Тайната на остров Пайн

6.

Когато Хуан и хората му стигнаха края на горното сечище, войниците от Девета бригада вече бяха натоварили своята придобивка на един пикап и се качваха в каросерията му. Част от тях се качиха на друга камионетка, чийто собственик знаеше, че е най-добре да не възразява.

От мястото им в края на джунглата разстоянието до аржентинците не беше твърде голямо — може би триста и петдесет метра. Бяха въоръжени с автомати, които на такова разстояние щяха да са безполезни. Хуан подозираше, че Девета бригада е въоръжена със страшните на вид МП-5 най-вече за да внушава страх, отколкото заради бойните им качества.

Трябваше да вземе решение и бързо направи преглед на възможностите. Фронталното нападение щеше да е самоубийство, а възможността да се вмъкнат обратно в джунглата без захранването беше също толкова непривлекателна. Бяха стигнали твърде далече, за да се провалят сега. Голяма част от успехите на Корпорацията се дължаха на способността на Хуан да мисли в движение, да открива и трета възможност, за която никой не би се досетил.

В главата му се стрелкаха идеи, които бързо отхвърляше като неизпълними. А събитията продължаваха да се развиват. Войниците от Девета бригада се натовариха в каросериите на двата пикапа, които блъвнаха черен пушек. До тях запали и един моторизиран товарач, чието ремарке беше пълно с прясно отрязани и почистени трупи, чиято кора блестеше от мъзга.

— Председателю? — прошепна Марк Мърфи. Не беше виждал Кабрило да се бави толкова.

Хуан вдигна ръка, за да възпре въпроса, и запълзя през високата трева, която растеше като граница между същинската джунгла и отъпкания район за товарене, разчистен от секачите. Стигна до другия край и погледна към черния път, който се виеше по склоновете на планината, подобно на змия. Над него блестеше примката на стоманеното въже на лифта, което от тук изглеждаше тънко като косъм.

Двата изпръскани с кал пикапа потеглиха от сечището. Шофьорът на моторния товарач включи на скорост, машината се затресе и потегли след тях.

Ето какво му трябваше. Не беше перфектно, но все пак по-добре от нищо.

Той излезе от прикритието си и помаха на хората си да го последват. Те изскочиха от джунглата и хукнаха след него. Беше като при последната обиколка в състезание, когато умората изчезва и тялото отговаря на химическите сигнали, че моментът е „сега или никога“. Дузината секачи, които се въртяха около самоходния въжен лифт за пренасяне на трупи, видяха как четирима войници от Девета бригада изскачат от джунглата и хукват след другарите си в току-що заминалите пикапи.

Те не разбраха, че нещо не е наред, докато един от закъснелите войници не вдигна автомата си пред очите им и изкрещя:

— Долу! Всички долу и не мърдайте оттам!

Хуан не спря, за да види дали заповедта му се изпълнява. Беше сигурен, че хората му ще се погрижат за това. Втурна се към кабината на лифта, който всъщност беше багер с демонтирана стрела, на чието място беше монтирана мачтата с въжетата. Кабината беше защитена от летящи отломки с метална мрежа на мястото на стъклата. Вратата беше отворена и операторът седеше отпуснат на седалката, стиснал цигара в лявата си ръка. Не беше забелязал приближаването на екипа на Корпорацията, а заради шума на работещия на празен ход дизел, не бе чул и командите, затова когато Хуан се протегна в кабината и го измъкна навън, изненадата му беше пълна. Човекът се стовари на неравната земя и неочакваният удар му изкара въздуха.

— Мърф — изкрещя Хуан, — ела тук и се оправи с управлението.

Мърф притежаваше умението да разбира всякакви механизми, което без съмнение беше наследство от детското му хоби да разглобява и сглобява всичко. Хоби, на което родителите му сложиха край, след като веднъж се прибраха и завариха ретро поршето на баща му на части.

— Майк — извика Хуан, когато се приближи до края на склона. — Намери ключовете на третия пикап и го запали.

Системата за управление на лифта позволяваше дългата стоманена примка да се вдига и сваля, така че отсеченото дърво да не се закача в пъновете.

Хуан преметна автомата на гърба си и се свърза с по радиостанцията с Марк. Стъпи в примката на стоманеното въже и се хвана с една ръка за него.

— Схващаш ли какво съм намислил?

— Искаш да те спусна надолу по склона, право в пикапа със захранването.

— Не съвсем — поклати глава Кабрило и му обясни какво иска да направи.

— Човече, ти си луд. Вярно, идеята е добра, но въпреки това е лудост.

Марк бързо разбра как действа товарният лифт, който по същество беше проста машина. Въпросът беше да го управляваш добре. Отпусна се удобно на седалката и започна да вкарва стоманено въже в блока, който висеше от основната мачта.

Кабрило се приготви за сътресението, когато въжето щеше да се изпъне, но отдаде дължимото на своя специалист по оръжията, който го повдигна плавно от земята. Подобно на скиор, който не е слязъл от лифта на върха, той започна да се спуска по планинския склон, набирайки скорост.

Носеше се на петнайсет метра над земята, профучавайки над хълмове, напълно оголени от секачите. Приличаше на разходка с открит лифт и ако пейзажът беше по-красив, дори би си платил за возенето. От двете страни на товарния лифт тлееха купчини клони, затова Хуан имаше чувството, че се носи над самата преизподня. Пресече пътя по следите на трите превозни средства, които пътуваха към базовия лагер. Пикапите се бяха откъснали далеч пред натоварения с трупи камион, както и се очакваше. Въжето на лифта пресичаше пътя отново на около сто метра напред, точно над острия завой, от който пикапите в момента излизаха.

Ако някой от войниците погледнеше нагоре, Хуан щеше да се окаже безпомощен — просто една човешка мишена. Марк изглежда промени изчисленията си, защото блокът на примката започна да забавя, Хуан се люшна и се завъртя. Започна да се накланя, за да се обърне отново напред и чу съскането на въздушните спирачки на товарача, който наближи острия завой. Отново се понесе бързо, но сега се въртеше с примката първо на едната страна, после на другата. Движението във въздуха беше достатъчно дезориентиращо и той трябваше да избере момента на кацането си.

Товарачът навлезе още в завоя, преди шофьорът да започне да навива волана. Хуан се намираше на петнайсетина метра от него и се приближаваше бързо. Прекалено бързо, осъзна той, и в същия момент блокът на примката забави скорост и въжето започна да излиза от него, смъквайки го все по-близо до камиона. Постижението на Марк в преценката на скоростта и дълбочината на спускане беше изключително. Беше изчислил движението така, че завоят скри примката и нейния товар от очите на войниците в последните критични мигове.

Въжената примка, на която беше стъпил Хуан, се завъртя рязко и се стегна така, че щеше да му строши костта, ако не беше с протеза. Трябваше да положи големи усилия да измъкне крака си от нея, докато се носеше над каросерията на камиона. Трупите бяха само на няколко замайващи сантиметра под него. Бяха с диаметър около метър и дебела и грапава като крокодилска кожа кора. Шофьорът започна да изправя волана, докато се промъкваше през острия завой. След секунди щеше да започне да се отдалечава от стоманеното въже на лифта и Кабрило щеше да остане да виси във въздуха. Той отново зарита да освободи крака си, но не можеше да направи нищо, докато блокът не се завърти обратно. Когато това стана, той се намираше на метър и половина от камиона. След това на по-малко от метър. Почувства, че отново започва да се върти по часовниковата стрелка. Дръпна крака си и го освободи. Хвана се за горния край на примката е една ръка, избра си едно място на най-горното дърво и се пусна.

Приземи се нестабилно, без да се е приспособил към увеличаващата се скорост на полуремаркето, и започна да се смъква от дървото. Протегна се, за да се вкопчи в кората, но шепата му се напълни с ронещо се дърво. Продължи да се плъзга. Разтвори крака, за да се задържи с коленете си, но и това не помогна. Започна да пада и се блъсна в една от стоманените подпори, които придържаха трупите. Ако не беше раницата, която пое удара, щеше да си строши някой прешлен. Трябваха му няколко секунди, за да преодолее замайването от болката и учудването, че не падна от камиона. Изкатери се отново до най-горното дърво и започна да се промъква към кабината.

— Качих се — обяви той по радиостанцията на Марк.

— Виждам те. Прецака кацането, но въпреки това ти пиша шестица.

Кабрило винаги откриваше смешното в абсурдите, затова отговори:

— Ти се подиграваш с мен. Не видя ли това полузавъртане при стъпването на дънера? Само степента на трудност ще ми качи оценката на осем.

— Добре де, нека бъде осем.

— Искам да ме последвате с третия пикап. Какво направихте със секачите?

— Джери ги върза за колелото на една фадрома.

— Добре. А сега си смъквайте задниците тук, защото ще имам нужда от помощ.

Стигна до предната част на полуремаркето. Пътят тук беше прав в продължение поне на километър и половина преди следващия остър завой, до който вече бяха стигнали пикапите. Вдясно се спускаше шейсетметрова урва, по чието дъно се виеше останалата част от черния път. Като се наведе от ремаркето, той видя осемте колела на камиона и неравната повърхност под тях. Една погрешна стъпка и щеше да попадне под двайсет тона екзотични амазонски трупи.

Вместо да скочи, той се спусна по отсечените краища на трупите и стъпи внимателно на шасито. През задното стъкло на кабината виждаше главата на шофьора и ако мъжът погледнеше в огледалото, щеше да го види. Стъпи върху резервоара за гориво, който беше голям колкото варел, вкопчи се в ръкохватката, завинтена за кабината точно зад вратата на шофьора, и хвана дръжката на вратата. Брадясалото лице на шофьора изпълваше голямото странично огледало пред него.

Очите на аржентинеца се стрелнаха вляво и в този миг Хуан отвори вратата и го сграбчи за яката. Вратата се върна и го удари по ръката, но не успя да му попречи да измъкне шофьора от седалката. Запрати го на достатъчно разстояние от камиона, за да не попадне под гумите.

Свали автомата от гърба си и се метна на седалката. Макар че и двата прозореца бяха отворени, кабината миришеше на пот, чесън и съвсем слабо на трева. Натисна газта, преди камионът да е забави скорост с повече от километър-два. Погледна в огледалото и видя, че шофьорът бавно се изправя. Беше замаян, но нямаше вид на тежко ранен.

Сега идва трудната част, помисли си мрачно Кабрило. Хвърли поглед на пътя горе и забеляза далечен облак прах — сигурно хората му бързаха да го настигнат. Надолу по склона пътят все още беше чист. Вероятно войниците от Девета бригада в момента навлизаха в следващия обратен завой по време на дългото спускане. Хуан внимателно управляваше камиона така, че външните му гуми се приближаваха все по-близо и по-близо до края на пътя и стръмния склон под него. Тук почвата не беше толкова твърда, колкото по-навътре, където беше отъпкана от хилядите курсове на камионите. Камъни започнаха да падат изпод гумите и се търкулваха по наклона. Ето!

Предимството да се намира на по-висок участък му позволи да види появата на пикапите под него. Те не се движеха и наполовина толкова бързо, колкото очакваше, и той се запита дали не са имали някакви затруднения с последния обратен завой. Тази мисъл го изпълни с уважение към хората, които се качваха и спускаха по планината десетина пъти на ден.

Приближи камиона още до ръба. Предните гуми копаеха коловоз по самия ръб на банкета, докато двигателните гуми отдясно и тези на ремаркето висяха във въздуха. Със скорост близо деветдесет километра в час трите превозни средства се сближаваха, но бяха разделени от шейсет метра разлика във височината.

Без да отмества поглед от пътя, Хуан опипом намери дръжката на вратата и се увери, че не е заключена. Трябваше да улучи момента. Ако избързаше, щяха да спрат. Ако закъснееше, щеше да пропусне.

Завъртя волана надясно и скочи от кабината. Удари се силно в земята, но се превъртя през рамо и се изправи.

Влекачът с трупите се задържа още няколко секунди на ръба на банкета и след това се обърна. Падна право на страната си, от инерцията предницата почна да оре почернялата от огъня земя, докато решетката не се блъсна в един пън. От спукания радиатор се вдигна пара, предното стъкло изхвръкна на две половини, които миг след това се пръснаха на безброй проблясващи късчета.

От силния удар ремаркето се повдигна и изхвърли товара си. На него имаше трийсет трупи. Повечето бяха с ширината и дължината на телеграфни стълбове, но между тях имаше и чудовища от по три тона. През първите няколко метра от склона, по който се затъркаляха, те останаха заедно, но скоро започнаха да отскачат от пъновете и да сменят посоката си. Някои излетяха във въздуха от силата на удара и се понесоха надолу като снаряди.

Шофьорът на първия пикап така и не видя катастрофата над главата му и едва когато чу тревожните викове на хората в каросерията, разбра, че нещо не е наред. Вторачи се в черния път пред себе си, но не видя нищо обезпокоително. Тъй като хълмът над него беше много стръмен, не можеше да види лавината, която след миг щеше да го помете от пътя.

— Ектор! — извика пътникът до него. — В името на Светата Дева спри! Спри веднага!

Шофьорът наби спирачки, като завъртя волана, за да не поднесе пикапът. Последва оглушителен трясък, когато вторият пикап, управляван от Раул Хименес, се блъсна в задната им броня. Ектор си беше сложил колана — навик, който му беше набит в главата още от дете, и никакво мъжкарско перчене не можеше да го накара да промени това.

Пътникът, който беше сержантът на отряда, никога през живота си не беше слагал колан. Затова беше катапултиран през предното стъкло, оставяйки в него огромна, кървава по краищата дупка. Той се стовари на около пет метра пред пикапа и Ектор нямаше представа дали е бил още жив, когато едно дърво мина през тялото му и го размаза.

Друг ствол, който се въртеше като циганско колело, прониза тавана на кабината, стовари се на крака на Ектор и продължи пътя си, като разкъса ламарината с лекота.

Мъжете, които не бяха ранени в катастрофата, наскачаха от каросерията и хукнаха надолу по склона, обзети от паника. Пикапът беше блъснат няколко пъти странично от двете най-големи дървета и се обърна. Войниците, които бяха прекалено уплашени или ранени, за да избягат, изпопадаха на земята и бяха смазани от пикапа, който се затъркаля надолу по склона.

Повечето от онези, които побягнаха, направиха грешката да хукнат право пред камиона и скоро бяха настигнати от търкалящата се машина. Някои се отърваха със счупени крайници, а останалите бяха смазани до смърт. Един от войниците се беше сетил да хукне под ъгъл надолу и така избегна търкалящия се камион. Дори успя да прескочи едно търкалящо се дърво, но друго се стовари върху коленете му, като го повали и премаза, преди нервите му да изпратят сигнал за ужасната болка до мозъка.

Съдбата на втория пикап не беше по-щастлива. Той беше отскочил под прав ъгъл на пътя след тежкия сблъсък, а след това бе запратен напред, когато три трупи се забиха в задната му част. Двигателят беше загаснал при удара в първия пикап и Раул Хименес изгуби управление, докато летеше по надолнището. Натисна докрай педала на спирачката и дръпна ръчната с все сили, но инерцията и земното притегляне бяха прекалено силни за уморената машина, която беше навъртяла над милион километра. Тя се блъсна в един пън, гумите заораха и пикапът се обърна. Мъжете изпопадаха като парцалени кукли. Раул успя да остане на седалката си, а гледката през предното стъкло се завъртя няколко пъти пред очите му. Стъклото на вратата се пръсна, но каквото и да го беше строшило, то не улучи Раул. Удар след удар разтърсваха камионетката и той имаше чувството, че ще полудее. Последва силен тътен и всичко утихна.

Останките от пикапа се бяха размазали в един по-голям пън.

— Добра стрелба, тексасецо — чу Хуан по радиостанцията.

Погледна през рамо и видя пикапа с екипа му да се носи на скорост към него. Ако изпитваше нещо към мъжете, които току-що бе убил или наранил, трябваше само да си спомни за изгореното селище. Каза си, че е направил услуга на света.

Майк Троно беше зад волана, а до него седеше Марк Мърфи. Джери стоеше отзад в каросерията и когато пикапът наближи, протегна ръка, за да помогне на Кабрило да се качи в движение. Хуан тупна по тавана на кабината и Майк натисна газта.

Отне им две минути да вземат обратния завой и да се върнат откъм страната, където войниците от Девета бригада бяха пометени от пътя. Болезнени степания се носеха от ранените, а мъртвите лежаха в неестествени пози.

Никой не попита кои са тези непознати мъже с техните униформи. Просто изпитаха облекчение, че помощта е пристигнала толкова бързо. Хуан клекна до един от тях и постави ръка на здравото му рамо. Другото беше измъкнато от ставата.

— Какво стана с пикапа, в който бяха отломките от сателита? — попита той.

— Беше зад нашия — отговори войникът през стиснати устни.

— Първият?

— Не, вторият.

Хуан се провикна към своите хора:

— Нумеро дос. — И вдигна два пръста, в случай че испанският на Троно беше толкова зле, колкото той твърдеше.

Отне им десет минути да намерят ядреното захранване. То представляваше сребрист правоъгълен предмет, дълъг около четирийсет и пет сантиметра и дебел колкото речник. Беше изработен от тайнствена сплав, за която Мърф може и да беше чувал, но това бе извън интересите на Хуан. Важното беше, че вече е у тях, и въпреки премеждието само от едната страна имаше малка вдлъбнатина. Мърф прекара гама-детектора по повърхността му.

— Чисто е — обяви той. — Няма изтичане на радиация над досегашното ниво.

— Това ме радва — обади се Пуласки. — Може един ден да реша да имам още деца. Би било гадно, ако малките негодници имат пипала, плавници или нещо подобно. — После се обърна към Кабрило. — И сега какво?

Хуан се почеса по брадясалата брадичка. Виждаше, че в базовия лагер долу е избухнал хаос. Катастрофата се беше разиграла пред очите на всички и сега останалите в резерв аржентински войници полагаха отчаяни усиля да изкатерят склона, за да помогнат на ранените.

Хитра усмивка се появи на лицето на Кабрило. Трите най-важни предимства в битката са числеността, изненадата и объркването. Той не разполагаше с първото, второто току-що беше създадено и сега третото щеше да обхване неговите противници. Джери беше успял да вкара захранването в сбруята и тя вече беше на гърба му.

— Майк, колко часа навъртя с Гомес? — попита Хуан. Джордж „Гомес“ Адамс беше пилотът на хеликоптера „МД-520Н“, който стоеше под задния трюм на „Орегон“.

— Я чакай малко — възрази Майк Троно. — Ние работим едва от няколко месеца заедно. Само два пъти съм летял самостоятелно. И не се справих много добре. Първия път изкривих шасито, а втория едва не отнесох релинга на кораба.

Хуан погледна към Джери.

— Наистина ли искаш да влачиш това нещо обратно до моторницата?

— Не, по дяволите.

— Е, какво ще кажеш, господин Троно?

Хуан знаеше, че ако не може да ги измъкне оттук с някой от аржентинските хеликоптери, Майк щеше да си признае. Той избираше всеки член на Корпорацията не само заради онова, което можеше да върши, но и заради това, което съзнава, че не може.

Троно кимна.

— Добре, да се надяваме, че третия път ще стане.