Танц в сенките

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Пол Нютън Пруит обичаше жените. Обичаше всичко у тях: меката им и гладка кожа; уханието; вълшебното усещане за копринена коса, галеща гърдите му; еротичните звуци, които издаваха, когато ги докосваше. Обичаше заразителния им смях, възбуждащите им викове на удоволствие.

Харесваше всякакви жени. Нямаше предпочитания към цвета на косата, очите или кожата — обичаше ги всичките. Високи и ниски, слаби и пълни. Нямаше значение. Те бяха прекрасни и за него всяка бе неповторима.

Но трябваше да признае, че имаше особена слабост към начина, по който някои от тях му се усмихваха. Това бе усмивка, която не можеше точно да опише. Знаеше единствено, че само един поглед може да накара сърцето му да запрепуска. Толкова силно беше привличането. Просто не можеше да устои, да каже „не“. Мамеща и съблазнителна. Такава усмивка винаги го пленяваше.

Преди да му се наложи да смени имиджа и поведението си, за да оцелее, той беше просто мъж, по когото жените си падаха. И това не бяха празни приказки, а самата истина. Някога бе неустоим.

Но сега нещата бяха различни.

В предишния си живот, когато се отегчеше, за да не хранят лоши чувства към него, се сбогуваше със скъпи подаръци. Не би могъл да понесе мисълта, че някоя от тези жени някога ще го намрази. Само след като се увереше, че им е доставил истинско удоволствие, можеше да започне връзка със следващата красива, понякога много пленителна жена. Винаги имаше следваща.

Докато не срещна Мари. Влюби се в нея и животът му се промени завинаги. Животът, който познаваше, изчезна. Пол Нютън Пруит изчезна. Ново име. Нова самоличност. Нов живот. Никой никога нямаше да го открие.