Тайната на остров Пайн

8.

Радиовръзката се изгуби. Не беше за вярване. Докато лейтенант Хименес говореше, се чу някакъв трясък. Майор Хорхе Еспиноза опита отново, викайки позивната на лейтенанта — „Ягуар“.

Той беше останал в лагера на секачите, защото бе изкарал повече курсове по първа помощ, а тук уменията му бяха крайно нужни. Шестима войници бяха загинали на място, а трима вероятно никога вече нямаше да ходят. Други двама бяха в тежко състояние с множество разкъсвания и счупени кости. Само Хименес се беше измъкнал невредим от катастрофата. Еспиноза беше използвал всички превръзки, които войниците носеха в личните си аптечки, и беше свалил куфарчето за първа помощ от втория хеликоптер, преди да изпрати Хименес и петима войници от резерва след крадците.

Знаеше, че са американци. Кой друг би проследил сателита и можеше да изпрати екип за издирване толкова бързо? Обаче между това да знаеш и да го докажеш съществува голяма разлика. Сега, когато името на Аржентина се ценеше толкова малко в света, да обвиниш янките без доказателства щеше да е чисто хабене на сили.

Хименес трябваше да залови поне един от тях. За предпочитане с чарка от сателита.

За пореден път си зададе въпроса какво толкова важно може да има в този сателит, за да рискуват Щатите живота на своите командоси. Според инструктажа, който беше получил, ставаше дума за някаква научноизследователска мисия, но равнището на интереса им му подсказваше, че става дума за нещо друго, и то почти сигурно е военно. Ако си върнеше отломката плюс един от янките, пропагандният удар, за който беше споменал Раул, нямаше да е чак толкова невъзможен.

— Ягуар, обади се, мамка му!

От ръчната радиостанция се чу силно пращене и той рязко я отдръпна от ухото си. Хименес беше докладвал, че са напомпали кацналата машина с няколкостотин куршума от автоматите. Щели да изчакат няколко минути, за да видят дали ще избухне, и ще спуснат долу трима души по въжета.

— Хименес, ти ли си?

— Шефе?

— Хименес, говори.

— Аз съм, нещата са зле.

— Какво се случи?

— Бяха заложили бомба в хеликоптера. Избухна точно в мига, когато хората ми щяха да стъпят на земята. Взривът не беше много силен, но достатъчен, за да изтика моя хеликоптер на трийсетина метра. Това ни спаси живота, защото резервоарът на другия избухна. Огненото кълбо беше огромно.

— Какво стана с хората ти?

— Тримата, които се спуснаха по въжетата, са мъртви. Обаче виждаме още един човек на земята, който е оцелял от взрива.

Еспиноза се зарадва на новината и обнадежден попита:

— Един от техните?

— Не, другият пилот, Хосеп. Изглежда е ранен, защото са го превързали, преди да избягат.

Еспиноза се замисли.

— Каза, че се намираш на около осем километра от река Рохо?

— Точно така.

— Значи имат лодка. Трябва да са се промъкнали снощи, докато онези безполезни граничари са спали.

— Не мисля, че имаме достатъчно гориво, за да ги преследваме. — Гласът му изразяваше разочарование. — А и пилотът казва, че апаратът може да е повреден от първия взрив.

— Няма значение. Отбележи местоположението на Хосеп, за да изпратим екип да го прибере, и се върни право в базата. Обади се предварително по радиото, така че третият хеликоптер да е готов за излитане веднага щом кацнеш. Вероятно разполагат с бърза лодка, но би трябвало да успееш да ги хванеш, преди да стигнат до Парагвай. Аз ще вдигна гранични войски по тревога. Могат да изпратят патрулни лодки по реката и да спират всеки, който изглежда подозрителен.

— Още можем да ги пипнем, шефе.

— Ще ги пипнем — съгласи се Еспиноза и се усмихна.

Хуан и хората му стигнаха до лодката след малко повече от час. Моторницата лежеше под прикритието си от листа и клонки. Хуан хвърли захранването на палубата, а Мърф и Троно започнаха да махат камуфлажа. Двата извънбордови двигателя заработиха, щом завъртя ключа. Хуан знаеше, че тази моторница може да надбяга всеки съд по реката, но не си правеше илюзии, че посрещането пред парагвайската граница не е вече подготвено.

— Въжето прибрано — докладва Марк, след като отвърза дебелото найлоново въже, завито около дънера на дървото. Когато Кабрило не реагира, той се провикна:

— Хуан?

— Извинявай. Бях се замислил.

Хуан бутна напред дроселите и лодката изпълзя от скривалището си. По реката нямаше движение, така че след няколко минути вече се носеха с повече от четирийсет възела. Намаляваха само на завоите без видимост, но след това моторницата отново вирваше нос и се понасяше с пълна мощност.

Тъй като сега плаваха по течението, им трябваше по-малко време да стигнат до основната река. Бяха изтощени от събитията през последните двайсет и четири часа, но въпреки това бяха нащрек, когато се насочиха на север. Майк застана на кърмата, за да оглежда небето за преследвачи, а Хуан и Марк сканираха бреговете за нещо необичайно.

В продължение на час не видяха нищо, но след това Марк Мърфи потупа Хуан по рамото, подаде му малък бинокъл и посочи към няколко точки пред носа.

Хуан веднага разпозна двете моторници марка „Бостън Уейлърс“, които се носеха към тях с пълна скорост. Нямаше нужда да разглежда внимателно пътниците, за да знае, че са въоръжени до зъби.

— Майк — извика той през рамо, — имаме си компания.

— Стига бе, не е възможно — извика Троно в отговор. — Един хеликоптер ни наближава на шест часа.

Кабрило не си направи труда да се обърне и да погледне. Моторниците се приближаваха твърде бързо, за да се тревожи за хеликоптера. Движейки се с четирийсетина възела, те щяха да бъдат при тях след секунди.

Трепкащи светлинки се появиха от двете лодки. Аржентинците бяха открили огън, преди да попаднат в обхват. Малки фонтанчета започнаха да избухват по повърхността на реката, далеч от носещата се напред лодка.

Хуан изчака, без да обръща внимание на стрелбата, докато разстоянието между моторниците стана четирийсет и пет метра. На всяка от лодките имаше по трима мъже: кормчията и двама стрелци, които бяха легнали на носовете. Но тъй като моторниците подскачаха по повърхността на водата, те не можеха да се прицелят добре. Малките лодки бяха твърде нестабилни.

Естествено и Марк не можеше да отправи точен изстрел, защото и тяхната моторница подскачаше.

— Дръжте се! — извика Хуан. После свали дроселите и завъртя руля до край. Въпреки че бордовете бяха изпуснати, моторницата направи съвършен завой, вдигна цял облак пенеста вода й спря почти на място. Майк и Троно реагираха на мига, защото бяха практикували тази маневра безброй пъти и знаеха какво прави Хуан. Сега, когато лодката се полюшваше, те можеха да предугаждат движенията и да ги компенсират с автоматите си. Откриха огън, докато двете вражески моторници профучаха само на трийсетина метра от тях. Двамата кормчии, застанали в откритите рулеви рубки, поеха повечето от куршумите. Единият беше надупчен от хълбока до рамото и политна през фалшборда. Другият отнесе куршум в главата и рухна върху щурвала.

Движеща се все още на пълни обороти, моторницата започна да се отклонява от курса заради натиска на мъртвия кормчия върху щурвала. Центробежните сили тласнаха трупа в противоположната посока и той се плъзна от рубката, но ръката му остана заклещена между спиците на щурвала. Моторницата направи остър завой, блъсна се във вълната, вдигната от лодката на Хуан, и се обърна. Заби се във водата и след миг изскочи с обърнат нагоре кил.

Другата аржентинска моторница продължи да се носи нагоре по реката, без да се разбере дали на борда й има жив човек.

Хуан направи завой и отвори дроселите докрай. Носът отново изскочи над водата и дълбоко газещият V-образен корпус се понесе по-бързо от всяка друга лодка.

Раул Хименес не обръщаше внимание на вятъра, който го блъскаше, докато стоеше до отворената врата на хеликоптера. Беше смаян, че първата моторница се преобърна и потъна. Вторият съд на гранични войски продължаваше по реката зад опашката на хеликоптера. В първия миг си помисли, че страхливците са духнали, но след миг лодката се блъсна с пълна скорост в брега и се сплеска като кутийка от бира. Извънбордовите двигатели се откъснаха от монтажната греда и полетяха във високи дъги към джунглата, а тримата мъже бяха разхвърляни из храсталаците като парцалени кукли. Хименес нито забеляза, нито го беше грижа дали някой от тях е жив. Цялото му внимание беше съсредоточено върху бягащата моторница по реката.

Разпозна черния плавателен съд като предпочитания от американските специални части тип, макар че се предлагаше и на свободния пазар, така че можеше да са и наемници. Трябваше му само един жив от тях. Искаше и останалите живи, но когато приключеше с тях, нямаше да стават за показване по телевизията.

Този хеликоптер не беше екипиран с монтирана на вратата картечница, но бяха взели оръжието от повредения при взрива и приспособиха нещо като тринога, използвайки въжета, прекарани през халките за закрепване на товари по тавана. Хименес стоеше зад нея и наблюдаваше как моторницата постепенно се уголемява. Единият от крадците управляваше, а другият наблюдаваше приближаващия се хеликоптер с вдигнат нагоре автомат. Третият мъж лежеше на палубата и беше или ранен, или мъртъв.

Още като дете Раул Хименес обичаше да ловува. Беше си измайсторил първата прашка от ивица вътрешна гума и парче дърво и убиваше стотици птици около семейната ферма. С първата си пушка, подарък за десетия му рожден ден, започна да преследва по-голяма плячка. Уби дори ягуар от ловджийски заслон с един изстрел от над шестстотин метра, което според приятелите му беше невъзможно.

Обаче в деня, когато уби за пръв път човек — дезертьор, когото капитан Еспиноза му заповяда да намери — Хименес разбра, че вече никога няма да усети подобно задоволство от лова на животни. Беше преследвал дезертьора пет дни през най-непроходимата джунгла, която Аржентина можеше да предложи. Беглецът беше хитър и направи този лов най-добрия в живота му.

Сега Хименес изпита същото удовлетворение, когато мерникът и мушката на картечницата заспаха върху черната моторница. Точно когато дръпна спусъка, пъргавата лодка направи рязък завой и големите куршуми започнаха да се ръсят по водата, превръщайки я в съзвездие от бели фонтанчета.

Той изруга, прицели се отново и пак пусна един откос. Обаче кормчията долу сякаш четеше мислите му, защото този път куршумите се забиха в реката откъм левия борд на моторницата. Сигурен, че този път лодката ще завие наляво, Хименес пусна един превантивен откос там, където предполагаше, че тя ще се озове след малко, но кормчията пак го надхитри — зави още надясно, мина под хеликоптера и излезе от другата му страна, където нямаше врата.

— Завърти се — изрева Хименес в микрофона. — Дай ми ъгъл за стрелба.

Пилотът натисна джойстика докрай и еврокоптерът се завъртя около оста си, като продължаваше да се носи нагоре по реката. Летеше почти странично, но въпреки това с лекота поддържаше скоростта на моторницата.

За трите секунди, през които Хименес изгуби лодката от поглед, мъжът, когото сметна за мъртъв или ранен, се беше изправил на коляно. Зад него в палубата имаше отворен капак на скрито складово отделение. На рамото му лежеше заплашителна черна тръба, насочена към хеликоптера. Разстоянието беше по-малко от шейсет метра.

Майк Троно изстреля зенитната ракета „Стингър“ в мига, в който аржентинецът откачи сбруята си. Инфрачервените сензори на ракетата имаха само част от секундата, за да се задействат, да открият източника на топлина от ауспуха на машината и да зададат курса. Хименес скочи от хеликоптера миг преди ракетата да се забие в отсека за турбината под въртящия се ротор. Тежащата два килограма бойна глава се взриви. Хименес беше подхванат от взривната вълна, която запали дрехите му и го запрати във водата с огромна сила. Ако не беше паднал с краката напред сред вдигнатите от двигателите на моторницата вълни, щеше да се удари като в цимент. Водата изгаси запалената му униформа и предотврати по-тежки изгаряния. Той изскочи на повърхността и изкашля глътка речна вода. Усещаше кожата си така, сякаш го бяха топили в киселина. Петнайсет метра пред него еврокоптерът се стовари в реката, а от вратите му и избитото предно стъкло излизаше дим. Хименес нямаше време да си поеме въздух, защото летателният апарат се обърна и витлото му заблъска водата. То се пръсна като прозоречно стъкло и навсякъде се разлетяха отломки. Няколко се понесоха над повърхността и щяха да обезглавят Хименес, ако не се беше гмурнал. Изпод водата видя как пламъците облизват разбития корпус на хеликоптера и пилота, все още придържан от коланите на седалката. Ръцете на мъртвеца се полюшваха от течението като водорасли.

Хименес изскочи с усилие на повърхността и чу рева на пламъците. От моторницата нямаше и следа. Бяха свалили хеликоптера, а преди това унищожиха двете моторници на гранични войски. Пътят им към Парагвай беше свободен. Хименес заплува към брега, а болката в изгорелите му ръце го пронизваше при всяко загребване.

— Добър изстрел — извика Хуан, след като аржентинският хеликоптер рухна в техния килватер.

— За Джери — каза Троно и остави преносимия комплекс на палубата, за да го зареди с втората ракета, съхранявана в един от тайните оръжейни складове на борда. Марк Мърфи стоеше на носа и наблюдаваше за други нападатели.

— Още ли се придържаме към първоначалния план?

Кабрило се замисли и отговори:

— Да. По-добре на сигурно място, отколкото да си хапем задника. Разходите за моторницата ще станат поредното перо в черната каса на ЦРУ.

Хуан още управляваше, а Марк играеше ролята на вахтен. Майк се зае да подготвя последната част от операцията, така че, когато загасиха двигателите на осем километра от границата с Парагвай, екипировката им беше готова. Отново нахлузиха неопрените и си сложиха обемистите дрегерови комплекти на гърба. Хуан напълни и компенсаторите си за плаваемост, защото щеше да носи захранването.

След като срязаха гумените бордове, измъкнаха и тапата на дъното. Моторницата започна да потъва откъм кърмата, повлечена от тежките си двигатели. Останаха на борда дори когато тя се скри под водата, за да са сигурни, че ще легне на дъното. Течението ги беше избутало още половин километър в южна посока, но трябваше да се уверят, че лодката няма да изплува. Толкова близо до брега дъното на реката представляваше бъркотия от сплетени гниещи дървета. Вързаха лодката за един по-дебел клон и поеха на север, тласкани във водата от почти безшумни водолазни скутери.

Тъй като се бореха с течението, им трябваха почти два часа, за да стигнат до границата, и още два, докато прецениха, че е безопасно да излязат на повърхността. Акумулаторите на скутерите бяха почти изразходвани, а кислородът в апаратите беше на свършване. Обаче бяха успели.

Дадоха си почивка, преди да започнат шестчасовия преход до наколната колиба, където бяха спали преди трийсет и шест часа. Там имаше вързана малка алуминиева лодка с двигател.

Когато стигнаха в базата, Майк просто седна, облегна се на едно дърво и задряма. Хуан му завидя. Макар да беше по-близък с Джери от него, Майк не се обременяваше с чувство на вина заради смъртта му. Измъчваше го само тъгата. Марк Мърфи, известен с любовта си към техниката, започна да изучава захранването.

Хуан се дръпна малко встрани и извади сателитен телефон от една непромокаема кесия. Беше време да се обади.

— Хуан, ти ли си? — попита Макс Хенли още след първото позвъняване. Хуан си го представяше как седи в оперативния център на „Орегон“ още от началото на операцията, пие чаша след чаша кафе и дъвче мундщука на стара лула.

Телефоните бяха толкова добре защитени, че не съществуваше и най-малката вероятност някой да ги подслуша, затова нямаше нужда да употребяват кодови наименования и псевдоними.

— Взехме го — отговори той с толкова умора в гласа, сякаш никога нямаше да се възстанови. — Намираме се на шест часа път от координатна точка „Алфа“.

— Веднага ще звънна на Ланг. Откакто тръгнахте, ми досажда на всеки двайсет минути.

— Има още нещо. — През сателитната връзка гласът на Хуан беше леден. — Този път Джери плати сметката.

Почти трийсет секунди минаха в мълчание.

— О, Божичко! Как стана?

— Смяташ ли, че има значение?

— Да, прав си, няма.

Хуан въздъхна дълбоко.

— Приятелю, трябва да ти кажа, че наистина ми е трудно да го приема.

— Искаш ли, когато се върнеш, да заминем някъде двамата? Можем да отидем в Рио, ще си настаним задниците на плажа и ще зяпаме девойки по бикини?

Свободно време? Това звучеше добре, но Кабрило не се чувстваше привлечен от идеята да оглежда жени, които са на половината на неговите години. Освен това знаеше, че след три провалени брака и Макс не иска нова връзка. След това се сети за катастрофиралия цепелин и предложението на Марк да съобщят на семействата на мъжете, загинали в него. Точно от това имаше нужда душата му. Не да зяпа красиви момичета, а да дари на група непознати жадуваното душевно спокойствие.

— Харесва ми идеята — отговори той, — но трябва да поработим по изпълнението. Ще говорим за подробностите, когато се върнем на кораба. Освен това можеш да идеш в кабинета ми. В писалището трябва да е завещанието на Джери. Нека са заловим веднага с тази работа. Той не обичаше много-много бившата си жена, но има дете.

— Дъщеря — уточни Макс. — Помогнах му да създаде попечителски фонд за нея. Той ме направи попечител.

— Благодаря. Задължен съм ти. Ще се приберем вероятно утре на разсъмване.

— Кафето ще ви чака.

— Ей, председателю — подвикна Марк след малко. — Я ела да видиш.

— Какво има? — Хуан отиде до мястото, където Марк седеше с кръстосани по турски крака.

— Виждаш ли това? — Той посочи две малки вдлъбнатини по повърхността на лъскавата метална кутия.

— Аха.

— Те отговарят на две дупки в найлоновата сбруя. Това са попадения от изстрелите, когато излетяхме с хеликоптера.

— Да… деветмилиметрови куршуми, изстреляни почти от упор. Значи това нещо е толкова здраво, колкото НАСА твърдеше.

— Но я виж това. — Марк се напъна да обърне трийсеткилограмовото захранване, за да се види другата му страна, и посочи една по-голяма вдлъбнатина в парчето сателит.

Хуан го погледна въпросително.

— По сбруята не намерих нищо, което да отговаря на това. Направено е преди захранването да попадне в наши ръце.

— Аржентинците ли са го направили?

Марк поклати глава.

— Нали гледахме как го откопават и го изгубихме от поглед само за няколко минути, докато го товареха на пикапа. Не си спомням да съм чул изстрел. А ти?

— Не. Възможно ли е да се е получило, когато трупите са ударили камионетката?

— Не мисля. Трябва да направя някои изчисления, но не мисля, че в сблъсъка е имало достатъчно енергия, за да причини това. Освен това пикапът се плъзна и обърна на кална почва. Нямало е нищо достатъчно твърдо и достатъчно малко, за да причини такава гладка вдлъбнатина.

— Значи се е случило, докато ракетата е летяла? Тогава е имало повече от достатъчно енергия, нали?

— Точно така — каза Марк тържествуващо, сякаш го е знаел през цялото време. — Проблемът е, че това е горният край на ядреното, захранване. То е щяло да бъде защитено от взрива както от вертикалната скорост на ракетата, така и от размерите на самото захранване.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм сигурен. С удоволствие ще изследвам тази вдлъбнатина, когато се върнем на „Орегон“, но нали трябва да го предадем на представител на ЦРУ в Асунсион. Никога няма да научим отговора.

— Какво ти подсказва инстинктът?

— Сателитът е бил свален преднамерено с оръжие, което притежават само две страни в света. САЩ и…

— … Китай — довърши Хуан.