Тайната на остров Пайн

10.

След час под душа и закуска от яйца, препечени филийки и билков чай — Морис, корабният стюард, отказваше на Кабрило всичко, съдържащо кофеин — Хуан продължаваше да се чувства неспокоен. Трябваше да си легне, но завивката му, пълна с гъши пух, му изглеждаше непривлекателна. Знаеше, че сънят няма да го споходи лесно. След като го прегледа, д-р Хъксли му предписа лекарство, но той отказа да го вземе. Не се наказваше заради смъртта на Джери, но химическото забвение не му се струваше почтено спрямо паметта на приятеля му. Ако мислите за едрия поляк щяха да го държат буден, той беше готов да плати тази цена.

Бяха се върнали на борда на „Орегон“ само три часа по-рано, след като в парагвайската столица се качиха на полет за Бразилия. Първия час прекараха в разговори с екипажа за случилото се и как Джери е пожертвал живота си, за да могат да се измъкнат. За вечерта вече се подготвяше заупокойна служба. В кухнята бяха заети с приготвянето на традиционни полски ястия, включително пирожки, панирани котлети и сладкиш със сирене за десерт.

Обикновено Кабрило водеше тези служби, но сега помоли Майк Троно да го направи.

Излезе от каютата си, за да проведе един бавен оглед на своя кораб, който лежеше на котва пред Сантос. Тропическото слънце загряваше стоманените палуби, но морският бриз го разхлаждаше под тънката ленена риза. Дори и за най-наблюдателните очи „Орегон“ имаше вид на готов за скрап плавателен съд. Боклуци се търкаляха по палубата и там, където боята се лющеше или се беше надигнала, се виждаха толкова много различни цветове и оттенъци, сякаш беше боядисана в камуфлажна окраска. Разположената в средата светла ивица на иранското знаме беше единственият ярък цвят по стария товарен кораб.

Хуан отиде до варел за нафта близо до релинга на кораба, измъкна микрофон със слушалка от джоба си и повика оперативния център. „Орегон“ разполагаше със сигурна вътрешна безжична връзка.

— Здравей — обади се пискливият глас на Линда Рос.

— Здравей — отговори Кабрило. — Направи ми една услуга. Активирай палубно оръдие номер пет.

— Проблем ли има?

— Не, просто правя оглед на старото корито. — Всички знаеха, че когато е разстроен, прави оглед на кораба.

— Готово, Хуан.

Старият петролен варел беше повдигнат безшумно от хидравлична стойка, докато не легна напълно настрани. След това нагоре с цевта се издигна средна картечница М-60, завъртя си и зае позиция, насочена към морето. Той огледа лентата с мунициите. По медта не се виждаха следи от корозия, а оръжието беше добре смазано с оръжейно масло.

— Изглежда добре — обяви той и помоли Линда да я прибере.

После се спусна към машинното отделение — сърцето на неговото творение. Тук беше чисто като в операционна зала. Революционният двигател на „Орегон“ използваше свръхохладени магнити, за да извлича свободните електрони от морската вода в система, известна като магнито-хидродинамична. Технологията още беше експериментална и никой друг кораб в света не я използваше. Помещението беше доминирано от криогенните помпи, нужни за охлаждане на магнитите до температура триста градуса под нулата. Основните водометни движители бяха разположени по протежението на „Орегон“ и имаха диаметъра на влакова цистерна. В тях бяха затворени витла с варираща геометрия, импелери, и ако не бяха скрити в утробата на стар товарен кораб, биха могли да бъдат атракцията на всеки музей за модерно изкуство. Когато водата преминаваше през тях, цялото пространство вибрираше от невъобразима мощ.

„Орегон“ можеше да развива скорости, нечувани за кораб с неговите размери, и да спира като спортен автомобил. Със своите мощни, разположени напряко маневрени помпи и дюзи той можеше да се завърти на място.

Хуан продължи да крачи бавно из кораба без някаква ясна мисъл в главата.

Обикновено коридорите и работните помещения бяха изпълнени с оживени разговори и закачки, но не и днес. Мъжете и жените в Корпорацията изпълняваха унило своите задължения — знаеха, че един от тях вече го няма. Хуан не усети някакво обвинение от страна на екипажа и това започна да облекчава бремето му. Нямаше обвинения, защото всички чувстваха известна отговорност. Те бяха екип и споделяха и победите, и пораженията.

Кабрило прекара около пет минути в съзерцание на един малък Дега, закачен в коридора, близо до каютите на екипажа. Непряко осветената картина изобразяваше балерина, която връзваше балетната си пантофка. Според него Дега бе уловил светлината, невинността и красотата по-добре от всеки друг. Това, че можеше да оцени красотата на шедьовъра на Дега и грозната функционалност на картечницата, беше ирония, но естетиката се явяваше под най-различни форми.

В носовия трюм той погледа как моряците се подготвят да извадят от склада резервната моторница с надуваеми бордове. В открито море, далеч от чужди погледи, един от палубните кранове щеше да я извади от трюма и да я спусне във водата откъм десния борд, където на равнището на ватерлинията се намираше хангарът за лодки. Щяха да я вкарат вътре с помощта на лебедка.

Провери и корабния басейн. Обичаше да плува, така поддържаше форма, но след дългия престой във водата през последните два дни вероятно известно време щеше да тренира в салона за вдигане на тежести.

В най-долната част на кораба беше една от неговите най-добре пазени тайни. Това беше прилично на пещера помещение точно под кила, откъдето можеха да спуснат на вода две подводници. Масивни врати се отваряха в долния край на корпуса и миниподводниците можеха да бъдат спускани на вода в басейна и прибирани дори когато корабът беше в движение, макар да беше за предпочитане да е на котва. Инженерното постижение, нужно за създаването на този басейн и неговото поддържане, се оказаха най-голямото предизвикателство пред Хуан.

Хангарът под последния от петте трюма на кораба беше пуст. Черният МД-520Н стоеше на своите подпори със сгънати лопатки на витлото. За разлика от обикновените хеликоптери, този модел нямаше опашно витло. Вместо това ауспухът на турбината беше изведен през опашката, за да противодейства на усукването, предизвикано от главното витло. Тази конструкция го правеше по-тих от повечето модели хеликоптери, а Гомес Адамс твърдеше, че така изглежда „по-яко“.

Пространството изглеждаше претъпкано заради промените, които трябваше да направят, след като се отказаха от малките хеликоптери „Робинсън D44“.

В лазарета откри Джулия Хъксли — техния обучен във флота лекар, — която превързваше ръката на един от инженерите. Беше се порязал в железарската работилница и се нуждаеше от няколко шева. Джулия носеше обичайната си хирургическа престилка, а конската й опашка беше хваната с ластиче.

— Сам, трябва да зарежеш рома до свършването на смяната — закачи тя пациента си, когато завърши превръзката.

— Обещавам. Повече няма да хващам бормашина, докато съм в алкохолно опиянение.

— Добре ли си? — попита го Джулия вече сериозно.

— Аха. Тъпа работа. През първия ми ден в гаража баща ми каза да не изпускам от очи инструментите си. А аз какво направих? Отместих поглед, докато валцовам парче стомана, то взе, че отскочи, и бум — работилницата има вид на кланица.

В слушалката на Хуан прозвуча сигнал.

— Да, Линда?

— Не, Макс се обажда. Съжалявам, че те прекъсвам, но Лангстън Овърхолт е на телефона. Каза, че иска да обсъди нещо само с теб.

Кабрило се замисли и кимна сякаш на себе си.

— Вече свърших. Благодаря. Кажи му да изчака минутка, докато се върна в каютата си.

— Ало?

— Хуан, съжалявам, че се обаждам толкова скоро след акция, но се страхувам, че изскочи нещо много странно.

— Чу ли?

— Макс ми каза за вашия човек. Съжалявам. Зная какво изпитваш. Във всеки случай — продължи Овърхолт — ти свърши, работа, която си заслужаваше. Аржентинците ще се оплачат в ООН и ще ни обвинят във всички възможни прегрешения, но като теглим чертата, върнахме си захранването, а те нямат нищо.

— Трудно ми е да повярвам, че всичко това си заслужаваше живота на един човек — измърмори Хуан.

— Погледнато откъм вечните въпроси, вероятно не. Но твоят човек е знаел каква е цената за участие. Всички я знаете.

Хуан не беше в настроение за философски спор, затова попита:

— Какво е това странно нещо, за което спомена?

Овърхолт му разказа всичко, което знаеше за положението в изследователската станция „Уилсън-Джордж“, включително онова, което беше научил от Том Паркър.

Когато той свърши, Хуан отбеляза:

— Значи може да е бил онзи Денгъл…

— Генгъл — поправи го Лангстън.

— Генгъл може да е превъртял и да е избил останалите?

— Напълно възможно, макар че по преценка на д-р Паркър, от онова, което е научил от астронавта, този Генгъл е просто самотник със склонност да вини другите за своите проблеми.

— Лангстън, такива типове избиват семейството си с брадва или стрелят със снайпер от часовникова кула.

— Да, така е. Но все пак не бива да забравяме, че на по-малко от осем километра оттам се намира аржентинска база. Сигурно не си забравил какъв шум вдигаха, че целият Антарктически полуостров е тяхна суверенна територия. Ами ако това е само първата стъпка от по-голяма операция? Там има и други бази. На норвежците, китайците и британците. Те може да са следващите.

— Или пък е работа на някой умопомрачен, който е прекарал твърде много време след ледовете.

— Проблемът е, че няма да имаме точен отговор цяла седмица, дори повече, ако времето не се оправи. Ако е някаква аржентинска игричка, когато се усетим, ще е твърде късно.

— Значи искаш да поемем на юг и да проучим какво се е случило на „Уилсън-Джордж“?

— Точно така. Ще бъде фасулска работа. Бързо спускане, малък оглед и после някой трябва да се обади на добрия стар чичо Лангстън, че няма за какво да се тревожи.

— Добре, ще свършим работата, но трябва да знаеш, че аз и Макс няма да участваме.

Кабрило обясни как са намерили „Летящият холандец“ и че иска да съобщи на семействата на загиналите какво се е случило с близките им преди повече от половин столетие.

— Да, мисля, че това е страхотна идея — оживи се Овърхолт. — Подходящ начин да се откъснете за малко. Екипажът няма да има нужда от вас при тази експедиция. Макс се тормози прекалено, а и ти трябва да смениш обстановката.

— О, и преди да съм забравил, моят човек по оръжията казва, че има вероятност сателитът да е свален.

— Моля?

— Чу ме добре. Върху външното покритие на захранването има няколко вдлъбнатини. Две са резултат от стрелба, но третата е загадка. Трябва внимателно да провериш тази вероятност.

— Планирахме да го направим, но все пак благодаря за предупреждението. Обаче се съмнявам, че твоят човек е прав. Аржентина не притежава технологията да свали ракета в толкова късна фаза от нейния полет. Освен това защо ще го правят? Това не беше военна програма.

— Просто ти казвам. Ако греши, прекрасно. Ако не, работата е съвсем различна. Не забравяй кой показа, че разполага с възможности да свали сателит, и кой пречи на по-строги санкции срещу Аржентина в ООН.

Това предизвика продължително мълчание от страна на Овърхолт.

— Не ми харесва какво намекваш.

— Аз също не го харесвам — съгласи се Хуан. — Но е добър повод за размисъл. Още ли искаш да отидем в Антарктида?

— Да, моето момче, повече от всякога.