Тайната на остров Пайн

15.

Кабрило зачака лебедката да почне да го изтегля, но нищо не се случи. Тогава осъзна, че всъщност се спуска надолу. Не беше за вярване. Макс беше обърнал погрешното лостче, Хуан се опита да го повика по комуникационната връзка, но не получи отговор. Хенли беше тръгнал да се справи сам с аржентинската заплаха и в бързането си го беше оставил в капана на шахтата със съкровището.

Най-благоразумно бе да изплува на повърхността според таблиците за гмуркане, които беше запаметил преди години, и да изчака връщането на Макс. Обаче не беше от хората, които ще пропилеят възможност, затова се обърна и се гмурна към дъното. Нямаше смисъл да си тръгва, докато не се увери напълно, че не е пропуснал нищо.

Първо се зае да проучва нишата, като дори се притисна в нея, за да провери дали не се задейства някакъв механизъм. Изсеченият с длето камък остана неподвижен. Спусна се още по-дълбоко. Тинята, която беше вдигнал с краката си преди малко, се беше утаила. Той разчисти участък там, където стената се срещаше с пода, и нещо привлече вниманието му. Извади ножа от канията, закрепена на бедрото му, и плъзна острието по протежение на ръба. Върхът изчезна в малка пролука между стената и пода. Опита на друго място и направи същото откритие.

Още три опита го убедиха, че подът на шахтата със съкровището е сложен като тапа. Имаше нещо по-дълбоко в земята, нещо под този фалшив под.

Замисли се. Трябваше да има начин да стигне дотам. Братята Рониш го бяха открили. Направи един кръг над пода, плувайки бавно. Лампата на каската му осветяваше шева. Това, което търсеше, се намираше в единия ъгъл. Камъкът бе вбит здраво между пода и малка неправилна издутина в стената.

Хуан не я докосна, а сви крака до гърдите си и след това ги стовари на пода, който леко се разтресе.

Хитро, помисли си Хуан. Много, много хитро.

Върна се при издатината в стената и се приготви. Нямаше представа с колко време ще разполага, но предположи, че трябва да е бърз. Протегна ръка и издърпа камъка, след това се стрелна към нишата колкото можа по-бързо. Чу се стържене на камък в камък.

Дъното на шахтата представляваше огромен сал, придържан от каменния клин. Хуан се хвърли в нишата точно в мига, когато покритият с тиня под стигна до нея. Притисна се вътре колкото можа. Създателите на шахтата обаче не бяха имали грамадни кислородни бутилки, така че той едва се събра вътре. Гледаше с ужас как подът се издига все по-високо и по-високо. Мина покрай коленете му и продължи нагоре. Не се понесе като тапа към повърхността, а се възнасяше царствено.

Тогава Хуан осъзна, че комуникационният кабел от фибростъкло се намира между сала и стената, и се помоли да не бъде прекъснат. Точно в този миг откъснатият край се залюля над него, а пластмасовият кожух бе размазан. Секунда по-късно краят от въжето на лебедката също падна покрай нишата.

Нямаше представа как салът ще спре, но трябваше да го направи, защото иначе братята Рониш щяха да са загинали тук преди седемдесет години.

Когато погледът му падна върху страната на сала, една от тайните беше разкрита. Отгоре имаше само тънък слой тиня, докато останалото беше от метал. Когато почука по него, издрънча на кухо. Металът беше издържал векове в солената вода, защото създателите му го бяха покрили със слой злато. Златото не ръждясва.

По златото имаше резки като от нож и той реши, че вероятно някой от братята Рониш си е помислил, че целият сал е от злато. Но слоят беше с дебелина едва милиметър. Там, където бяха останали следи от ножа, се виждаше, че салът е направен от бронз. Бронзът беше по-устойчив на корозия от други метали, но Хуан знаеше, че след няколко десетилетия солената вода ще прояде оголените от ножа места. Кухият сал щеше да се напълни с вода и капакът никога вече нямаше да се задейства.

Кабрило прецени, че кухият капак е дебел около три метра, и долният му ръб спря точно при горния край на нишата. Сигурно се беше опрял в друг клин в стената, който той не беше видял. Изплува от нишата и погледна нагоре. В долния край на капака имаше ръкохватка. Стисна я и дръпна малко. Плавателността на капака беше изчислена толкова точно, че успя да го смъкне малко надолу. Знаеше, че може да се измъкне, като върже оловния си колан за дръжката и изчака в нишата капакът да потъне. Предположи, че братята Рониш са направили точно това, само че тяхната тежест се беше изхлузила. Спусна се покрай мястото, където беше лежало кухото дъно, и продължи надолу.

В самия център на дъното на шахтата намери купчина камъни от плажа. Противотежестта на братята Рониш. Торбата, в която са били, отдавна се беше превърнала в нищо от солената вода на Тихия океан. Другото откритие, което направи, беше много по-интригуващо. От основната вертикална шахта започваше нисък тунел.

Той влезе в него и кислородните му бутилки се удариха в тавана. Тунелът завиваше рязко нагоре и това го накара да спре няколко пъти, за да позволи на излишния азот да се разтвори и да напусне кръвоносната му система. Провери запаса си от кислород. Ако не се забавеше много, всичко щеше да е наред.

Внезапно лъча от шлема му се отрази в нещо над главата му. Наближаваше повърхността, въпреки че все още беше на много метри под земята. Прецени и че човек може да изплува от нишата дотук, без да си поема въздух, стига отливът да е достатъчно нисък.

Издигаше се бавно с протегнати напред ръце, за да предотврати сблъсъка с евентуално препятствие. Озова се в пещера, висока около два метра. Предположи, че е естествено образувание, защото би отнело години да се изсече в скалата.

Лъчът от лампата на шлема му кръстосваше насам-натам по влажния камък, докато не спря на нещо, което висеше на стената.

Над водата имаше плочка, направена от някакъв метал. Вероятно бронз, предположи той. На нея имаше нещо като китайски йероглифи и очертанията на крайбрежие с навлизащ дълбоко навътре залив.

Беше предположил, че след като аржентинците се появиха в къщата на Джеймс Рониш, шахтата на съкровището няма нищо общо с някакъв капер от седемнайсети век, но не бе очаквал подобно нещо. Какво правеха китайски йероглифи на това място?

И защо гаучосите се интересуваха от тях?

Кабрило знаеше, че винаги трябва да се доверява на инстинктите си. Бяха му служили добре, докато беше в ЦРУ, и още по-добре, откакто основа Корпорацията. По неизвестни причини някой беше положил големи усилия да скрие плочката, но също така се бе погрижил и да може да бъде намерена. Логиката на това му убягваше и единствената му надежда беше, че написаното на нея ще обясни всичко. Знаеше, че е попаднал на нещо и то далеч надхвърля значимостта на изчезналия цепелин и сваления сателит.

Тъй като оптичният кабел беше скъсан, не можеше да запише изображението на бронзовата плочка, затова измъкна малък цифров апарат от кесията, вързана на кръста му. Направи няколко снимки, а светкавицата заслепяваше очите му след дългото време, прекарано в шахтата.

Потопи се отново и пое към главната шахта. Наложи си да се съсредоточи върху гмуркането.

Когато стигна до нишата и големия плуващ капак, откопча колана с тежести и го преметна през дръжката, която китайците бяха направили за тази цел. Знаеше, че тайната на шахтата със съкровището е много стара. Кога китайците са били в щата Вашингтон достатъчно дълго, за да преустроят пещерната система така, че да отговаря на техните нужди?

Хуан, трябва да се съсредоточиш.

След като коланът с тежести зае мястото си, добре уравновесеният капак бавно започна да потъва. Хуан се пъхна в нишата и го зачака да мине покрай него. Помогна му, като опря ръце в страната му и го натисна надолу. Скоро пътят за изплуване беше открит. Без колана с тежести той трябваше да се бори да не изплува твърде бързо и спираше за декомпресия. Когато главата му се показа над водата, кислородните бутилки бяха вече празни.

Откопча шлема и започна жадно да поема соления въздух. Ъгълът на слънчевите лъчи се беше променил и малкото светлина, която идваше от отвора, представляваше хубава гледка. Той освети с фенерчето, за да намери металното въже на лебедката. Ако нещо се беше случило на Макс, последствията щяха да са ужасни. Шейсетметрово изкачване без нужното оборудване щеше да постави на изпитание дори неговите способности. Но най-лошото би било да изгуби своя приятел.

Извика към отвора на шахтата. С труд свали оборудването си и остави кислородните бутилки да потънат. Продължи да вика. Хрумна му, че ако Хенли се е провалил, той вика аржентинците право при себе си. Не че вече не се бяха сетили. Обаче фактът, че не го бяха посипали с автоматна стрелба, предвещаваше добра новина.

— Ехо? — чу се далечен глас отгоре.

— Макс?

— Не, говори аржентинският майор.

Беше Макс.

— Извади ме от тук! — нареди Хуан.

— Секунда! — отвърна Макс.

Отне му няколко минути да спусне стоманеното въже и още толкова да изтегли Кабрило. Подаде му ръка да излезе от шахтата и бързо спря лебедката, за да не го повлече по скалите.

— Това със сигурност беше един много интересен следобед — подхвърли Хенли безгрижно.

— Какво стана?

— Опитаха да кацнат близо до плажа, но пилотът се уплаши, когато изпразних няколко пълнителя по хеликоптера. Гръмнах и един аржентинец. А ти къде беше, по дяволите?

— Няма да повярваш.

— Опитай.

Кабрило му разказа какво е намерил, докато събираха оборудването и поеха с джипа към плажа. Хенли се занимаваше с подготовката на лодката за плаването им до континента, а Хуан се зае да пробие резервоара на форда с ножа си. Бяха наели джипа с фалшива лична карта, която не можеше да бъде проследена, но по колата имаше следи, затова трябваше да я изгорят.

Изчакаха на плажа, за да се уверят, че от експлоръра е останала само овъглена каросерия. Отне им по-малко време да стигнат до сушата и до градчето Ла Пуш, отколкото да си осигурят превоз до някое по-голямо селище. Най-накрая се качиха в кабината на влекач с полуремарке, пълно с трупи, което подсети Хуан за скорошното им приключение в Аржентина.

Ревът на големите дизелови двигатели отвън беше знак, че аржентинците се готвят да си тръгнат със своя снегомобил от изследователската станция „Уилсън-Джордж“. Бяха изминали петнайсет минути, откакто Линда бе намерила убежище в голямата вентилационна тръба. Когато беше сигурна, че са си тръгнали, отвори един химически пластир и го сложи на лицето си. Беше раздвижвала пръстите на ръцете и краката си, обаче бузите и върхът на носа й много скоро щяха да измръзнат. Болката, когато кръвта започна да се връща в тях, беше съкрушителна, но Линда я посрещна с радост, защото тя означаваше, че няма трайни увреждания.

Не беше чула друга стрелба и реши, че останалите не са били разкрити. Смъкна се сковано от скривалището си и запази тишина, докато не стигна до главния вход на базата, за да се увери, че аржентинците са си заминали. Линк и Марк се появиха, когато тя се върна в стаята за почивка.

— Чух изстрели — започна Линк. — Добре ли си?

Тя кимна.

— Беше доста напечено, но съм добре. Къде се бяхте скрили?

— Аз се проснах до един от труповете — отговори Марк. — Мъжът, който провери помещението, дори не ме погледна.

— А аз се скрих в един от килерите, зад купчина дрехи. Проверката им беше доста повърхностна.

— Имам представа как се чувстват — кимна Линда, опитвайки се да не поглежда зловещата картина около тях. — Линк, ти спомена, че си открил нещо в гаража?

— Да, но трябва сама да го видиш.

Сложиха си отново маските и поеха по маркираната пътека до сградата със сводестия покрив. Вратата продължаваше да се полюшва на вятъра — равномерно тракане, което беше единственият признак на живот в станцията. Генераторът не работеше и в гаража беше тъмно. Фенерчетата им хвърляха ярки снопове светлина. Двата снегомобила приличаха на хибриди между танк и автомобил. Горният край на каучуковата верига стигаше до хълбока на Линда. Кабините бяха боядисани в яркооранжево, така че да се забелязват из снежните полета около станцията.

— Ето там. — Линк ги поведе към работната маса по протежение на една от стените.

Сред обичайните джунджурии, като инструменти, масло и замръзнали парцали, стоеше сандък с дължина около деветдесет сантиметра. Линк отвори капака.

На Линда й трябваше известно време, за да разбере какво вижда.

В сандъка имаше още един мъртвец, но той очевидно беше загинал преди много време. Приличаше повече на мумия, отколкото на труп, и по-голямата част от лицето му беше изядена от мършояди, преди да замръзне съвсем. Облеклото му беше необичайно. Не носеше съвременна арктическа екипировка, а подплатен жакет от кафява вълна и твърде тънки за тези ширини панталони. Шапката, нахлупена върху замръзналата черна коса, имаше странен вид. Беше с два върха и тясна периферия.

— Бих казал, че този човек е тук от сто или повече години — обяви Марк, като огледа трупа.

— Може би е китоловец, паднал от кораба си? — предположи Линда.

— Възможно е — съгласи се Марк и се обърна към Линк. — Провери ли джобовете му?

— Не съм — отговори той. — Само отворих капака, погледнах и го затворих.

Линда си спомни, че не бяха намерили всички четиринайсет членове на зимния екип на станцията.

— Открихте ли Анди Генгъл?

— Така ли се е казвал? В задната част на гаража е. Представлява грозна гледка.

Анди се беше самоубил, тласкан от същата лудост, която го бе накарала да избие колегите си. Беше седнал с гръб към един от сандъците с резервни инструменти и беше дръпнал толкова силно долната си челюст, че почти я беше откъснал. Беше умрял или от студ, или загуба на кръв, с юмрук напъхан в устата, сякаш се е опитвал да стигне до онова, което бе увредило мозъка му.

В другата му ръка нещо проблясваше. Марк го измъкна от вкочанените пръсти. Беше деформирано парче злато. На пода до тялото лежеше чук. Марк насочи лъча на фенерчето към него и видя по главата му проблясващи златни прашинки.

— Смазал го е с чука.

— Защо?

— Защо е извършил всичко? Бил е болен.

— А какво е било това?

— Трудно е да се каже. Някаква фигурка.

— Чисто злато ли е?

— Бих казал най-малко деветстотин грама. Кажи-речи трийсет хиляди долара — обяви Марк. После се наведе към раницата, която също лежеше до Генгъл. Вдигна я и се чу шум от натрошено стъкло. Надникна вътре и изсипа съдържанието й на пода.

Беше невъзможно да се определи какво е имало в торбата, защото от нея изпаднаха матово зеленикав пясък и малки камъчета в същия цвят, явно натрошени от Генгъл.

В раницата имаше и странна излята от бронз тръба. Единият й край беше затворен, а другият оформен като отворената уста на дракон. Самата тръба бе нашарена така, че да напомня люспестата кожа на дракона. Марк я разгледа внимателно.

— Това е пистолет.

— Какво?

— Виж, тук в края има малка дупчица за фитила. Това е пистолет е предно зареждане.

— Прилича на китайски.

— И е много стар — допълни Линда. — Мисля, че всички тези неща вървят в комплект с нашия приятел в сандъка.

— И аз така мисля — кимна Линк.

— Странна работа — вметна Марк.

— Какво ще правим? — попита Линк.

— Ще докладваме на „Орегон“ какво сме открили, така че ЦРУ също да научи за случилото се. Предполагам, че Овърхолт ще поиска да посетим аржентинската станция, за да видим какво става там. В информацията, която четох преди акцията, пишеше, че от две години не е посещавана. Предлагам да поемем още сега натам.

— Няма да марширувам петдесет километра из Антарктида — озъби се Марк.

Линда потупа предницата на най-близкия снегомобил и каза:

— Нито пък аз.

След като се свързаха по радиостанцията с кораба и изпълниха молбата на д-р Хъксли за тъканни и кръвни проби от Анди Генгъл и мумията в сандъка, мина почти час, докато успеят да запалят единия от снегомобилите. Без електрозахранване за загряващия двигател дизеловото гориво беше станало гъсто и лепкаво като катран. Трябваше да го източат и загреят на огън. Наложи се да повторят операцията два пъти, защото първия път дизелът изстина прекалено бързо и не успяха да запалят с помощта на манивелата.

Топлината от парното на снегомобила беше добре дошла и само на няколко километра от „Уилсън-Джордж“ вече можеха да смъкнат циповете на горните дрехи и да свалят дебелите външни ръкавици. Линк караше, а Линда отстъпи пътническата седалка на Мърф.

Тя реши да направят един полукръг в снежното поле и да се приближат към аржентинската станция от изток. Толкова близо до Южния полюс компасите бяха безполезни, но снегомобилът беше оборудван със сателитна навигация. Това също беше малко под въпрос, защото констелацията на сателитите, използвана за триангулация, често се намираше отвъд хоризонта. Системата не беше разработена за улесняване на полярната навигация. Имаше наземни станции за подпомагане насочването с помощта на джипиеси, но повечето бяха от другата страна на континента, където се намираха и повечето от изследователските станции.

Пейзажът представляваше непрекъсната бяла шир. Дори далечните планини още бяха покрити със зимния лед. Част от него щеше да се стопи през пролетта, за да се покажат сивите гранитни склонове.

За разлика от другите райони на Антарктида, където дебелината на леда се измерваше в километри, тук вероятността да пропаднат в скрита пукнатина беше малка, затова Линк караше бързо и веригите с лекота загребваха набръчканата от ветровете снежна повърхност.

— Смята се — заговори Марк, за да прекъсне скуката, — че планините вляво от нас са продължение на Андите в Южна Америка. — Замълча, защото никой не каза нещо по въпроса.

Три часа монотонно пътуване ги изведе на три километра и половина зад аржентинската станция. Като се имаше предвид войнствената природа на сегашния аржентински режим, решиха, че ще има някаква охранителна система за периметъра на станцията. Най-вероятно патрули на моторни шейни. Линда прецени, че три километра и половина е достатъчно близо, и от тук щяха да поемат пеша.

Тя и Линк застягаха облеклото си. Марк щеше да остане в снегомобила и да го пали от време на време, за да не изстине напълно и в случай на неприятности да може да го подкара.

Взеха оръжията си и скочиха на леда. Беше тъмно, но облаците се бяха разнесли, позволявайки на луната да осветява до блясък снега.

Нощта беше призрачно тиха. Струваше им се, че единствените звуци на този свят са дишането им и скърцането на снега под апреските. Сякаш крачеха по повърхността на негостоприемна планета. В известен смисъл това беше истина, защото без специалното им защитно облекло не биха оцелели и пет минути.

Линда беше напъхала в джоба си болтове и гайки от кутията с инструменти в снегомобила и пускаше по една на всеки двайсетина метра. Металът изглеждаше почти черен на фона на снега и лесно се забелязваше. Тя носеше преносим джипиес, но черните метални трохи бяха нискотехнологичната й осигуровка.

Бяха изминали километър и половина, когато Линк внезапно се просна по корем. Линда го последва и започна да оглежда хоризонта.

— Нищо не виждам — прошепна тя.

Линк започна да пълзи. Тя го последва, повтаряйки движенията му, и тогава видя какво е привлякло вниманието му. В снега имаше следи от моторна шейна. Явно аржентинците патрулираха периметъра на своята база.

— Това те кара да се питаш какво толкова има да пазят — отбеляза Линк.

— Хайде да разберем.

Изправиха се и поеха нататък. Като бивш тюлен, Франклин Линкълн беше винаги нащрек, но сега се движеше с удвоено внимание. На всеки няколко крачки оглеждаше голата пустош и сваляше качулката на канадката си, за да се ослуша за далечно бръмчене на двигател.

Задната страна на аржентинската изследователска станция беше защитена от ниски насечени хълмове. Тук снегът и ледът бяха ответи, така че имаше оголени места, от които стърчаха каменни зъбери, черни като нощта. Изкачването не беше от трудните, но те се движеха преднамерено бавно и предпазливо. Дебелите им апрески не бяха подходящи за това упражнение, а и непрекъснато трябваше да се озъртат за патрули.

Стигнаха горе и извадиха биноклите си за нощно виждане, преди да надникнат от хребета.

Линда не знаеше какво да очаква. Предполагаше, че аржентинците имат нещо подобно на „Уилсън-Джордж“, но онова, което лежеше в краката там между хълмовете и океана, беше удивително. Това не беше малка отдалечена изследователска станция, както се твърдеше, а по-скоро пръснал се на всички страни град, толкова умело маскиран, че трудно можеше да се определи големината му. Имаше дузини сгради, издигнати на нещо, което приличаше на леден шелф, но всъщност беше изкуствена структура. Тъй като природата се ужасява от правите линии, всички сгради бяха с извити форми, за да не бъдат забелязани очертанията им от сателитите.

Огромни бели платнища скриваха допълнително части от станцията. Линда реши, че са от кевлар, за да устоят на стихиите. Освен това имаше голям кей с няколко стоянки, направени така, че да приличат на лед.

В естествения залив, който станцията използваше, нямаше лед, като се изключат няколкото високи айсберга. Тя увеличи изображението на един от тях. Нещо не беше наред. В сравнение с основата си те бяха прекалено високи. Последната буря трябваше да ги е обърнала. Без изключение. Тогава осъзна, че те също са изкуствени.

Петролни платформи. Точно това бяха — малки плаващи сондажни кули.

Сега, когато разбра същността на построеното от аржентинците, тя осъзна, че трите странни хълма близо до кея са огромни складови цистерни, заровени под редути от пръст. Сондажните платформи във водата не бяха изследователски — не, те се готвеха да започнат пълен производствен цикъл. Кеят не беше достатъчно голям за последното поколение супертанкери, но със сигурност можеше да обслужи някой с вместимост сто хиляди тона.

Линда знаеше, че това противоречи напълно на един от най-важните договори. От началото на 60-те години документът защитаваше Антарктида като поле за научна дейност и постановяваше, че никоя нация не може да предявява претенции за суверенитет върху някоя нейна част. Също така подписалите го нямаха право да копаят руда или да сондират за петрол на сушата или в океана.

Линк я потупа по рамото и посочи на юг. Там имаше сграда, отделена от останалите, но Линда не разбра защо е предизвикала интереса му и го погледна въпросително.

— Мисля, че е ракетна батарея — каза той.

Ако беше прав, това беше още едно нарушение. Тя направи десетина снимки с цифровия апарат през бинокъла за нощно виждане. Нямаше да бъдат кой знае колко качествени, но щяха да послужат за доказателство.

Линк се плъзна обратно по хребета.

— Какво мислиш? — попита той, когато бяха в безопасност.

— Трябва да призная, че гаучосите не са си губили времето. Забеляза ли айсбергите в океана?

— Аха, петролни платформи.

Линда кимна.

— Трябва да докладваме видяното.

Задуха вятър. Не беше достатъчно силен, за да мине за буря, но видимостта се влоши значително и Линда почувства как студът отново прониква през дрехите й. Хубавото беше, че още можеше да различава следата от болтове и гайки. Линк продължи да оглежда околността, затова пръв забеляза моторната шейна. Блъсна Линда толкова силно, че тя си изкара въздуха при падането. Не знаеха дали са ги забелязали и докато самотният фар на машината подскачаше в мрака, преживяха няколко напрегнати минути. Времето се точеше, но, изглежда, водачът не ги видя. Или беше решил, че вятърът му играе номера. Ревът на шейната започна да се отдалечава, но в последната секунда водачът завъртя кормилото докрай и се понесе право към тях.

Линк изруга и опря автомата на рамото си.

Не можеше да види какво прави водачът заради блясъка на фара, но пукотът на изстрел проникна през шума на мотора. Куршумът профуча някъде из висините, защото моторната шейна се движеше бързо по неравностите. Още малко и щеше да ги прегази. Линк опипа с огромните си ръкавици предпазителя и изведнъж осъзна, че няма да има време да го свали и да даде изстрел. Скочи на крака, хвана автомата за цевта и го размаха като бейзболна бухалка.

Прикладът се стовари върху главата на водача, той излетя от седалката и се просна на леда. Моторната шейна спря сама, защото обезопасителният ключ, вързан за ръката на мъжа, изскочи от запалването. На светлината на фара играеха снежинки.

Линда изтича при проснатия на земята аржентинец. Той не помръдваше. Гръбнакът му беше счупен. Линда се изправи.

— Мъртъв ли е? — попита Линк.

— Да.

— Днес той, утре — ние — отбеляза той с фатализма на професионален войник.

Вдигна тялото на аржентинеца и го пренесе при моторната шейна. Внимателно го положи на леда и стисна ръкохватките на машината. Разкрачи крака, напрегна мускули и обърна двеста и трийсет килограмовата машина настрани, сякаш беше играчка. После нагласи аржентинеца така, че смъртта му да прилича на нещастен случай.

— Ще ми се да можехме да използваме шейната — въздъхна Линда.

— Разходката ще ти дойде добре — ухили се Франклин Линкълн.

— Първо каза, че трябва да понатрупам месце, а сега твърдиш, че имам нужда от физически упражнения.

Линк не отговори и продължи да бъхти по дългия път към Мърф и техния снегомобил, който щеше да ги приюти на топло и да ги закара обратно до „Уилсън-Джордж“.