Танц в сенките

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Два телефона иззвъняха едновременно.

Звуците, идващи откъм стаята на Ноа, събудиха Джордан. Тя се претърколи в леглото и отвори леко очи, докато го слушаше да отговаря на позвъняването, което й се стори, че идваше от мобилния му телефон. Чу го да моли скъпата да изчака минута и след това отговори на другото позвъняване. Очевидно не му се понрави онова, което му казваше обаждащият се, затова гласът му стана суров. След това започна да дава резки заповеди. Чу го да обяснява със своя по-добре не ми се изпречвай на пътя тон, че очаква резултати до обяд.

Няколко минути по-късно мина през вратата.

— Беше Джо Дейвис… — започна той.

— Преди да ме осведомиш какво е казал, може би не е зле да поговориш със скъпата, която още чака на другата линия.

— А, по дяволите… — промърмори Ноа и забърза обратно към стаята си.

След миг се върна и се отпусна върху леглото на Джордан, докато се извиняваше на обаждащия се. Тя се опита да стане, но той хвана края на тениската й.

— Почакай малко. Тя е тук. — Подаде й мобилния си. — Сидни иска да говори с теб.

Джордан не вярваше, че сестра й е на другия край на линията, докато не чу „ало“.

— Откъде имаш номера на Ноа? — попита Джордан.

— Не си спомням. Винаги съм го знаела. Сега това не е важно. Тео ми каза какво се е случило. Знаеше ли за трупа, когато разговаряхме преди?

— Преди какво? Не си спомням — отвърна Джордан. — Всички ли знаят за случилото се?

— Дилън и Кейт не знаят, но те са на меден месец, затова Алек смята, че не е нужно да ги безпокоим. Джордан, кажи ми, добре ли си?

— Да — увери тя сестра си. — Полицията изясни всичко и утре се връщам у дома. Ще ти разкажа, като се видим. Обещавам. Сидни… — започна тя.

— Да?

— Мама и татко знаят ли?

— Ник им се обади и им каза.

— Не е трябвало да го прави. Само ще се тревожат, а и без това имат достатъчно грижи с процеса и всичко останало.

— И бездруго щяха да разберат. Зак щеше да се изпусне.

— Кой е казал на Зак?

Настъпи продължителна пауза, след което Сидни промълви:

— Сигурно аз съм му споменала.

Джордан не искаше да се впуска в спорове. Поговори още няколко минути със сестра си, за да я успокои, че всичко е наред, след това приключи разговора.

— Когато намерих онзи труп, трябваше да се обадя на Дилън — отбеляза тя, докато връщаше телефона на Ноа.

— Защо? Защото Ник е казал на семейството ти?

Тя кимна.

— Сидни твърди, че и бездруго са щели да разберат…

— Щяха.

— Може би — съгласи се младата жена.

След това се облече и събра багажа си, затвори ципа на чантата и отиде до свързващата врата. Ноа закопчаваше кобура на пистолета си.

— Щеше да ми казваш защо се обади началникът на полицията Дейвис — подкани го Джордан.

— Да. Съобщи ми, че шериф Ранди нямал представа къде е брат му. Казал, че хората му го търсели.

— Ти вярваш ли му?

— Не — отвърна агентът. — Шерифът знае много добре къде е Джей Ди. Навярно смята да се договори с началник Дейвис, преди той да се появи. Поне това е моята хипотеза.

— Не трябва ли шерифът на Грейди Каунти да води разследването?

— Да, но Дейвис ми каза, че е в отпуск.

— На Хаваите — уточни Джордан. — А защо ФБР не помогне на полицейския началник?

— Изглежда, Дейвис смята, че ще може да се справи и без намесата на ФБР.

— Ами Лойд? Дейвис говорил ли е с него?

— Не — отвърна Ноа. — Никой не може да го открие. Сервизът му бил отключен, но Дейвис твърди, че това не било необичайно. Много хора в този град не заключвали вратите си.

— Обзалагам се, че вече го правят. В крайна сметка един от съгражданите им е бил убит.

— Само че професор Макена не им е съгражданин. Бил е чужденец, наел къща, живеел е много уединено. Странял е от всички. Всъщност никой в града не го познава.

— Мисля, че Лойд знае какво се е случило. Дори и да не е убил професора, обзалагам се, че знае кой го е направил. Беше страшно нервен, когато отидох да взема колата си. Смятам, че знаеше за трупа в багажника.

— Аз бих го определил като основния заподозрян.

— Нямаше търпение да си тръгна — продължи Джордан. — А това беше много странно, защото, когато отидох първия път с колата в сервиза му, той започна да ме сваля и няколко пъти ме покани да изляза с него. Опитваше се да ме задържи в града.

— А продължи ли с опитите си, след като си го заплашила?

— Не съм… о, добре, предполагам, че съм го направила. Но всичко беше толкова глупаво. Той поиска да узнае какво ще направя, ако колата ми не е готова, когато пак дойда и преди да успея да му отговоря, ме попита дали ще го нараня. Доколкото си спомням, заявих, че мога и да го направя.

— Разбирам.

— Не, не разбираш. Лойд е много едър мъж. Трябва да се покача на стол, за да го ударя.

— На стол значи?

Подигравателният му тон я раздразни.

— Вече разказах всичко това на началник Дейвис и доколкото си спомням, ти присъстваше там. Да не би да не си слушал какво се говори?

— Лойд ще се появи — предрече Ноа.

Тя кимна.

— Кога е срещата с Дейвис в къщата на професора?

Той погледна часовника си.

— След час.

— Имаш ли нещо против първо да се отбием в бакалията? Бих искала да копирам останалото от изследователските документи. Обещавам, че няма да отнеме много време.

— Всичките кутии ли трябва да бъдат предадени на Дейвис? — попита Ноа.

— Без копията. Смятам да помоля Канди да ми направи услуга и да ги изпрати в Бостън.

Канди беше на рецепцията и нямаше нищо против да услужи, както и да спечели малко допълнителни пари. Джордан попълни необходимата бланка с информацията, каза на Канди, че ще донесе кутиите, които трябва да се изпратят, плати предварително и се върна в стаята си.

Облегнат на вратата, Ноа разговаряше с Амилия Ан. Съдържателката му беше донесла кафе и панерче с домашно опечени кифлички с канела. Блузата й бе пъхната в панталоните, а горните й три копчета бяха разкопчани. Джордан можеше да се обзаложи десет към едно, че носеше сутиен с подплънки. Нервният смях на Амилия Ан последва Джордан, която влезе в стаята на Ноа и грабна от бюрото ключовете за колата.

— Смятам да натоваря тези кутии в колата — осведоми го тя.

— Идвам веднага — кимна агентът.

Не се и съмнявам — помисли си Джордан, — веднага щом Амилия Ан свърши с флиртуването.

Грабна едната кутия, излезе навън, зави покрай ъгъла на сградата и тутакси забеляза, че дясната гума на колата е спаднала.

— Страхотно — прошепна тя. Гумата или бе спукана, или се нуждаеше от напомпване, но с този лош късмет, който я преследваше напоследък, се обзалагаше, че е спукана. Остави кутията на тротоара, пъхна ключа в ключалката на багажника и се отдръпна, когато капакът отскочи нагоре.

Не можеше да повярва на очите си. Не можеше да помръдне. Затвори очи, отвори ги, но нищо не се промени.

— О, стига — прошепна ужасената жена.

Затръшна капака на багажника и хукна към стаята на Ноа. Вратата му бе затворена. Тя заудря с юмрук по нея.

Той разбра, че нещо не е наред в секундата, в която видя изражението на лицето й.

— Джордан? Какво става?

Тя се вкопчи в ризата му и задъхано изрече:

— В багажника на колата ни има труп.