Тайната на остров Пайн

3.

Кабрило хвърли още един поглед на черната река, преди да се обърне към изоставената колиба, която използваха за база. Беше построена на колове и отчасти висеше над водата, а стъпалата, които водеха до единственото помещение, бяха направени от талпи, вързани с лико. Те заскърцаха зловещо, но издържаха тежестта му. Голяма част от тръстиковия покрив липсваше, затова свечеряващото се небе беше насечено на секции от гредите на покрива.

— Кафето е готово — прошепна Майк Троно и му подаде голяма чаша.

Троно беше едно от главните действащи лица на Корпорацията за операции на сушата, бивш десантчик, специализиран в спасителни операции, който беше скачал зад неприятелските линии в Косово, Ирак и Афганистан, за да измъква свалени пилоти. Беше слаб, с гъста и чорлава кестенява коса и бе напуснал армията, за да се състезава със скутери и да установи, че приливът на адреналин не му е достатъчен.

До него спеше другарят му по приключения Джери Пуласки, квалифициран войник и военен ветеран, който щеше да поеме отговорността да влачи трийсеткилограмовото захранване, след като го намереха. Малкият екип завършваше с Марк Мърфи, който също спеше.

Основната задача на Мърф в Корпорацията беше да управлява сложните оръжия на „Орегон“. Той водеше сражения както никой друг, макар че не беше служил в армията. Беше завършил Масачузетския технологичен институт и имаше цяла шепа букви зад фамилията си — включително „доктор по философия“, а после беше посветил гения си на разработването на оръжия. Преди известно време Кабрило го вербува заедно с неговия най-добър приятел Ерик Стоун, който сега беше главният кормчия на „Орегон“.

Хуан мислено ги наричаше „динамичната двойка“. Когато бяха заедно, те сякаш общуваха телепатично, а щом заговореха на тайнствения жаргон на видеоигрите, имаше чувството, че слуша странен диалект. Двамата смятаха, че са по техничарски елегантни, но малцина от екипажа приемаха това напълно.

Марк беше опитал за пръв път вкуса на ръкопашния бой, когато Корпорацията спаси държавния секретар, и оценката на Линда Рос беше, че се е държал като професионалист. Хуан поиска той да дойде на тази мисия, в случай че възникнат технически трудности със съда, съдържащ плутония.

Заради влажността, която правеше въздуха толкова плътен, че на практика ставаше за пиене, и четиримата бяха без ризи и бяха намазани обилно с репелент срещу ордите насекоми, които обикаляха пред мрежата, провесена от гредите. Гърдите на Кабрило бяха мокри от пот, която се стичаше на капки по стройните му хълбоци. Джери Поласки беше много мускулест, а Хуан имаше широки рамене на плувец и тънък кръст. Поддържаше форма, като плуваше безброй дължини в облицования с мрамор басейн на „Орегон“.

— Още час до залез-слънце — отбеляза Кабрило и отпи от разтворимото кафе. Вкусът му го накара да надникне подозрително в чашата. Беше свикнал с отличното хавайско кафе „Кона“, което се сервираше на кораба. — Разполагаме с достатъчно светлина, за да подготвим лодките. Ако тръгнем след час, ще сме на границата малко преди полунощ.

— Точно преди третата смяна да поеме, а втората вече ще си мечтае за леглата — подхвърли Майк и срита Пуласки в глезена.

— Ставай, спяща красавице, закуската ти е готова.

Джери се прозина с широко отворена уста, протягайки дебелите си ръце. Черната му коса беше чорлава.

— Боже, какви сте грозници.

— Внимавай, защото съм виждал някои от момичетата, които влачеше вкъщи.

— Това кафе ли е? — попита Марк Мърфи, докато търкаше очи. Той обикновено носеше косата си дълга, но за тази мисия Хуан му беше наредил да я скъси до по-практична дължина.

— Да го наречеш така ще е твърде голямо преувеличение — обади се Кабрило и подаде на оръжейния гений своята чаша.

Преоблякоха се и се събраха под разнебитената колиба. Вързано за единия кол и потънало опасно ниско, във водата лежеше тяхното речно транспортно средство — матовочерна лодка. Дъното й беше изработено от фибростъкло, а бордовете бяха надуваеми за осигуряване на повишена плаваемост. Два големи извънбордови двигателя висяха над напречната греда в задната част на лодката. Единственото удобство за екипажа беше кокпитът с бронирано стъкло, което можеше да се сваля.

Бяха пренесли лодката по въздуха в Парагвай с метален контейнер и после я натовариха на взетия под наем камион. Хуан не знаеше дали аржентинците имат шпиони, които наблюдават летищата на съседите им за подозрителни действия, но ако той командваше военната диктатура, щеше да си осигури такива. Камионът ги откара до един град на около осемдесет километра нагоре по реката от аржентинската граница. Там разтовариха лодката заедно с останалата част от оборудването, което бяха донесли. Сегашното им местоположение беше на още петдесетина километра южно от града.

Хуан беше предпочел да влезе в Аржентина по реката пред възможността да използват хеликоптер, защото радарното покритие покрай границата беше твърде плътно, дори и да летяха съвсем ниско. Другата причина беше, че ръкав на същата река минаваше само на осем километра от мястото, където се предполагаше, че е паднал сателитът. Решаващ беше фактът, че облакът, който беше видял на снимките, се оказа резултат на голяма операция по сечене и извозване на трупи близо до мястото, където бяха паднали частите от сателита. Вероятността да бъдат забелязани беше твърде голяма.

Той си спомни за Втората световна война и по-точно за германската операция „Грифон“ при Арденската офанзива, когато англоговорещи командоси пресичат фронтовата линия на Съюзниците в началото на битката, със задача да сменят пътните знаци, да пречат на движението и да създават хаос. Спомни си и историята за един ефрейтор от СС, участвал в операция „Грифон“. Той признаваше, че пресичането на фронтовете било най-страховитото преживяване, защото по тях стреляли и от двете страни. Щом стигнал от другата страна, се заел да изпълнява задълженията си без никакъв страх, защото знаел, че маскировката му и владеенето на английски ще го предпазят. Не го заловили. Накрая бил ранен при защитата на Берлин срещу настъплението на руснаците.

Кабрило нямаше желание да попадне под кръстосания огън на нервни гранични полицаи, така че вместо да пресече тази въображаема линия, щеше да мине под нея.

Лодката беше натоварена до фалшбордовете с метални плочи, достатъчни да учетворят транспортните разходи за докарването й. Марк Мърфи и Ерик Стоуни бяха определили нужното количество, за да се изпълни номерът на Хуан, и сега щяха да разберат дали са прави.

Заеха се за работа. Джери и Майк монтираха похлупаците на двигателите и се увериха, че са водонепроницаеми, докато Марк провери два пъти дали водолазните им торби с екипировката и оръжието са здраво завързани. След като провери и откритата рубка за неща, които биха могли да се повредят при потапянето, Хуан им раздаде четирите апарата за подводно дишане „Дрегер“. За разлика от водолазните бутилки, германските уреди не изпускаха издайническа следа от мехурчета. Те действаха, като филтрираха въглеродния двуокис от затворената система и добавяха кислород от малък резервоар, когато количеството му във въздуха намалееше застрашително.

Мъжете носеха дебели само няколко микрона черни водолазни неопрени не толкова да не им е студено — водата беше топла, а за да скрият бялата си кожа. Водолазните им обувки бяха с дебели каучукови подметки и свалящи се плавници, ако се наложеше да излязат бързо от водата.

— Нямаше да е зле, ако можехме да свършим тази работа по-близо до границата — отбеляза Джери Пуласки.

— Прав си — съгласи се Хуан и потисна усмивката си.

Сателитните снимки показваха, че следващият град надолу по течението е само на осем километра. Отново си каза, че ако беше на мястото на аржентинската хунта щеше да плаща на някой местен пристанищен плъх да звъни по телефона всеки път, когато види или чуе нещо подозрително. В този край на света патриотизмът бе слаб заместител на пълния стомах. Кабрило се обърна към Мърфи:

— Искаш ли ти да го направиш?

— Не, по дяволите — отказа той. — Ако не сме си свършили работата както трябва, ще ни накараш да платим лодката.

— Точно така — вдигна рамене Хуан.

Застанал до гърдите в топлата вода, той се протегна към надуваемите бордове и отвори изпускателния вентил. Чу се свистене и въздухът започна да излиза с голямо налягане, докато гумата не омекна. Хуан кимна на Джери да направи същото от другата страна и скоро половината от въздуха в бордовете беше изпуснат. Водата започна да се плиска над фалшбордовете, когато лодката потъна по-дълбоко в реката. Кабрило и Пуласки натиснаха корпуса надолу, лодката потъна още и остана под водата, макар че носът й скоро се издигна на повърхността. Изпуснаха още въздух, докато лодката се балансира добре и беше готова да плава.

Не се изненадаха, че сметките за допълнителния баласт се оказаха верни.

Нагласиха апаратите си за дишане, нахлузиха маските и провериха радиовръзката. Вероятността да налетят на крокодили или каймани не беше голяма, но въпреки това разполагаха с минихарпуни, закрепени с ремъци за бедрата им.

Хуан разряза въжето, което свързваше лодката с колибата, и позволи на течението да ги поеме. Всеки се държеше за въже, закрепено за скоба на лодката, и така стигнаха средата на реката с тромавия си товар.

През първите километри останаха близо до повърхността, като плуваха мързеливо заедно с доста бързото речно течение. Тук, далеч от замърсяването на градовете, небето представляваше купол от примигващи звезди. Бяха толкова много и толкова ярки, че създаваха усещането, че в тази част на света нощта е сребърна. Светлината беше повече от достатъчна да различават и двата бряга и да удържат подмятащата се лодка в средата на течението.

Едва когато наближиха следващото село, те изхвърлиха въздух от компенсаторите на плаваемостта и свалиха лодката близо до дъното. Хуан засече посоката по компаса, преди да се плъзне под водата, и поведе, като наблюдаваше фосфоресциращия циферблат на уреда. Плуването в черна като мастило вода събуждаше призрачни усещания. Температурата на водата беше колкото телесната и те бяха лишени от всички осезателни усещания. Носиха се в продължение на километър и половина, като мързеливо помахваха с ръце и крака, за да запазят посоката, докато Кабрило не им нареди да излязат отново на повърхността.

Самотното селце беше останало далеч зад тях и те откриха, че реката им принадлежи. Дори да ги забележеше някой, черното им оборудване и фактът, че само част от главите им се виждаха, щяха да накарат местните да сметнат, че са видели само няколко клона, носени от реката към Аржентина.

Часовете минаваха. Далечно зарево зад следващия завой им подсказа, че наближават границата. По време на инструктажа всички бяха видели сателитни снимки на района. От страната на Парагвай дълъг деветдесет метра кей стърчеше пред запуснати складови помещения и митническа барака. Заспалото малко градче беше дълго може би четири преки и толкова широко. Бялата черква с островърха кула беше най-високата сграда в околността. В отговор на струпването на войски местният командир беше довел един отряд войници. Те бяха разположени на лагер северно от града, покрай речния бряг от червена глина.

Аржентинската страна беше почти същата, с това изключение, че гарнизонът там беше от почти петстотин войници. Те бяха подсилили своите позиции, разполагайки прожектори на решетъчни кули, за да претърсват черната река, и бяха опънали кръгове бодлива тел напряко на черния път, който свързваше двата града. На сателитната снимка се виждаха две тесни лодки, завързани за пристана близо до мястото, където сякаш беше разположен щабът на военните. На Хуан му заприличаха на моторници марка „Бостън Уейлър“, вероятно въоръжени с картечници и гранатомети. Те щяха да се окажат проблем, ако нещата се объркат.

Като се придържаха близо до дъното, но без да го докосват, така че корпусът на лодката да не размътва водата и да не оставя издайническа диря, мъжете плуваха между страховитите Сцила и Харибда. Разбраха, че са стигнали на аржентинската страна, когато лъч светлина прониза черната вода. Бяха прекалено дълбоко, а водата беше твърде кална, за да ги види някой от брега, но въпреки това завиха, за да се отдалечат от сребристия блясък. Двамата мъже във вишката наблюдаваха онова, което светлината разкриваше: кална вода, която бавно се носи на юг.

Останаха под водата в продължение на още час и излязоха на повърхността едва след като границата беше на няколко километра зад тях. Още час се носиха по вълните, докато стигнат безименния приток, който бяха видели на сателитните снимки. Сега трябваше да плуват срещу течението, влачейки мъчноподвижната лодка нагоре. След двайсет минути усилия се бяха придвижили само няколко метра, но Хуан ги накара да спрат, защото прецени, че са достатъчно далеч от чужди очи.

Той въздъхна, когато свали тежкия дрегеров комплект, и го остави в полупотъналата лодка.

— Колко е приятно.

— Върховете на пръстите ми са сбръчкани като стафиди — оплака се Марк, докато ги оглеждаше на лунната светлина.

— Тишина — скастри го Хуан. — Добре, знаете какво следва. Трябва да свършим работата тихо.

Металните плочи, използвани за потапянето на лодката, тежаха по двайсет и два килограма всяка незначителна тежест за мъже във върхова физическа форма, — но бяха стотици и трябваше да бъдат изхвърлени зад борда. Мъжете заработиха като машини, особено Джери Пуласки. За всяка плоча, която Мърф или Майк Троно изхвърляха зад фалшборда, той запращаше в реката две. Бавно, много бавно, лодката започна да изплува като кално земноводно от първичната тиня. Щом бордовете се показаха над водата, Мърф пусна захранваната с акумулатор помпа. Постоянният поток изпомпвана вода ромолеше като планинско поточе.

Отне им около час и когато свършиха, четиримата се натъркаляха върху още мократа палуба и останаха да лежат като мъртви.

Хуан стана първи и каза на Джери, че той ще трябва да поеме втората смяна.

Два часа по-късно, малко след разсъмване, лодката напусна притока и се върна в основната река. Въздушните клетки, които бяха изпразнили, си останаха меки, но при толкова спокойна вода и с лек товар това нямаше да повлияе на възможностите на лодката.

Сега четиримата носеха аржентински бойни униформи с емблемата на Девета бригада и тяхната запазена марка — кафеникави кепета. Девета беше добре обучено и оборудвано паравоенно образувание, подчинено пряко на генерал Корасон. С други думи, ескадрон на смъртта.

Преструвайки се на офицер от Девета бригада, Кабрило знаеше, че може да се измъкне от всяко положение.

Той стоеше на руля с авиаторски очила, каквито предпочитаха в Девета, а баретата му беше накривена юнашки. Зад него двата извънбордови двигателя вдигаха вулканична стена от бяла пяна, а носът се носеше по спокойната вода като ракета. Майк и Мърф стояха от двете му страни, прехвърлили през рамо автомати „Хеклер Кох“, основното оръжие на Девета бригада. Джери още лежеше на влажната палуба свит на топка като куче и въпреки рева на двигателите някак си успяваше да спи.

Спидометърът трепкаше малко под отметката за шейсет и пет километра в час.

След двайсет минути наближиха първото село. Не можеше да се каже преди колко време е било разрушено. Количеството растителност, избуяла сред опушените стени на колибите, беше толкова висока, че Хуан си помисли, че се е случило преди месеци. Зад селото имаше прочистена за обработване земя, която също отстъпваше пред напора на джунглата.

— Вече зная как са се чувствали онези момчета от „Апокалипсис сега“, плавайки нагоре по реката — подхвърли Майк.

На земята нямаше трупове — животните се бяха погрижили за тях скоро след нападението, — но въпреки това диващината беше в изобилие. Няколкото тухлени сгради в селцето бяха взривени с експлозиви. Парчета бетон бяха запратени чак до брега на реката, а останалите стени бяха, направени на решето от куршуми. Виждаха се безброй кратери от попаденията на гранатите, използвани, за да прогонят уплашените хора към техните ниви, където гаучосите са им подготвили засада. Селяните са попаднали в капан и са били избити.

— Боже мили! — зяпна Мърф, докато продължаваха напред. — Защо са направили това?

— Етническо прочистване — отговори през зъби Хуан. — Толкова далеч на север селяните вероятно са били индианци. Разузнавателни доклади, които съм виждал, твърдят, че правителството в Буенос Айрес е решило да прочисти и последните няколко района, населени с местни жители. И за да ви дам представа за кои точно се представяме — той кимна по посока на малкото селище, — вероятно това е дело на Девета бригада.

— Прекрасно — каза Майк и се изплю. После прибра баретата под пагона си и вятърът развя фината му коса.

— Същото се случва и в градовете. Където намерят индианци, просто ги арестуват и ги докарват в трудови лагери тук в Амазония, а някои „изчезват“. Тази страна сега е смесица от нацистка Германия и императорска Япония.

— Колко от местните са останали?

— Преди преврата бяха около шестстотин хиляди. Само Бог знае колко са избити, но ако този режим остане на власт още няколко години, всички ще загинат:

Отминаха един ферибот, който бавно и тежко си пробиваше път по течението. Беше достатъчно голям да побере около осем превозни средства и може би четирийсет пътници на горната палуба. Всички натоварени камиони бяха боядисани в камуфлажни цветове, а стоящите около релинга хора бяха войници.

Те замахаха към носещата се бързо моторница и закрещяха поздрави на испански. Верни на ролите си, тримата около щурвала не си направиха труда да отговорят. Когато аржентинските войници наближиха достатъчно, за да различат кафеникавите барети, веселите им викове секнаха и неколцина изведнъж изпитаха нужда да видят какво става от другата страна на стария ферибот.

По реката нямаше много движение. Срещаха най-вече ръчно изработени пироги с по един гребец, които плаваха около бреговете в търсене на риба. Хуан се чувстваше неловко, когато попадаха в разпенения и бурен килватер на моторницата, но не можеше да намали, защото това щеше да е последното, което някой от Девета бригада би направил.

Два часа и половина плаване с пълна мощност ги доведе до притока, който беше два пъти по-тесен от самата река Рохо, а поради високото съдържание на желязо в почвата нагоре по течението водата беше червеникавокафява. Пуласки вече се беше събудил и заедно с Майк оглеждаше бреговете. Нямаше друго, освен реката и джунглата.

— Чисто е — надвика Майк рева на двигателите.

— Чисто е — повтори Джери откъм носа и свали бинокъла.

Хуан намали скоростта само колкото да вземе острия завой и отново отвори дроселите докрай, щом носът се насочи срещу течението. Притокът на Рохо не беше по-широк от четирийсет и седем метра, а издигащата се по бреговете джунгла образуваше балдахин над главите им, филтрираше слънчевата светлина и я обагряше в зеленикаво. Сякаш плаваха в зелен тунел. Килватерът се блъскаше и отскачаше от калните брегове и повличаше буци кал, които се разтваряха във водата.

Поеха срещу течението, но с намалена скорост, защото само след пет минути се срещнаха с очаквания влекач, който влачеше трупи от планините. Влекачът беше плоскодънна гемия с тежък нос, която бълваше черен дим от димохода и още пушек от отвора на кърмата, където се намираше двигателят. Дървесните трупи плаваха във водата и бяха привързани с вериги, за да не се разперят като ветрило. Кабрило прецени, че трупите, които приличаха на махагон, са дълги най-малко шейсет и седем метра, и стигна до заключението, че по-голям товар би бил прекалено обременителен в толкова тясна река.

— Няма антена — отбеляза Марк Мърфи.

— Вероятно има радиотелефон — отговори Хуан. — Не ме притеснява, че ще докладва за нас. Като спомене, че сме от Девета бригада, никой няма да иска да си има неприятности.

Докато се разминаваха с влекача и трупите, моторницата остана плътно в дясната част на речния басейн. Никой от двата екипажа не направи поздравителен жест. Тримата на влекача се взираха неотклонно напред.

Щом се разминаха, Хуан отново отвори дроселите, но само след няколко минути трябваше да намали. Напред се появи още един влекач. Взимаше остър завой на реката и беше навлязъл доста в половината на Кабрило. Традицията изискваше Хуан да спре, докато носещите се във водата трупи не преодолеят завоя и влекачът не поеме по прав курс. Обаче арогантните войници от паравоенна част не се интересуват от традициите на плаването по реката.

Хуан се провикна на испански:

— Спри на място и ни пусни да минем.

— Не мога — извика в отговор капитанът на влекача.

Той не си беше направил труда да погледне кой се обръща към него, а наблюдаваше как трупите отиват все по-близо и по-близо към другия бряг на реката. Ако се забиеха в него, вероятно влекачът нямаше да има достатъчно мощност да ги издърпа. Това не беше нещо необичайно и щяха да минат часове, докато екипажът успее да откачи веригите на някои от трупите, за да се освободи, и след това още часове, докато отново нагласят товара.

— Аз не те моля, а ти заповядвам — отговори Кабрило. Един от екипажа на влекача потупа капитана по рамото. Той най-накрая погледна към лодката и въоръжените мъже с кафеникави барети, пребледня леко и отговори:

— Добре де, добре де. — Веднага намали и реката не закъсня да забие товара му в брега.

Дузина трупи с дебелината на бензинови варели бяха изхвърлени на сушата. Ударът скъса част от веригата, запращайки парчета от ръждясалите брънки из въздуха. Потъналият в нафта влекач бавно започна да пресича течението, забивайки товара си още по-дълбоко в брега, като същевременно отвори реката за Кабрило. Трупите, които се бяха откъснали, вече плуваха надолу по водата.

Хуан козирува подигравателно и отвори дроселите докрай.

— Ще им трябва почти цял ден, за да оправят тази бъркотия — отбеляза Мърф.

— Ако го бяхме изчакали, щеше да заподозре нещо — възрази Майк Троно. — По-добре да им причиним неудобство, отколкото да ни подложат на разпит. Хуан говори испански като местен, но аз се затруднявам дори с менюто в мексикански ресторант.

Продължиха срещу течението, като се разминаха с още един влекач на трупи, преди преносимият джипиес да им подаде сигнал, че реката вече ги е довела възможно най-близо до мястото на катастрофата.

След като продължиха нагоре още петстотин метра, намериха малък приток и Хуан вкара лодката на заден ход в него. Беше съвсем тесен и джунглата започна да стърже по гумените бордове.

Джери Пуласки завърза въжето за един плесенясал дънер, а Хуан изгаси двигателите. След толкова часове, изпълнени с техния рев, на Кабрило му бяха нужни няколко секунди, за да започне да чува звуците на джунглата. Заеха се да замаскират лодката, като сечаха клони с листа от различни дървета и изградиха сложен заслон за носа на моторницата. Дори от метър и половина очертанията й трудно се различаваха.

— Е, момчета — каза Хуан, когато събраха комуникационната си екипировка и останалите нужни им неща, включително специално изработената за Джери сбруя, с която да пренесе захранването с плутония, — нашата разходка по реката свърши. Сега започва истинското бъхтене. Аз ще поема начело. Майк, на теб се пада ариергардът. Вървете приведени и не вдигайте шум. Гаучосите вероятно са изпратили тук екипи да търсят отломките или най-малкото да проверят какво става. Бъдете нащрек!

Бяха намазали лицата си с камуфлажен грим и имаха страховития вид на индиански воини. Прекрачиха борда на лодката и стъпиха на влажния бряг. Поеха към вътрешността по тясна животинска пътека, която вървеше почти успоредно на тесния речен ръкав. Температурата беше около двайсет и седем градуса, а влажността на въздуха — твърде голяма. Само след няколко минути се обляха в пот.

В продължение на първия километър и половина Кабрило усещаше как всеки мускул го боли от времето, прекарано в реката. Но докато следваха безбройните извивки на пътеката, започна да се движи по-леко и краката му едва докосваха глинестата земя.

Винаги се чувстваше по-добре сред големи открити пространства (морето и пустинята), но останалите му сетива компенсираха онова, което очите му не можеха да видят. Във въздуха се усещаше съвсем слаба миризма на пушек от изсичането на гората, а когато от зеления балдахин над главите им се понасяше тревожният писък на птица, той спираше, за да разбере какво я е обезпокоило. Дали я беше стреснал хищник, или група хора, които крачат по същата пътека?

Нещо вляво привлече вниманието му. Той веднага се отпусна на коляно и махна на мъжете зад него да направят същото. Започна да проучва мястото през оптическия мерник на автомата си. Приливът на адреналин във вените му сякаш усили остротата на зрението му. Не усети никакво движение, дори бриз не размърдваше листата. Толкова ниско под зеления балдахин движението на въздуха беше рядкост. Хуан се наклони предпазливо назад, променяйки зрителния си ъгъл милиметър по милиметър.

Ето.

Матов отблясък от метал. Не беше лъскавината на оксидираната цев на модерно оръжие, а калаеното излъчване на алуминий, изложен на въздействието на природните стихии. Според джипиеса обаче още бяха на няколко километра от мястото, където се предполагаше, че е паднало захранването.

Все още превит на две, здраво стиснал автомата, той се отдръпна от пътеката, уверен, че онова, което изпуска от периферното си зрение, ще бъде покрито от хората му. Започна да се приближава с търпението на голяма котка от джунглата. На около метър и половина забеляза очертанията на нещо голямо в шубраците. Каквото и да беше, не можеше да е част от сателита.

Отмести с цевта на автомата си една лиана и изсумтя от изненада. Бяха открили нещо, което приличаше на пилотската кабина на паднал самолет. Предните стъкла отдавна бяха изчезнали и лианите бяха започнали да се увиват около седалките и илюминаторите, подобно на ракови образувания. Вниманието му обаче беше привлечено от онова, което лежеше на седалката на втория пилот. От трупа не беше останало много — кафеникавозелен скелет, който скоро щеше да се разпадне заедно със седалката. Облеклото му беше отдавна изгнило. В легенчето на таза блестеше ярко на разсеяната слънчева светлина медна пластинка. Хуан предположи, че е ципът на дрехата му.

Той подсвирна тихичко и секунди по-късно Марк Мърфи и Джери Пуласки се приближиха. Майк остана близо до пътеката, за да им пази гърба.

— Какво мислиш? — попита Хуан тихо.

— Изглежда лежи тук отдавна — отговори Джери и прогони един бръмбар с големината на мишка, който кацна на врата му.

След известно време очите на Марк светнаха.

— Това не е самолет, а „Летящият холандец“.

— Простете моето невежество — намеси се Пуласки, — но „Летящият холандец“ не беше ли призрачен кораб?

— „Летящият холандец“ е малък цепелин — отговори му Марк и изсумтя. — Погледни между седалките. Виж големия щурвал. С него се контролира надлъжното клатене на цепелина. Завърти го напред и той задейства хоризонталния стабилизатор на опашката, а апаратът се насочва с носа надолу. Завърти го обратно и носът се вдига.

— Кое те кара да мислиш, че това е „Летящият холандец“, а не някой изгубен през Втората световна война патрулен самолет?

— Защото сме на хиляда и шестстотин километра навътре в сушата от двата океана, а „Летящият холандец“ изчезна, докато са издирвали изгубен град в джунглата.

— Окей — кимна Хуан, — хайде започни отначало.

Марк не можеше да откъсне поглед от разбитата гондола на цепелина.

— Като дете имах голяма слабост към балоните и цепелините. Беше просто краткотрайна прищявка. Нали разбирате — хоби. Преди това бяха локомотивите от епохата на парата. — Забелязвайки израженията им, той кимна. — Признавам си, бях малко шантав…

— Беше? — попита Пуласки.

— Както и да е. Четях много книги за въздушните кораби и тяхната история. Както например историята на Л-8. Един дирижабъл, който излита от Сан Франциско през август 1942-ра, за да патрулира. Няколко часа след началото на обичайния патрул екипажът съобщава, че вижда нефтено петно. Няколко часа по-късно дирижабълът се връща отново над брега, но без мъжете. Единствената следа е, че липсват двете спасителни жилетки.

— Какво общо има тази история с това? — попита Хуан малко нетърпеливо. Марк Мърфи беше един от най-умните мъже, които беше срещал, но имаше склонност да поема по отклонения, които подчертаваха почти фотографската му памет.

— Ами историята на друг загубен въздушен кораб е тази на „Летящият холандец“. Надявам се, че си спомням всичко точно. След войната един бивш пилот на цепелини и неколцина негови приятели купуват бракуван апарат от военните, за да летят с него над Южноамериканската джунгла и да търсят някакъв изгубен град на инките. Най-вероятно става дума за Ел Дорадо. Те преработват цепелина да лети с водород, който е силно избухлив, но пък са можели да си го произвеждат сами, като използват електролиза.

— Търсачи на съкровища? — попита Пуласки със съмнение в гласа.

— Не казвам, че са били прави — отговори Марк обидено. — Просто ви разказах една истинска история.

— Всичко това е много хубаво — каза Кабрило, докато се отдръпваше от разбитата пилотска кабина и зловещото й съдържание. — Маркирах местоположението на цепелина, но ние имаме мисия, която трябва да изпълним.

— Дайте ми пет минути — помоли Марк.

Хуан се замисли малко, после кимна.

Мърф се ухили в знак на благодарност. Вмъкна се през отвора на някогашната врата, откъсната при удара на гондолата в земята. Вляво от него бяха седалките на пилотите и контролните уреди. Вдясно се намираше самата кабина. Тя притежаваше икономичността и ефикасността на каравана. Вътре имаше две легла едно над друго, малък камбуз с електрически котлон и дузина шкафове. Започна да, ги отваря един по един, но попадаше само на плесен и прах или на военни порциони от излишъците, които мъжете бяха използвали за храна.

В един от шкафовете намери металните останки от алпинистка сбруя. Реши, че са я използвали, за да спуснат някой от техните за разузнаване на място. Най-накрая удари десетката, когато отвори ръждясалите останки на кутия за кафе, която стоеше върху малката маса за хранене.

Наруга се, защото не беше разбрал веднага нейната важност. При удара в земята тя неминуемо е трябвало да падне от масата. Нямаше начин да остане на нея, освен ако някой не я беше сложил там след това. Някой оцелял. Вътре откри бяло парче гума с дължина около петнайсетина сантиметра. Трябваше му известно време, за да осъзнае, че е презерватив. Вътре изглежда имаше нещо — документи, последно вписване в корабния дневник? Горният край беше завързан.

Сега не беше нито времето, нито мястото да го отваря. Щеше да има нужда от консервационното оборудване на „Орегон“, за да научи нещо повече. Пъхна внимателно презерватива в непромокаем плик, а след това в чантичката, която носеше на кръста си.

— Времето изтече — обяви Хуан. Джунглата беше толкова гъста, че гласът му прозвуча далечен, макар да стоеше само на няколко крачки от Марк.

— Свърших — обяви Марк и излезе от гондолата. Хвърли последен поглед назад и се закле, че ще открие имената на мъжете, които са били в цепелина, и ще съобщи на техните живи роднини.