Танц в сенките

ВТОРА ГЛАВА

Церемонията беше красива. По бузите на Джордан се стичаха сълзи, докато брат й и най-добрата й приятелка си разменяха брачните клетви. Помисли си, че едва ли някой е забелязал зачервените й очи, но когато улови под ръка Ноа, за да излязат от църквата, той се наведе и прошепна:

— Ревла.

Разбира се, че беше забелязал. Той никога нищо не пропускаше.

След традиционните снимки шаферите и шаферките се разделиха и Джордан потегли към залата за сватбения прием в компанията на младоженеца и младоженката. Със същия успех би могла да се вози върху капака на колата — те едва ли биха забелязали. В момента на света не съществуваше никой друг.

Кейт и Дилън влязоха първи в кънтри клуба, а Джордан остана отпред на стъпалата, за да изчака останалите гости.

Вечерта беше красива, но във въздуха се усещаше лек хлад — необичайно за Южна Каролина по това време на годината. Високите френски прозорци на балната зала бяха отворени към страничната тераса. Масите бяха застлани с дълги бели ленени покривки, върху които проблясваха свещи и сребърни купи с рози и хортензии. Джордан не се съмняваше, че приемът ще е великолепен, а храната — превъзходна. Вече бе опитала някои от блюдата, избрани от Кейт. За гостите щеше да свири отличен оркестър, макар че тя не възнамеряваше да танцува. Денят беше дълъг и се чувстваше изцедена. Хладният полъх, нахлул откъм терасата, я накара да потръпне. Разтри голите си рамене, за да се стопли. Харесваше розовата си рокля без презрамки, но тя определено не бе предназначена да стопля тялото.

Студът не беше единственото, което я притесняваше. Контактните й лещи я подлудяваха. За щастие бе пъхнала в джоба на смокинга на Ноа очила, кутийка за лещи и червило. Колко жалко, че не се бе сетила да си вземе жилетка.

Джордан чу смях и се извърна. Видя Изабел, по-малката сестра на Кейт. Беше хванала под ръка Ноа и се облягаше на рамото му. О, боже, започваше се.

Изабел беше руса и синеока красавица, обаче и Ноа не й отстъпваше по хубост. Приличаха си и въпреки че той се извисяваше доста над нея, биха могли да минат за роднини. Е, доста неуместно предположение, реши Джордан, особено като се имаше предвид колко дръзко флиртуваше младото момиче. Тя беше толкова невинна. Но Ноа не беше. Сестрата на Кейт бе едва на деветнайсет и съдейки по обожанието, което струеше от очите й, беше напълно покорена от чара му. Трябваше обаче да признае, че Ноа не я окуражаваше. Всъщност той почти не й обръщаше внимание. Вместо това слушаше напрегнато какво му говори Закъри, най-младият от семейство Бюканън.

— Бау!

Джордан не усети някой да приближава и се стресна. Брат й Майкъл я смушка отстрани в ребрата и се изпъчи гордо до нея, ухилен като малоумен. Когато беше дете, много обичаше да се промъква зад нея и сестра им Сидни и да им изкарва ангелите. Пронизителните им писъци му доставяха огромно удоволствие. Джордан смяташе, че вече е надраснал ужасните си навици, но явно понякога, когато беше край нея, отново се вдетиняваше, превръщайки се в някогашното дразнещо хлапе. Всъщност, като се замислеше, май всичките й по-големи братя се вдетиняваха, когато бяха с нея.

— Какво правиш тук? — попита я Майкъл.

— Чакам.

— Това го забелязах. Кого или какво чакаш?

— Останалите шаферки, но най-вече Изабел. Имам задачата да я държа по-далеч от Ноа.

Майкъл се обърна и огледа групичката в подножието на стъпалата. Изабел практически се бе залепила за Ноа.

— Виждам, че постигаш голям успех — усмихна се брат й.

— Толкова мога.

Той се засмя, докато наблюдаваше Изабел. Тя най-после успя да привлече вниманието на Ноа. Цялото й лице бе пламнало.

— Според мен тук имаме типична тройка — дълбокомислено заключи Майкъл.

— Моля?

— Погледни ги. Изабел изпива с очи Ноа. Закъри изпива с очи Изабел; а за страховития поглед на онази жена там, която дебне Ноа като ягуар вечерята си, трябва да кажа, че не само го изпива, направо ще го глътне. — Майкъл сви рамене и добави: — Всъщност са четворка.

— Няма никаква тройка, нито четворка, нито десеторка — възрази Джордан.

— Според мен десеторката се нарича оргия. Чувала ли си тази дума?

Тя не обърна внимание на заяждането му. В момента вниманието й бе изцяло привлечено от Закъри. Той правеше всичко възможно Изабел да го забележи. Джордан нямаше да се изненада, ако опиташе и със задни салта.

— Колко тъжно — поклати глава тя.

— Зак ли имаш предвид?

Тя кимна.

— Разбирам го — отбеляза Майкъл. — Изабел е страхотна. Тяло, лице… без съмнение тя е…

— На деветнайсет, Майкъл. Тя е на деветнайсет.

— Да, знам. Твърде малка е за Ноа и мен, а тя си мисли, че е твърде голяма за Зак.

Колата на родителите й спря пред входа на клуба. Докато се изкачваха по стъпалата, Джордан забеляза, че телохранителят вървеше точно зад гърба на баща й. Още един крачеше забързано отпред.

Майкъл сръга сестра си.

— Не се тревожи за охранителите.

— А ти не се ли тревожиш?

— Може би малко. Процесът продължава вече твърде дълго и свикнах със сенките на татко. След две седмици ще произнесат присъдата и всичко ще свърши. — Той отново я сръга. — Опитай се тази вечер да не мислиш за това, става ли?

— Добре, става — обеща тя, докато се питаше как ще го направи.

— Трябва да започнеш да се забавляваш — продължи да я наставлява брат й, видял угрижената й физиономия. — След като продаде компанията си и направи богати всички нас, акционерите, сега си свободна и без ангажименти. Можеш да правиш каквото си поискаш.

— Ами ако не зная какво искам?

— С времето ще разбереш. Навярно ще останеш в бизнеса с компютри, не е ли така?

Джордан наистина не знаеше какво ще прави. Предполагаше, че ще бъде жалко да пропилее познанията и опита си, ако не продължи да работи с компютри. Тя беше една от малкото жени, открояващи се в света на компютърните технологии. Беше започнала като служител в голяма корпорация, но накрая основа собствена компания, а с помощта на семейните инвестиции я превърна в златна мина, постигайки изключителен успех. Последните няколко години бе работила без почивка. Но когато друга компания й предложи да купи нейната на невероятна цена, Джордан не се поколеба да я продаде. Чувстваше се неудовлетворена и готова за промяна.

Младата жена сви рамене.

— Може би ще се заема с консултантска работа.

— Знам, че вече имаш много предложения — рече Майкъл, — но по-добре си дай малко почивка, преди да се захванеш с нещо друго. Отпусни се и се забавлявай. Наслади се на живота.

Тази вечер принадлежи на Дилън и Кейт, напомни си тя. Утре щеше да се тревожи за бъдещето си.

Сякаш цяла вечност бе нужна на Ноа, за да се изкачи по стъпалата. Постоянно го спираха приятели и членове на семейството.

— Защо не влезеш вътре? — подкани я Майкъл. — И спри да се тревожиш за Ноа. Той знае как да се справи с Изабел. Няма да направи нищо неуместно.

Майкъл беше прав за Ноа, но едва ли можеше да се каже същото и за Изабел.

— Ще отидеш ли да я отведеш? Заведи я вътре.

Нямаше нужда да повтаря молбата си. Брат й бе прекосил терасата, преди портиерът да й отвори вратата.

В крайна сметка нямаше защо да се прави на куче пазач. Както Майкъл бе предрекъл, Ноа се държеше като истински джентълмен. Въпреки това, имаше няколко доста напористи млади жени, които определено не се отделяха от него, а той явно нямаше нищо против вниманието им. След като всички бяха над двайсет и една, Джордан реши, че са достатъчно големи, за да знаят какво правят.

Добродетелното поведение на Ноа я освободи от отговорностите й и много скоро тя наистина започна да се забавлява. Обаче към девет вечерта повече не можеше да търпи контактните лещи. Реши да потърси Ноа, в чийто джоб все още се намираха очилата и кутийката. Зърна го на дансинга да се поклаща с някаква платинена блондинка под ритъма на бавна музика. Джордан ги прекъсна за кратко, след което се запъти към дамската тоалетна.

Във фоайето беше настанала суматоха. Странен наглед мъж спореше с охраната на кънтри клуба. Те упорито се опитваха да го отпратят, но явно без особен успех. Един от федералните агенти вече го бе проверил за оръжие.

— Нечувано е да се отнасяте към един гост по този начин! — възмущаваше се мъжът. — Казвам ви, че госпожица Изабел Макена ще се зарадва да ме види. Някъде съм забутал поканата си, но ви уверявам, че съм поканен.

Той зърна Джордан да върви към него и я озари с широка усмивка. Един от предните му зъби се кръстосваше със съседния и изпъкваше напред, като закачаше горната устна.

Тя се поколеба, преди да се намеси. Непознатият се държеше много странно. Постоянно щракаше с пръсти, а главата му подскачаше, сякаш се съгласяваше с някого, но в момента никой не говореше с него. Дрехите му също бяха доста необичайни. Макар че бе началото на лятото, мъжът носеше дебело вълнено сако с кръпки на лактите. Не беше чудно, че обилно се поти. Гъстата му брада бе цялата влажна. В нея се виждаха посребрени нишки, но беше трудно да се определи възрастта му. Непознатият притискаше към гърдите си овехтяла кожена папка, от която стърчаха листове хартия.

— Мога ли да ви помогна? — попита Джордан.

— Вие от празненството на Макена ли сте?

— Да.

Усмивката му стана още по-широка. Пъхна дебелата папка под мишница и бръкна в малкото джобче на сакото си. Извади измачкана и изпоцапана визитна картичка и й я подаде.

— Аз съм професор Хорас Атънс Макена — гордо оповести чудакът. Изчака тя да прочете името върху картичката, след което я издърпа и я напъха обратно в джобчето. Потупа го няколко пъти и продължи да й се усмихва.

Мъжете от охраната бяха отстъпили назад, но продължаваха внимателно да го наблюдават. Нищо чудно — професор Макена беше доста странна птица.

— Не мога да ви кажа колко съм развълнуван, че съм тук. — Той протегна ръка и добави: — Това е забележително събитие. Една Макена се омъжва за Бюканън. Удивително. Да, удивително. — Изкиска се и продължи: — Представям си как предците ни Макена се обръщат в гробовете си.

— Аз не съм Макена — разсея заблудата му тя. — Името ми е Джордан Бюканън.

Мъжът не издърпа ръката си от нейната, но едва се сдържа. Усмивката му се стопи, а той изглеждаше ужасен.

— Бюканън? Вие сте Бюканън?

— Да, точно така.

— Добре — промърмори мъжът. — Добре тогава. Все пак това е сватба между Макена и Бюканън. Разбира се, че ще се натъкна на някого от семейство Бюканън. Съвсем естествено, нали?

Тя трудно разбираше думите му. Професор Макена говореше със силен акцент, някаква необичайна комбинация между шотландски диалект и южняшко провлачване на думите.

— Извинете, но не казахте ли, че предците на Макена ще се обърнат в гробовете си? — попита тя, сигурна, че нещо не е разбрала.

— Да, точно това казах, миличка.

Миличка? Този мъж ставаше по-странен с всяка изминала секунда.

— Предполагам, че предците на Бюканън ще се обръщат в гробовете си не по-малко — продължи той.

— И защо?

— Заради враждата, разбира се.

— Вражда? Не разбирам. Каква вражда?

Събеседникът й измъкна носната си кърпичка и избърса потта от челото си.

— Май избързвам. Сигурно ще ме помислите за луд.

Сякаш бе прочел мислите й.

За щастие явно не очакваше отговор на забележката си.

— Умирам от жажда — обяви той и наклони глава към балната зала, от която тя току-що бе излязла. — Не бих възразил срещу нещо разхладително.

— Да, разбира се. Моля, елате с мен.

Мъжът улови ръката й и докато вървяха, се огледа подозрително през рамо.

— Аз съм професор по история в колежа „Франклин“ в Тексас. Чували ли сте за него?

— Не — призна си Джордан. — Не съм.

— Много престижно училище. Намира се в покрайнините на Остин. Преподавам средновековна история… по-скоро преподавах, но наскоро получих неочаквано наследство и реших да си взема малко отпуска. Нещо като кратък отдих. Разбирате ли — не спираше да откровеничи той, — преди около петнайсет години започнах да проучвам фамилната история. Превърна се в много интересно хоби за мен. Знаете ли, че между нас има „лоша кръв“? — Не изчака отговора й. — Искам да кажа, между родовете Бюканън и Макена. Ако се вслушваме в уроците от миналото, тази сватба никога не би трябвало да се състои.

— Заради враждата ли?

— Точно така, миличка.

Ясно, вече се потвърди, реши младата жена. Този мъж беше пълен хахо. Внезапно изпита благодарност към хората от охраната, които го бяха проверили за оръжие, но в същото време се почувства неловко, че го води към балната зала, особено като се имаше предвид, че сигурно възнамерява да направи някоя сцена. От друга страна, струваше й се безобиден, а и познаваше Изабел… поне така бе заявил.

— Относно Изабел — започна тя, решена да разбере откъде професорът познава сестрата на Кейт.

Но той явно бе прекалено задълбочен в историята си, за да я чуе.

— Враждата продължава от векове и всеки път, щом реша, че съм открил корените й, изниква нещо ново и се натъквам на някакво противоречие. — Той кимна енергично няколко пъти и отново се озърна през рамо, сякаш се боеше, че някой ще се промъкне изневиделица зад него. — Мога с гордост да заявя, че съм я проследил до тринадесети век — похвали се професорът.

Той млъкна, за да си поеме дъх, а Джордан се възползва от паузата и предложи да намерят Изабел.

— Сигурна съм, че тя ще се зарадва да ви види — подметна тя. „Или ще се ужаси“, прибави наум.

Двамата продължиха по коридора и влязоха в балната зала тъкмо когато покрай тях минаваше един сервитьор, понесъл табла високи чаши с шампанско. Професорът грабна една, изпи я наведнъж и се протегна за втора.

— Ммм, наистина освежаващо. Има ли някаква храна? — попита безцеремонно.

— Да, разбира се. Елате, ще ви настаня на някоя маса.

— Благодаря — рече той, но не помръдна. — Що се отнася до госпожица Макена… — Погледът му обходи помещението. — Длъжен съм да ви призная, че не съм се срещал лично с нея. Всъщност вие ще трябва да ни запознаете. От известно време си кореспондираме, но нямам представа как изглежда. Знам, че е млада и учи в колеж — добави и я стрелна с лукав поглед. — Навярно се питате как съм я открил, нали?

Преди Джордан да успее да отговори, професорът премести кожената папка в другата си ръка и даде знак на сервитьора да донесе още едно питие.

— Имам навика да чета всички вестници, които ми попаднат. Обичам да съм осведомен — обясни той. — Разбира се, събирам много информация от интернет. Чета всичко: от статии за политическите събития до некролози и запомням голяма част от прочетеното — продължи да се хвали той. — Истина е. Никога не забравям нищо. Знам как работи мозъкът ми. Освен това проучвам фамилната си история и открих, че е свързана със собствеността на Глен Макена. От съдебните архиви узнах, че само след няколко години госпожица Макена ще наследи тези великолепни земи. Джордан кимна:

— Чух, че чичото на бащата на Изабел й е завещал голямо парче земя в Шотландия.

— Не е просто земя, миличка, а Глен Макена — смъмри я той. Сега вече наистина звучеше като професор, изнасящ лекция пред студентите си. — Този имот е свързан с враждата, а враждата — с него. Родовете Бюканън и Макена воюват от векове. Не знам точно какъв е бил първоначалният спор, но в дъното му е съкровище, което е било откраднато от долината от подлите Бюканън. Аз съм решен да разбера какво е било и кога е извършено това престъпление.

Джордан пренебрегна обидата към нейните предци и издърпа един стол от най-близката маса, за да седне професорът. Той остави папката пред себе си.

— Госпожица Макена прояви толкова силен интерес към моите проучвания, че я поканих да се срещнем. Виждате ли, не можех да донеса всички документи със себе си. Правя това изследване от дълги години.

Той я погледна очаквателно. Тя предположи, че чака някакъв отговор, затова кимна и попита:

— Къде живеете, професоре?

— На края на света. — След това изявление се усмихна и поясни: — Заради финансовото ми положение… имам предвид наследството, което получих — имах възможността да се преместя в един малък и спокоен град, наречен Серенити, разположен в затънтен район на Тексас. Прекарвам дните си в четене и проучвания. Наслаждавам се на уединението, а градът е истински оазис. Би било очарователно място за един пенсионер, но аз вероятно ще се върна там, където съм роден — в Шотландия.

— О? Смятате да заминете за Шотландия? — Джордан се огледа, търсейки Изабел.

— Да, точно така. Искам да посетя всички места, за които съм чел. Не си ги спомням. — Посочи към папката. — Тук съм написал част от нашата история, за да я прочете госпожица Макена. Повечето от бедите и страданията ни са били причинени от клана Бюканън. — Мъжът размаха пръст пред лицето й. — И вие може би ще пожелаете да хвърлите един поглед върху проучванията ми, но ви предупреждавам, че ровенето в тези легенди, опитвайки да откриете истината, може да се превърне в мания. От друга страна, това е прекрасно разсейване от скучното ежедневие. Бих добавил, че дори може да се превърне в страст.

Страст, как ли пък не! Като математик и компютърен инженер, Джордан работеше с факти и логически заключения, а не с фантазии. Би могла да състави работен план и да напише подходящ софтуер за изпълнението му. Обичаше да решава загадки. Никога не би си губила времето в ровене из древни легенди, но нямаше намерение да влиза в безсмислен спор с професора. Възнамеряваше да намери Изабел колкото е възможно по-скоро. След като настани професор Макена пред огромен поднос с деликатеси, тя се отправи да търси сестрата на Кейт.

Изабел беше на терасата и тъкмо се канеше да се отпусне на един стол, когато Джордан сграбчи ръката й.

— Ела с мен — нареди й. — Приятелят ти професор Макена пристигна. Ще трябва да се погрижиш за него.

— Той е тук? Дошъл е тук? — Младото момиче изглеждаше слисано.

— Не си ли го поканила?

Изабел поклати глава, сетне се замисли.

— Почакай. Може и да съм го поканила, но неофициално. Искам да кажа, че не фигурира в списъка с гостите. Ние си кореспондираме и аз му споменах къде ще се състоят сватбата и приемът след церемонията, защото той ми писа, че пътувал из Северна и Южна Каролина и по това време сигурно щял да е наблизо. Значи наистина е дошъл? Как изглежда?

Джордан се усмихна.

— Трудно е да се опише. Най-добре сама да го видиш.

Изабел последва Джордан вътре.

— Каза ли ти за съкровището?

— Малко.

— А за враждата? Каза ли ти, че клановете Бюканън и Макена от векове се бият помежду си? След като ще наследя Глен Макена, бих искала да науча колкото е възможно повече за семейната история.

— Звучиш много ентусиазирано — отбеляза Джордан.

— И съм. Вече реших, че ще завърша магистратура по история, а втора специалност — музика. Дали професорът е донесъл някакви документи със себе си? Той ми писа, че имал няколко кутии, пълни с…

— Донесъл е една папка.

— А кутиите?

— Не знам. Ще трябва да го попиташ.

С Изабел професорът демонстрира значително по-добри маниери. Изправи се и стисна ръката й.

— За мен е голяма чест да се запозная с новия собственик на Глен Макена. Когато отида в Шотландия, непременно ще осведомя роднините си, че съм се срещнал с вас и че вие сте много хубаво момиче, както подобава за една Макена.

Обърна се към Джордан и добави:

— Ще им разкажа и за вас.

Не това, което каза, а начинът, по който го произнесе, привлече вниманието й.

— За мен ли?

— За семейство Бюканън — поправи се мъжът. — Нали разбирате, че Кейт Макена се е омъжила за човек под нейното ниво.

Забележката му я вбеси.

— И защо смятате така?

— Ами всички от рода Бюканън са диваци. Ето защо. — Той посочи папката. — Тук съм събрал само някои примери за варварщината и зверствата, които са извършили срещу миролюбивите Макена. Би трябвало да го прочетете, за да разберете какъв късмет имате, че ваш роднина се жени за някой от рода Макена.

— Професоре, нима умишлено обиждате Джордан? — Изабел беше шокирана от грубостта му.

— Тя е Бюканън — отсече той. — Аз просто съобщавам факти.

— И доколко точно е проучването ви? — Джордан скръсти ръце пред гърдите си и изгледа намръщено грубияна.

— Аз съм историк — сопна се той. — Работя с факти. Не отричам, че някои от тях може да бъдат сметнати за… легенди… но в проучването ми има достатъчно доказателства, потвърждаващи достоверността им.

— И като историк вие вярвате, че имате неоспоримо доказателство, че всички Макена са светци, а всички Бюканън — грешници?

— Осъзнавам, че ви звучи тенденциозно, но фактите наистина са неоспорими. Прочетете ги — още веднъж я подкани той и я изгледа предизвикателно — и сама ще се убедите.

— Че Бюканън са диваци?

— Боя се, че е точно така — жизнерадостно потвърди професорът. — Освен това са и крадци — додаде самодоволно. — Те постепенно заграбвали участъци от земята на Макена, докато имотът Глен Макена не се е смалил наполовина. И разбира се, са откраднали и съкровището.

— Съкровището, с което започнала враждата. — Този път Джордан не се постара да сдържи раздразнението си.

Той я изгледа иронично, след което се извърна към Изабел, явно решил, че повече не е достойна за вниманието му.

— Не бих могъл да пътувам с всички кутии и когато потегля за Шотландия, ще трябва да ги оставя на съхранение. Ако искате да ги прегледате, ще трябва да дойдете в Тексас през следващите две седмици.

— Заминавате след две седмици? Но аз току-що започнах училище и… — Момичето спря, пое си дъх и изтърси: — Бих могла да изпусна първата седмица.

Джордан я прекъсна:

— Изабел, не можеш да пропуснеш цяла седмица. Трябва да видиш графика си с лекциите, да си набавиш учебниците… не можеш да хукнеш към Тексас. Защо професорът не ти изпрати по електронната поща файловете с проучванията си?

— Повечето от изследванията ми са написани на ръка, в компютъра съм въвел само някои дати и имена. Тях мога да ги изпратя и ще го направя веднага щом се прибера, но без останалите документи няма да разберете нищо.

— А защо не изпратите кутиите? — предложи Джордан.

— О, не, никога не бих го направил. Разноските…

— Ние ще платим пътните разноски — успокои го Джордан.

— Нямам доверие в пощите. Кутиите може да се загубят, а това е дългогодишен упорит труд. Не, не, в никакъв случай няма да рискувам. Ще трябва да дойдете в Тексас, Изабел. Може би, когато се върна… въпреки че…

— Да? — обнадеждено попита Джордан, решила, че той е намерил разрешение на проблема.

— Може да реша да остана в Шотландия, зависи от финансите ми. Ако го направя, документите ще останат прибрани, докато се върна. Ако искате да прочетете това, което съм събрал, трябва да стане сега или никога — твърдо заключи той.

— А не може ли някой да преснима документите? — попита Изабел.

— Няма кого да помоля, а аз самият нямам време за това. Трябва да се подготвя за пътуването си. Когато дойдете, ще се наложи сама да направите копията.

Изабел въздъхна отчаяно. Джордан виждаше колко е важно всичко това за нея и изпита съчувствие заради проблема, пред който беше изправена. Колкото и да бе ядосана от пристрастното отношение на професора към предците й, тя съжаляваше, че Изабел няма да може да научи повече за историята на земята, която щеше да наследи.

— Може да реша да направя свое малко проучване — заяви Джордан, докато се изправяше, за да остави професора и Изабел да довършат разговора си.

Този неприятен човек бе влязъл под кожата й и тя бе решила да се порови из фактите, за да му докаже, че греши. Всички Бюканън били диваци? Що за професор по история би направил подобно обобщение? Доколко изобщо можеше да му се вярва? И дали наистина беше професор по история? Джордан определено смяташе да го провери.

— Може би ще успея да докажа, че всички Бюканън са били светци — подхвърли тя.

— Това едва ли е възможно, миличка. Моите проучвания са неоспорими.

— Ще видим — рече тя през рамо, докато се отдалечаваше.