Тайната на остров Пайн

5.

Хуан вдигна ръка, когато чу звука на приближаващи се хеликоптери. Той беше приглушен от гъстия листак, който висеше над земята като живо покривало. Нямаше съмнение, че са военни хеликоптери. Те звучаха грубо, оголени до най-същественото, за да могат да поберат колкото се може повече хора и екипировка. Мъжете зачакаха приклекнали по протежение на животинската пътека, докато звукът заглъхна застрашително по посоката, в която се движеха.

— Председателю, какво мислиш? — попита Джери Пуласки.

— Комитетът по нашето посрещане пристигна. Да се погрижим да нямат време да организират купона. — Провери джипиеса. — Пътеката ще ни изведе източно от мястото, където трябва да отидем. Време е да поемем напряко. Запазете същия ред.

Мъжете се промъкваха под по-дебелите листа и клони, но Джери Пуласки беше по-висок с петнайсетина сантиметра и се чувстваше в неблагоприятно положение в джунглата. След десет минути острите като бръсначи листа бяха нарязали лицето му, а насекомите се спускаха върху него със себеотрицанието на камикадзета, изгладнели и опиянени от подобна лесна плячка.

И за да стане положението още по-тежко, теренът започна да се издига. Приближаваха хълмовете в подножието на планините, които бяха видели на снимките. Освен това миризмата на горяща джунгла, стана по-силна. Сеченето и прочистването чрез изгаряне се провеждаше само на няколко километра от тях.

Хуан правеше всичко възможно, за да прокара пътека през храсталаците, и когато видя нещо, което му заприлича на полянка, направи грешката да се втурне напред, без да провери. Изскочи на черен път и в същия миг един влекач с полуремарке профуча край него със заглъхващо боботене, защото точно взимаше завоя. Ако бе изскочил секунда по-късно, шофьорът щеше да го види, но нямаше да може да спре.

Кабрило закова на място и замаха с ръце, за да запази равновесие и да не падне под големите гуми на празното ремарке. Гредите, които служеха за придържане на трупите, профучаха на сантиметри от лицето му.

След миг ремаркето отмина и Хуан издиша, без да осъзнава, че е затаил дъх. След това обучението надделя над страха и той се просна по очи в дълбоките коловози на пътя, за да не го види шофьорът, ако погледне в огледалото за обратно виждане. Остана така, докато камионът изчезна от поглед, а после се прикри отново в храсталаците.

— За малко — подхвърли Мърф съвсем ненужно.

Хуан не отговори.

Когато се увериха, че няма да се появят други камиони от нищото, прекосиха на бегом пътя, а Майк Троно влачеше зад себе си един клон, за да заличи следите от ботушите им.

Щом се скриха от другата страна на пътя, Хуан измъкна от джоба си гама-детектора. Уредът беше военен, което означаваше, че производителите му са се постарали да е възможно най-прост. Машинката представляваше черна метална кутия с големината на стар касетофон. Имаше бутон за включване, червена лампичка и циферблат със стрелка. Червената лампа светваше, щом машината откриеше гама-лъчение. Когато завъртиш уреда на триста и шейсет градуса, като същевременно наблюдаваш отклонението на стрелката, ще научиш в коя посока се намира източникът.

Хуан го включи. Детекторът изписука веднъж, за да му съобщи, че работи, но червената лампичка не светна. Още бяха твърде далече от падналото захранване, за да открият незначителните следи от гама-лъчи.

Започнаха да се катерят нагоре по хълма, като пресичаха в едната или в другата посока черен път за извозване на трупите, който се виеше в планината. Миризмата на дим вече изпълваше въздуха и бели облаци висяха като закотвени към падините, подобно на отровни валма газ след химическо нападение.

Марк предложи да спрат следващия камион на стоп и Хуан знаеше, че не се шегува съвсем. Бяха започнали да изчерпват силите си и реши, че щом напъхат захранването на НАСА в сбруята, ще намерят място да пренощуват, а на сутринта ще се спуснат до лодката и ще се измъкнат колкото може по-бързо от Аржентина.

Беше пладне, когато стигнаха хребета на планината. Пълзяха, за да не привлекат вниманието на хората в долината. Пред очите им изникна сцена от ада.

На мястото на девствената гора се простираше гола пустиня от кал и храсталаци. Горящи купчини клони, истински пламтящи клади, изпускаха облаци пушек, докато жълти горски манипулатори се клатушкаха наоколо, захапали цели дървета в механическите си челюсти. Мъже пълзяха като мравки от ствол на ствол, а моторните им триони надаваха протяжни писъци, които се приглушаваха, когато зъбите им се впиваха в дървото.

Вляво от екипа сечта се разпростираше като рак по хълбоците на планината. Хуан подаде гама-детектора на Майк Мърфи, за да извади бинокъла от раницата.

В далечината се виждаше подравнен район, който се използваше за товарене на полуремаркетата с трупи. Там имаше строително ремарке с алуминиеви бордове и няколко специализирани машини за горското стопанство: самоходни манипулатори и харвестери с гуми, покрити с метална мрежа. Малко зад тях бяха кацнали двата хеликоптера, които бяха чули по-рано. Камуфлажното им оцветяване се сливаше почти напълно с гората зад тях.

Войниците стояха свободно, а двама други, вероятно офицерите, разговаряха с малка група секачи. В краката им лежеше почернял къс метал. Хуан не можеше да различи подробности, но нямаше нужда да си пророк, за да се досетиш, че това е парче от падналата ракета или може би захранването на сателита.

Цивилните няколко пъти посочваха нагоре към планината, сякаш искаха да покажат, че нещо важно се е случило на върха или отвъд него.

— Какво става? — попита Майк.

— Купонът започва — отговори мрачно Хуан.

— Хванах нещо — обади се Марк, който въртеше детектора на гама-лъчи.

— Къде? — попита нетърпеливо Хуан.

— Ето там — посочи той. — Сигналът е слаб, но определено идва от мястото, където гаучосите провеждат малкото си съвещание.

Хуан си представи събитията, довели до това гадно положение. Когато ракетата е избухнала и към земята са започнали да валят парчетии, нещо е паднало на сечището и секачите са го намерили. Завлекли са го до базовата площадка, за да го покажат на началниците, които са повикали военните. В момента обясняваха на войниците, че близо до върха на планината е паднало друго парче от останките.

Майор Хорхе Еспиноза от Девета бригада обичаше заповедите. Обичаше да ги получава, харесваше му да ги дава и да наблюдава тяхното изпълнение. Същността на заповедите никога не го занимаваше. Дали ще му наредят да се придвижва през блатата в продължение на седмица, когато се обучаваше, за да получи лелеяната кафеникава барета, или да изгори селото на местните индианци — това нямаше никакво значение. Той изпълняваше и двете с крайна решителност и самоотверженост. През годините на военната му служба никога не си беше задавал въпроса дали заповедите са морални. Това съображение не участваше в неговите разсъждения. Бяха дадени заповеди. Заповедите се изпълняват. Нищо друго няма значение.

Неговите мъже го смятаха за съвършения водач, който никога не се измъчва от чувства или съмнения. Пред себе си обаче майор Хорхе Еспиноза признаваше, че предпочита едни заповеди пред други. Беше се забавлявал много повече, докато очистваше селяните, отколкото през седмицата, прекарана в пълното с пиявици блато.

Той произхождаше от семейство на военни, което вече четири поколения служеше на Аржентина. Баща му беше полковник от разузнаването по време на онези славни дни, когато генералите управляваха страната. Той бе угощавал синовете си с истории за онова, което са причинявали на враговете на държавата. За полети над ледения Южен Атлантически океан с хеликоптери, пълни с вързани инакомислещи. Бяха си измислили игра при изхвърлянето на вързаните хора от около триста метра височина. Вторият трябваше да изхвърли жертвата си така, че да падне в разпенената вода, вдигната от първия.

Хорхе беше прекалено млад, за да участва във военните действия, когато британците си върнаха Малвинските острови, но беше обучен от ветерани и се превърна в отличен войник. Когато след нападението на генерал Корасон срещу слабия бивш президент беше сформирана Девета бригада, Хорхе Еспиноза бе един от първите доброволци. Неговото обучение не беше по-леко от това на младите наборници, които сега командваше, и заради това си беше спечелил вечната им вярност.

Сега беше заместник-командир на цялата бригада, командвана от генерал Фелипе Еспиноза, неговият баща, който беше излязъл от запаса, за да поеме поста. Всякакви слухове за непотизъм2 бяха пресечени от безмилостността, с която младият Еспиноза изпълняваше задълженията си.

Отломката, която му бяха показали, със сигурност приличаше на част от американска ракета. Беше изработена от лек алуминий, занитен така, че да няма никакви несъвършенства по повърхността. Краищата бяха разкъсани като от взрив, а по боята имаше следи от обгоряло.

За Хунтата това бе добра възможност да постави в неудобно положение Съединените щати. Нямаха представа какъв може да е бил товарът. От НАСА твърдяха, че става дума за метеорологичен сателит, но генералите не можеха да пренебрегнат възможността да е шпионски.

— Смятаме, че още един отломък е паднал от другата страна на планината — обясняваше бригадирът, сочейки към полугодия хълм. Беше малко нервен от присъствието на толкова кафяви барети, но бе решил, че е негов дълг да съобщи на военните. — Зад онези мъже, които виждате да секат на хълма. Някои поискаха да отидат и да го намерят, но аз им плащам да секат дърва, а не да се правят на изследователи. Достатъчно неприятно е, че пропиляха цял час, за да изкопаят това парче от калта.

Еспиноза стрелна с поглед своя помощник-лейтенант Раул Хименес. За разлика от майора, който имаше кестенява коса и сини очи, Хименес беше запазил циганския външен вид на своите баски предци. Двамата се бяха обучавали и работили заедно през почти цялата си кариера. Разликата в чиновете не се дължеше на различните им способности, а на това, че Хименес отказваше да се раздели със своя приятел, за да получи командирски пост.

Нямаше нужда да разговарят, за да знаят какво мисли другият.

— Събери колкото можеш повече мъже. Срок петнайсет минути — изкомандва Хименес. Гласът му беше като на инструктор по строева подготовка и изискваше действия. — Ще направим редица и ще тръгнем нагоре в планината, докато не открием какво са изгубили янките в джунглата.

Началникът на бригадата дървосекачи се почеса под мръсната шапка и кимна.

— Разбира се, каквото заповяда Девета бригада.

Цивилните тръгнаха да съберат своите хора и оставиха Еспиноза и неговият адютант сами. Двамата мъже запалиха пуретки, споделяйки една ветроупорна клечка кибрит.

— Шефе, какво мислиш? — попита Хименес, след като издуха дима, който се смеси с пушека, увиснал над лагера на секачите.

— Ще намерим онова, което мъжете са видели — отговори майор Еспиноза. — Единственият въпрос е дали ще си заслужава отделеното време.

— Всеки шанс да покажем на света, че американците не са непогрешими, е добре дошъл за Министерството на пропагандата.

— В момента световното обществено мнение е толкова настроено срещу нашето правителство, че няколко космически отломки едва ли ще променят мисленето на хората. Обаче заповедта си е заповед, нали? А това ще бъде и добра тренировка за хората ни, защото има опасност да се размекнат от прочистването на села от безопасните палуби на нашите катери.

По времето, когато бригадирът на секачите получи заповед да събере хората си, Кабрило и другарите му вече крачеха бързо натам. Трябваше да преодолеят по-голямо разстояние, но щяха да останат близо до хребета, докато аржентинците трябваше да се катерят по склоновете на планината, а и щяха допълнително да се бавят от нуждата да претърсват внимателно своя периметър. Мъжете от Корпорацията разполагаха с детектора на гама-лъчи, който щеше да ги отведе при захранването.

Мисълта за риска ги накара да забравят болките в мускулите и ставите си. Ако стигнеха до захранването и успееха да се оттеглят, гаучосите нямаше изобщо да разберат, че са били тук.

Придвижваха се бързо, но съблюдаваха дисциплината и не вдигаха шум. Чуваше се само шумоленето на растителността и тежкото им дишане. Пушекът от сечището под тях на тази височина беше само тънко було, но долу сигурно пречеше на войниците в търсенето им.

Хуан не забави ход, когато чу шума на приближаващия хеликоптер, но сърцето му се сви. Трябваше да се досети, че ще използват машините за въздушно разузнаване. Отломка от ракета с тегло повече от трийсет килограма, която се забива в земята с огромна скорост, ще остави достатъчно голям кратер, за да бъде забелязан от въздуха. Въпросът беше само дали са останали достатъчно дървета, чийто листак да го скрие от поглед.

Имаше усещането, че няма да имат този късмет.

— Сигналът от детектора е постоянен — обади се Марк. Бяха изоставили обичайната дистанция между членовете на групата за по-бързо придвижване до върха, така че той беше на една крачка зад Хуан.

Четирийсет тежки минути по-късно вече бяха близо до мястото, където хеликоптерът облиташе джунглата, търсейки следи от удар. Нямаше начин да разберат как се справят войниците. Бяха принудени да забавят крачка всеки път, когато аржентинската машина минаваше над тях.

На Хуан му се искаше техният детектор да може да им посочи разстоянието до целта. Без тази информация нямаше представа дали са близо до захранването или имат още километър път. Шумът на хеликоптера изведнъж се промени. Той вече не се стрелкаше напред-назад сред маранята, а поддържаше постоянни обороти. Беше зависнал в небето на около километър пред тях. Това можеше да означава само едно.

Бяха открили търсения кратер.

Кабрило изруга. Някой в хеликоптера можеше да се спусне бързо по въже, да грабне захранването и да се качи отново на борда, преди той и хората му да преполовят разстоянието.

Ускориха крачка. Хуан усети, че е започнал да изразходва силите си, които не го бяха изоставяли досега. Майк Троно успяваше да поддържа темпото му, но Марк и Джери започнаха да изостават.

Необяснимо защо, хеликоптерът изведнъж престана да се рее над земята и полетя на юг към лагера на секачите. Кабрило прие това за добър знак и забави крачка, защото шумът на турбините и плясъкът на витлата вече не заглушаваха приближаването им. Гърдите му се повдигаха силно, но той си наложи да контролира дишането си, поемайки дълбоко дъх. Почти чувстваше как млечната киселина се разтваря в мускулите му. С Марк запълзяха по корем към целта.

Захранването се беше ударило в земята под малък ъгъл и бе разкъсало джунглата, оставяйки диря от изгорял листак. Самият кратер представляваше обгоряла дупка в земята. Петима гаучоси се бяха спуснали по въжета вътре, двама копаеха в кратера с лопати, вероятно взети от секачите, а останалите охраняваха. И петимата носеха прословутите кафяви барети.

Хуан знаеше, че Девета бригада действа на отряди по шестима душа. Значи липсваше един. Той натисна три пъти бутона на преносимата радиостанция — команда към хората му да останат на място и да намерят укритие.

С Майк можеха да обезвредят тримата редници, преди те да успеят да вдигнат тревога по радиото, а после щяха да ударят и двамата с лопатите, които бяха струпали екипировката си до изкопа. Обаче имаше и шести човек. Невидимият. Той представляваше неизвестна величина, с която трябваше да се оправят преди това.

Кабрило свали своя автомат МП-5 от гърба си. Само щеше да му пречи, докато разузнава. Пистолетът също щеше да си остане в кобура. Дори да беше взел заглушител, пукотът от изстрела щеше да подплаши животните и да предупреди аржентинците.

Познаваше мъже, които предпочитаха да убиват с нож. Не ги харесваше и не им се доверяваше заради това, но познаваше техниките им и ги беше използвал неведнъж. Убиването с нож беше мръсна работа и според неговия опит онези, които прибягваха до това, го правеха повече заради удоволствието да убият, отколкото за постигането на целта на тяхната мисия.

Наблюдението на терена беше трудно, затова трябваше да се постави на мястото на шестия войник и да отгатне къде е заел позиция, за да може да наблюдава тайно как другарите му разкопават кратера.

Вляво от него шубраците бяха по-редки, защото над тях се извисяваха няколко дървета и закриваха слънцето. Те биха осигурили по-добро зрително поле на някой стрелец. Кабрило реши, че това е мястото, където чака неговият човек. Щеше да заобиколи и да го приближи в гръб, а след това с Майк щяха да премахнат останалите. Извади ножа си, понечи да се промъкне наляво, но замръзна на място.

Гласове!

Идваха от войниците и секачите, които се бяха изкачили по планинския склон. Бяха им съобщили по радиостанцията местоположението на сателита и те се бяха втурнали към мястото.

Кабрило не помръдваше. Всяко действие сега щеше да е самоубийство. Потисна желанието си да използва радиостанцията, за да се свърже с Мърф и Пуласки. По-добре всички да останеха неподвижно и да изчакат, за да видят каква възможност ще им се предостави.

През следващия час той гледаше как аржентинците откопават отломката, а Майк спеше до него. Знаеше, че някъде в джунглата зад тях Мърф или Джери също наваксват пропуснатия сън.

Бяха достатъчно близо до кратера, за да чуе вика на един лейтенант към командния пункт:

— Шефе, извадихме го. Не знам какво е… Има правоъгълна форма, дълго е около метър и тежи може би трийсетина кила… Какво? Не знам… ако трябва да направя предположение… някакъв научен апарат. Не мога да си представя какво е предназначението му… Не, шефе. Ще бъде по-лесно да го отнесем до площадката, където товарят трупите. Видяхме, че имат няколко манипулатора. Ще ги използваме да се върнем в лагера. Докато стигнем там, пилотът вече ще е открил къде е повредата в хеликоптера и ще успеем да се върнем в базата навреме за коктейлите в клуб „О“.

Кабрило бе чул достатъчно. Знаеше техния план и това беше предимството, от което се нуждаеше. Потупа Майк по рамото. Бившият парашутист се събуди на мига. Не забравяше, че е на фронта, дори когато спеше. Отдалечиха се от кратера, като внимаваха да не клатят растителността над главите си, което щеше да издаде местонахождението им.

Около осемстотин метра по-назад се срещнаха с Мърф и Пуласки.

— Пипнаха сателита — отбеляза Мърф. — Пролича по шумотевицата.

Хуан кимна, докато отпиваше от манерката си. Не беше посмял да пийне вода, откакто попаднаха на аржентинските специални части.

— Ще го занесат до горския път и после ще го качат на някой от манипулаторите, за да го откарат в лагера на секачите. Там ще го качат на хеликоптерите и право у дома.

— А ние? — попита Марк.

— Ще ги спрем.

Войниците и екипът на Корпорацията се спускаха успоредно към изравнен терен на планинския склон, който секачите бяха прочистили, за да разположат оборудването си. Имаше манипулатор за товарене на трупите на полуремаркетата, както и мобилна въжена линия за извозването им. Тя имаше висока телескопична мачта, от която въжетата се спускаха три километра надолу по хълма до подвижна рейка, свързана чрез въжетата с лагера на секачите. От тази дълга примка висяха вериги, които секачите навиваха около окастрените трупи. След това въжената линия ги смъкваше в базовия лагер, където челюстни товарачи ги качваха на чакащите камиони, а веригата се връщаше обратно, за да поеме поредния товар.

Мъжете в лагера бяха пристигнали с автотоварачите, които Рамирес възнамеряваше да си осигури.

Хуан беше уверен, че неговият екип може да победи много по-голямата аржентинска група, докато не попаднаха на цепнатина в земята. Тя бе резултат от земетресение, което беше разцепило земята и бе накарало част от планината да пропадне. Заради джунглата не беше възможно да се установи докъде стига пукнатината, затова трябваше да се отнесат към нея като към препятствие, което трябва да се преодолее, а не да се заобиколи. Съгласно геологическите времеви мащаби земетресението беше станало съвсем наскоро — само преди някакви си дванайсет хиляди години. Все пак беше минало достатъчно време, за да ерозират страните на пукнатината до преодолими склонове. Групата трябваше да се спусне петнайсетина метра и след това да се изкатери с мъка от другата страна.

Когато стигнаха горе, бяха изгубили петнайсет скъпоценни минути. Хукнаха, надявайки се на най-доброто, но се страхуваха, че може да е станало най-лошото. Откакто прие задачата от Лангстън Овърхолт, Хуан знаеше, че не е имал време да състави подходящ план, и сега това щеше да даде своето отражение. Бяха изправени срещу две отделения от най-добре обучените аржентински войници, а разполагаха единствено с четири автомата и елемента на изненадата. Възможността да измъкнат захранването без бой беше нулева, а вероятността да стигнат до Парагвай с него беше минимална.