Тайната на остров Пайн

9.

Хюстън, Тексас

Томас Паркър нямаше ни най-малка представа в какво се набърква, когато започна работа в НАСА. В негова защита трябва да се каже, че беше израснал в провинциалния Върмонт и родителите му никога не бяха притежавали телевизор, защото сигналът от тази страна на планината, където те отглеждаха крави, беше много слаб.

Знаеше, че става нещо, още през първия му ден в Космическия център „Джонсън“, когато секретарката му постави една красива стъклена бутилка на бюфета зад писалището му и каза, че това е за Джини. Помоли я да обясни и когато тя осъзна, че той няма ни най-малка представа коя е Джини, се изкиска и отговори тайнствено, че скоро ще разбере.

След това в кабинета му анонимно беше доставено ръчно изработено и боядисано духало. Паркър пак не знаеше какво означава това и помоли за обяснение. Още няколко от секретарките бяха разбрали за неговото невежество, както и началникът му — полковник от военновъздушните сили и заместник-директор на програмата за обучение на астронавти.

Последното парченце от пъзела беше снимка на мъж на петдесетина години с оредяваща рижа коса и светлосиви очи. На Паркър му трябваше известно време, за да съобрази, че подписът на нея е на Хейдън Рорк. По онова време търсенето в Интернет още беше в началото си, така че трябваше да разчита на местната библиотека. Така накрая откри, че Рорк е актьор, играл ролята на психиатър от НАСА на име Алфред Белоуз3, непрекъснато заяждан от астронавта Антъни Нелсън заради духа, или джина, който е открил на плажа.

Д-р Том Паркър беше психиатър в НАСА и шегите за „Мечтая за дух“4 така и не спряха. След почти десетгодишна работа по програмата Паркър вече притежаваше дузина подобни бутилки като онази, която джинът наричаше свой дом, както и снимки с автографи на повечето от актьорите и няколко оригинални сценария на Сидни Шелдън.

Той нагласи уебкамерата върху горната част на екрана, за да изпълни желанието на сегашния си пациент — Бил Харис.

— Така е по-добре — обади се Харис от „Уилсън-Джордж“. — Виждах снимката на Лари Хагман5, но чувах твоя глас.

— Е, поне изглежда по-добре от мен — отбеляза Паркър.

— Насочи камерата към Барбара Идън6 и ще ми направиш кеф.

— Така. Говорехме за членовете на твоя екип. След няколко дни си тръгвате от Антарктида. Какво е тяхното настроение?

— Всъщност са разочаровани — отговори астронавтът. — Наближава ни фронтът на циклон. Метеоролозите от „Макмърдо“ твърдят, че бурята щяла да продължи само няколко дни, но всички видяхме данните. Бурята покрива почти цяла Антарктида. Ние ще заседнем за седмица или повече, а след това ще са нужни още два-три дни, за да се почистят тяхната и нашата писта.

— Какво изпитваш към ставащото? — попита Паркър. Той и бившият пилот-изпитател бяха разговаряли достатъчно през изминалите месеци, за да бъдат честни един към друг. Знаеше, че Харис няма да спести истината.

— Същото като всички останали — отвърна Бил. — Тежко е, когато нещо отдалечи целта ти във времето, но ние сме тук за това, нали?

— Точно така. А как се отрази това на Анди Генгъл?

— След като вече не може да се разхожда навън, през по-голямата част от времето стои в стаята си. Честно казано, не съм го виждал повече от дванайсет часа. Последният път беше в залата за почивка. Само минаваше от там. Попитах го как е, той измърмори „добре“ и продължи нататък.

— Би ли казал, че асоциалното му поведение се е задълбочило?

— Не — отговори Бил. — Същото си е. Той беше мизантроп, когато пристигна, такъв е и сега.

— Ти спомена, че си се опитал да го привлечеш. Някой друг направи ли подобен опит?

— Аксел е опитал и е бил отблъснат. Както казах и преди, проверяващите, които му разрешиха да презимува тук, са допуснали грешка. Той не е създаден за подобна изолация или поне не като действащ участник в екип.

— Бил — каза Паркър и за по-голяма тежест приближи лице до камерата, — какво ще стане, ако се окажеш в космическата станция или на път за Луната и осъзнаеш, че лекарите, които са оценявали твоите съекипници, са допуснали същата грешка?

— Да не би да намекваш, че ще превъртя? — попита Харис с кикот.

— Не — усмихна се в отговор Паркър, — но другите членове биха могли. И така, какво ще направиш?

— На първо място, ще се погрижа всеки да си носи бремето. Ако не иска да говори много, хубаво, но трябва да си върши работата.

— А ако откажат?

Бил Харис изведнъж погледна през рамо, сякаш беше чул нещо.

— Какво има? — попита психиатърът.

— Прозвуча като изстрел — отговори Харис. — Веднага се връщам.

Паркър гледаше как астронавта става от стола си. Беше преполовил разстоянието до отворената врата на стаята си, когато някакъв силует прекрачи прага. Харис залитна назад, нещо удари камерата и Паркър вече не виждаше нищо. Скоро мракът на дисплея придоби леко морава отсянка. Образът изсветляваше все повече и повече, преминавайки от тъмнолилаво до червено.

Отне му известно време да осъзнае, че онова, което удари камерата, е съсирек, плъзнал се по обектива. Не можеше да различи много подробности заради кръвта, но нямаше следа от Бил Харис, а от тонколоните се чу женски писък.

Мина цяла минута, преди писъкът да секне. Паркър продължи да се взира в екрана, но видя само размазан силует да прекрачва прага.

Той провери два пъти дали компютърът му записва, както правеше винаги при сеансите с неговия далечен пациент. Всичко беше на сигурно място на твърдия диск. Като предпазна мярка си изпрати първата част от файла по електронната поща с копие до своя началник.

Остави компютъра да продължи да записва, вдигна телефона и набра прекия номер на началника си.

— Кейт Дивър.

— Кейт, Том се обажда. Нещо става на „Уилсън-Джордж“. Прегледай имейла, който ти пратих. Прескочи началото и изгледай последните пет минути. Обади ми се, когато свършиш.

Шест минути по-късно Том вдигна слушалката на първото позвъняване.

— Какво мислиш?

— Със сигурност зная, че няма огнестрелни оръжия на тази станция, но съм уверен, че това беше изстрел.

— И аз така мисля — съгласи се Паркър. — За да бъдем сигурни, трябва да го чуе експерт. Кейт, положението е лошо. Не зная дали чу разговора между мен и Бил, но „Макмърдо“ не може да изпрати самолет преди седмица или дори повече. Не може да проведе дори разузнаване от въздуха.

— Кой е водещият в изследванията?

— Пенсилванският университет наблюдава през цялото време, ако имаш това предвид.

— Има ли с кого да се свържеш там?

— Да, мисля, че се казваше Бентън. Да, Стив Бентън. Той е климатолог, или нещо такова.

— Обади му се и разбери дали още получават телеметричните данни. Провери дали имат и други камери, които работят в момента. Трябва да се свържем с „Макмърдо“, да им съобщим какво става и да проверим дали не могат да изпратят самолет до „Уилсън-Джордж“ по-рано.

— И там имам човек — каза Паркър, — в Антарктическата програма на САЩ. Управлява ги Националната научна фондация.

— Добре. Искам информация на всеки час и се погрижи отсега нататък някой да гледа компютъра ти. Ще ти изпратя хора, ако имаш нужда.

— Ще повикам секретарката си, докато провеждам разговорите, но вероятно по-късно през деня ще се възползвам от предложението ти.

Както се случва понякога в бюрокрацията, времето, нужно, за да се задвижат нещата, се оказа забележително кратко. В края на деня специалистът от хюстънската полиция беше изслушал записа, но не можа да определи със сигурност дали става дума за изстрел. Според него вероятността да е изстрел бе седемдесет и пет процента. Дежурният в летищната кула на „Макмърдо“ потвърди, че всичките им машини са на земята заради лошото време и никакво извънредно положение не може да е толкова сериозно, че де рискуват живота на някой от екипажите. Край станцията „Палмър“, единствената друга американска станция на полуострова, положението беше още по-тежко, така че и за тях беше невъзможно да проверят какво става в „Уилсън-Джордж“. Бяха направени сондажи сред други нации с разположени наблизо изследователски центрове. Най-близка се оказа аржентинската станция, но въпреки връзките сред научната общност те категорично отхвърлиха молбата.

В осем вечерта новината за извънредното положение достигна до съветника по националната сигурност на президента. Тъй като „Уилсън-Джордж“ се намираше толкова близо до аржентинската база и имаше съмнение за стрелба, съществуваше възможност да са били нападнати. Различни идеи бяха обсъждани до късно през нощта и накрая беше изпратено искане до Националната разузнавателна служба да се пренастрои един сателит, за да заснеме изолираната изследователска станция.

До разсъмване снимката беше анализирана, но дори забележителна оптика на сателита беше победена от бурята, която бушуваше върху половината континент.

И тогава, както често се случва в бюрокрацията, резултатността приключи. Никой не знаеше каква трябва да е следващата стъпка. Цялата информация, която можеше да се събере и проучи, беше събрана и проучена. Трябваше да се вземе решение, но не можеше да бъде намерен човек, който да го направи.

Когато Лангстън Овърхолт пристигна малко след девет в Лангли, той взе чашата кафе, която секретарката беше приготвила за него, и влезе в кабинета си. Зад бронираното стъкло на прозореца се виждаха раззеленени дървета. Вятърът танцуваше с клоните им и рисуваше фрактални сенки по моравата.

Кабинетът му беше спартански. За разлика от множество други висши служители на ЦРУ, Овърхолт нямаше „стена на егото“ — снимки, на които да е увековечен с високопоставени персони. Никога не беше изпитвал нужда да рекламира своята важност пред света, но при неговото обвито в легенди име това не беше и нужно. Всички, които идваха при него тук, на седмия етаж, добре знаеха кой е. И докато много от достиженията му оставаха дълбоко заровени тайни, с годините се беше дочуло достатъчно, за да осигури положението му в Агенцията. По стените имаше само няколко снимки, най-вече потрети, заснети, докато семейството му нарастваше, и само една моментална снимка с виолетови отсенки, на която се виждаха той и млад азиатец. Само специалист би различил в него тибетския Далай Лама.

— Да, може би малко его — измърмори той, когато стрелна поглед към снимката.

Прочете информацията, която беше разпратена на всички висши служители. Тя беше много по-подробна от изпратената на президента, който още в началото на своето управление бе дал да се разбере, че не обича да му досаждат с подробности.

В нея се съдържаха обичайните световни новини: бомба избухнала в Ирак, петролни работници убити в Нигерия, Северна Корея продължава със стойките си покрай демилитаризираната зона. Произшествието в полярната станция „Уилсън-Джордж“ беше отбелязано с едно изречение на предпоследната страница, след съобщение за предстоящото арестуване на сръбски военнопрестъпник. Ако се беше случило в друга антарктическа база, Овърхолт не би му отделил време, но от информацията ставаше ясно, че аржентинците имат база на осем километра от американската, и резкият им отказ да изпратят екип да провери какво става събуди инстинктите му. Той поиска записа от камерата на Паркъровия компютър.

След това веднага разбра какво трябва да се направи.

Свърза се с директора на отдела за Южна Америка и му отговориха, че предната вечер Кабрило е предал захранването на двама куриери на Агенцията в Асунсион и в момента лети с чартърен полет към калифорнийското крайбрежие.

Овърхолт прекъсна разговора по вътрешния телефон и се обади в Хюстън на д-р Паркър. След това проведе международен разговор.