би трябвало да съм лоялен.

Джордан не каза нищо. Зачете се и отново спря.

— О, не, няма да чета описанието на самата битка. Достатъчно е да кажа, че бойното поле било осеяно с човешки части и обезглавени трупове. Малцината кралски войници, които оцелели, се върнали в Англия. Иска ми се да знам кой владетел е управлявал тогава — заключи тя.

— Какво е станало с леърда на Макена?

Тя прегледа набързо следващата страница, преди да му отговори.

— А, ето го. Леърдът на Макена изгубил съкровището, както и титлата, обещана му от краля.

— И каква по-точно е била тази титла?

— Не зная. Но я изгубил. Изживял останалата част от дните си в позор и безчестие. И познай какво — хората му обвинявали Бюканън за това. Обзалагам се, че професор Макена е успял да извърти историята по такъв начин, че да изкара Бюканън виновни.

— За какво?

— Предполагам, за всичко. За английските войници, за съкровището…

— Този леърд трябва доста да е изкривил фактите, за да накара хората си да му повярват.

Тя се съгласи с него.

— В легендата има всичко: алчност, предателство, тайни срещи, убийства и без съмнение — изневяра. В историята имаше и изневяра, но аз прескочих тази част.

— Нищо не се е променило кой знае колко през вековете. Сещаш ли се за списъка с изнудваните от Джей Ди, който Стрийт разпечата? Това е все същата стара история. Изневери, алчност, предателство. Назови някой от тези пороци и ще го откриеш в списъка.

— Надявам се да преувеличаваш. Знам, че Чарлин е мамела годеника си, но все ще има някой, който да е изключение. Може ли да видя списъка?

Той понечи да стане от леглото, но тя го бутна назад.

— Няма значение. Не искам да го виждам. Ти ми кажи. Амилия Ан в списъка ли е?

— Да, в списъка е. Макар че няма нищо незаконно. Била е лекувана от някаква венерическа болест и Джей Ди го е знаел. Платила му сто долара, за да не каже на дъщеря й.

— Вероятно й е било доста трудно да отдели сто долара. Не е искала да разочарова дъщеря си. Би могло да е и по-лошо.

— И то става по-лошо. Спомняш ли си онези видеокасети, които Стрийт откри в дома на Джей Ди?

— Да.

— Не е записвал само жертвите си. Очевидно е обичал да наблюдава собствените си сексуални изпълнения. Върху една от касетите има етикет с надпис: Амилия Ан.

Ченето на Джордан увисна.

— Сериозно ли говориш? Амилия Ан и Джей Ди? — Млъкна, за да осмисли новината, после рече: — Това би могло да означава, че Джей Ди я е заразил с тази венерическа болест, нали?

— Възможно е — съгласи се Ноа.

— Надявам се Канди никога да не узнае. Какво им става на хората в този град? Никога ли не са чували за кабелна телевизия?

— Скъпа, по кабела денонощно се излъчва всякакъв секс.

Тя поклати глава.

— Това е отвратително. Направо е отвратително.

Писна й да слуша за мръсните тайни на обитателите на Серенити. Събра листовете, напъха ги в торбата и се върна в леглото.

Очите на Ноа бяха затворени.

— Ноа?

— Хммм?

— Привличат ли те жени по къси шорти и сандали на високи токчета?

Той се облегна на лакът и я погледна.

— Откъде ти хрумна този въпрос? Кой носи къси шорти и сандали на високи токчета? — попита той.