Тайната на остров Пайн

14.

На фона на извисяващите се айсберги, изсечени от ветровете и вълните във фантастични форми, и хоризонт, покрит от край до край с червени петна, „Орегон“ пак успяваше да прилича на шлеп за скрап. Дори безупречно чистата антарктическа околност не можеше да омекоти впечатлението от очуканата фасада на товарния кораб скитник.

Линда Рос свърши забележителна работа, докарвайки ги толкова на юг. За щастие времето не им изигра лоша шега и не срещнаха много ледове, докато не се оказаха на един хвърлей от Антарктическия полуостров. Там Гомес Адамс откри път между айсбергите с помощта на техния МД-520. Силната буря, която беше обхванала почти целия полуостров, най-накрая започна да утихва, и все пак Гомес докладва, че това бил един от най-трудните полети в живота му. И това го казваше човек, който бе вкарвал командоси зад фронта на противника.

Линда се погледна в античното огледало в кабината си и реши, че би била отлична съпруга на човечето от рекламата на гумите „Мишлен“. Знаеше, че под всичките слоеве на арктическата й екипировка се крие жена с тегло петдесет и два килограма, но огледалото не го разкриваше. А трябваше да облече още една канадка, когато слезе в хангара на лодките.

Хвърли поглед на настолния си компютър, който беше свързан с корабната сензорна система. Вън температурата на въздуха беше минус трийсет и седем градуса и духаше леден вятър, заради който щяха да я усещат с двайсет градуса по-ниска. Температурата на водата беше една идея над замръзването. Атмосферното налягане беше постоянно, но Линда знаеше, че това може внезапно да се промени.

Именно заради подобни изненади беше напуснала Северна Минесота.

Бе израснала в семейство на военни и никой не се съмняваше, че и тя ще служи. След университета изкара офицерската флотска в школа Обърн и пет години служи във военноморските сили. Харесваше работата си, особено службата в морето, но знаеше, че кариерата й ще има своите граници. Флотът награждаваше по достойнство по-добре от всеки друг вид въоръжени сили, но тя си знаеше, че с елфическия си външен вид и писклив глас никога няма да бъде избрана за команден пост. А най-много искаше да командва кораб.

След период от осемнайсет месеца, през който работи за Обединените началник-щабове, и предложиха повишение, но отново на канцеларска длъжност. Каквито й връзки да беше използвала, това нямаше да й осигури командирска длъжност на кораб. Реши друго и след месец вече беше първи офицер на кораб за поддръжка на петролни платформи в Мексиканския залив, с обещанието, че след година ще поеме командването.

Но след това в живота й настъпи пълен поврат, от онези, които човек никога не очаква. Някакъв адмирал, когото не беше срещала, й се обади за една свободна длъжност, която можеше да бъде определена като тайнствена. Когато попита защо са избрали нея, адмиралът обясни, че флотът е направил грешка, като не й е отдал заслуженото, и това може би е начин тя да бъде поправена.

Онова, което Линда не знаеше, е, че Лангстън Овърхолт е пуснал пипалата си сред висшето командване на всички видове въоръжени сили, за да търси хора, които биха били полезни на Корпорацията. Така Кабрило бе вербувал повечето от членовете на екипажа си.

Тя изключи компютъра и излезе от каютата. Апреските я караха да върви като патица.

Хангарът за лодките се намираше в центъра на кораба откъм десния борд. Линда не бързаше. Едно от първите правила за оцеляване в Антарктида гласеше: никога не се изпотявай. Въпреки че всички дрехи още бяха разкопчани, тя усети как телесната й температура се покачва. Неколцина от екипажа, край които мина, подхвърлиха добродушни забележки за външния й вид.

Външната врата на хангара беше изолирана, но когато допря пръсти в нея, за да я бутне, тя трепна от вкочаняващия студ. Преди да натисне дръжката, дръпна циповете на няколкото ката дрехи.

Външната врата на хангара беше отворена, а покритата с тефлон рампа за спускане на лодките бе свалена, така че антарктическият климат се стовари върху нея с пълна сила. Тя изстена, а очите й се напълниха със сълзи. Водата извън кораба беше черна и развълнувана от вятъра. Малки айсберги, наричани граулъри, преминаваха, полюшвайки се. Останалите трима от екипа вече чакаха. Франклин Линкълн определено беше най-едрият сред тях, направо, огромен. Виждаше се само усмихнатото му лице, което надничаше изпод купчина бяла тъкан. Марк Мърфи имаше вид на изгубен сред своята екипировка, сякаш малко момче се опитваше да облече костюма на баща си за някой карнавал. Един от членовете на екипажа й подаде канадка и маска с вградени комуникации. След това я провери за разпрани шевове, помогна й да си закопчае външните ръкавици с един пръст, да си сложи раницата и й подаде оръжието. Бяха решили да вземат Л85А2 — преработената от „Хеклер Кох“ британска къса карабина. Техните бяха допълнително преработени от оръжейника на кораба. Тъй като пълнителят се намираше зад спусъка, той беше свалил спусъчната скоба, така че да могат да стрелят, без да си свалят ръкавиците. Под чипоносите цеви бяха монтирани мощни халогенни лампи.

— Лея, аз съм твоят баща — обади се Линк, имитирайки съвършено Дарт Вейдър. С маската наистина приличаше на него.

— По-скоро бих целунала някое уки — отговори тя. — Проверка на комуникациите. Марк, ще дойдеш ли с нас?

— А, да, но коя е Лея и какво е уки?

— Добър опит, бавноразвиващо се момченце. Няма да се учудя, ако си смениш фамилията на „Скайуокър“.

— Ако ще го правя, нека да е „Соло“.

— Ерик — повика Линда, — в мрежата ли си?

Ерик Стоун седеше както обикновено на стола на кормчията в оперативния център. Беше дежурил по време на най-тежките им преходи просто защото бе най-добрият кормчия, с когото разполагаха, когато Кабрило не беше на борда.

— Чувам те, Линда.

— Добре. Щом тръгнем, искам да се оттеглиш зад хоризонта. Ако се нуждаем от спешна евакуация, Гомес може да ни вземе с хеликоптера. Докато не разберем с какво си имаме работа, не искам „Орегон“ да се превърне в потенциална мишена на някого от брега.

Доволна усмивка се появи на устните й. Сега тя командваше.

— Разбрано — отговори Ерик. — Ще се превърнем в парче лед сред айсбергите.

— Добре, момчета, да яхаме конете. — Линда влезе в резервната моторница с надуваеми бордове на Корпорацията.

Хидравличен катапулт можеше да стартира моторницата като състезателен автомобил от рампата, обаче те предпочетоха бавното гладко спускане в неподвижната вода. Бяха на осем километра от брега, но в залива, където се намираше изследователската станция „Уилсън-Джордж“, беше пълно с плаващи айсберги. Трябваше да намерят път между тях. Повечето не бяха по-големи от моторницата, но няколко се издигаха от водата като ледените туловища на странни чудовища под смрачаващото се небе.

Линда послушно се впечатли от мрачната красота на най-изолирания континент на земята.

Встрани от лодката малки кръгове във водата разкриха кучешката муцуна на тюлен. Той ги погледа няколко секунди и изчезна в дълбините.

Трябваха им двайсет минути, за да стигнат до брега. Вместо да изкара лодката, Линда я насочи към надвиснала над водата скала. Така не само щеше да я скрие от любопитни очи на сушата, но и щеше да им спести газенето във водата, за да излязат на брега. Линк се изкачи първи, завърза въжето на лодката около забит в снега камък и използва огромната си сила, за да вдигне останалите двама на брега.

Толкова пуст бряг Линда не беше виждала — земята беше покрита с тънък слой сняг, спомен от бурята. Един силен пристъп на вятъра я запрати към Франклин Линкълн.

— Момиче, трябва да те поугоим малко — ухили се той.

— Или да не ме карате да ходя в Антарктида — засмя се Линда в отговор. — Станцията се намираше на около километър и половина навътре в сушата. Бяха обсъждали подхода си и накрая стигнаха до решението да действат, сякаш е завзета от враждебна сила. Отне им около час, за да се приближат предпазливо до целта. Откриха нисък хълм, който се извисяваше над комплекса, и огледаха станцията оттам.

Футуристичните сгради с техните куполи и свързващите ги тръби изглеждаха изоставени. Трябваше да се чува шум от генератор, но се чуваше само свистенето на вятъра и блъскането на врата, люшкана от течението. Тя се оказа на служебния вход, до сградата на гаража и отстрани на главната постройка. Прозорците на станцията бяха тъмни.

По гръбнака на Линда пропълзя хлад, който нямаше нищо общо с времето. През бинокъла за нощно виждане станцията „Уилсън-Джордж“ излъчваше нещо призрачно. Носещите се из въздуха снежинки приличаха на духове, осъдени да навестяват това изоставено място.

— Какво мислите? — попита Линда, за да се откъсне от тежките мисли.

Марк се извърна към нея:

— Преди няколко дни имах чувството, че съм на снимачната площадка за „Апокалипсис сега“. А сега имам усещането, че гледаме декори от филма „Нещото“.

— Интересно сравнение, но не това имах предвид.

— Бих казал, че няма никой вкъщи.

— И на мен така ми се струва — кимна Линда и напъха бинокъла обратно в раницата. — Да вървим, но се движете приведени.

Антарктическото облекло вършеше добра работа, но не можеше да стопли смразеното й сърце. Мрачното й предчувствие се засилваше с всяка предпазлива крачка към базата.

Нямаше никакви следи, което означаваше, че след бурята не е имало движение. Линк започна да се качва по стълбата към входа, като държеше автомата си в готовност, Марк зае позиция от другата страна на вратата, а Линда предпазливо посегна да я отвори. Вратата се отвори навън и откри сумрачното фоайе. Основната входна врата в комплекса беше открехната, което означаваше, че топлината, насъбрала се зад дебело изолираните външни стени, вече е излетяла. Нямаше надежда някой от учените да е оцелял толкова дълго на този студ.

Линда махна на Линк да огледа. Бившият тюлен кимна и надникна през вратата. Трепна леко, след това се обърна на другата страна.

— Това не е на хубаво — измърмори той.

Линда се приближи и погледна сама. В помещението цареше пълен хаос. Подът беше осеян с дрехи. Чекмеджетата бяха изпразнени и запратени на земята. Пейката, но която работниците бяха обували апреските си, беше обърната върху тялото на жена, посиняло от студа. На лицето й имаше посмъртна маска от скреж, чиито малки кристали правеха очите матови.

По-лошото бе кръвта — замръзнала на локва под тялото. Кръв имаше и по гърдите на жената, и по стените.

— Огнестрелна рана? — попита Линда, като си свали маската.

— Нож — изсумтя Линк.

— Кой може да го е направил?

— Не знам. — Той огледа помещението, преди да прекрачи прага. Линда и Марк пристъпиха след него.

След десет минути вече знаеха, че всички в станцията са мъртви. Труповете бяха общо четиринайсет. Всички носеха белезите на ужасяваща смърт. Повечето бяха заклани и лежаха в замръзнали локви кръв, а по две тела имаше рани от удар с тъп предмет. Ръцете на един труп бяха счупени и костите се бяха сцепили — очевидно човекът се беше съпротивлявал. Друг имаше вид на прострелян с едрокалибрено оръжие, макар че в базата нямаше оръжия. Всъщност на целия континент нямаше огнестрелни оръжия.

— Един липсва — каза Линда. — Зимният екип на „Уилсън-Джордж“ се състои от четиринайсет души.

— Липсващият трябва да е нашият убиец — подхвърли Марк.

— Ще отида да проверя гаража — обяви Линк. — Колко снегомобила трябва да има?

— Два снегомобила и две моторни шейни.

Няколко минути по-късно, докато Линда претърсваше чекмеджетата на едно писалище, Марк я повика в другия модул. Гласът му така я стресна, че тя подскочи. От станцията и зловещите й обитатели я побиваха тръпки. Меко казано.

Тя намери Марк в едно от малките помещения. Лъчът на фенерчето му беше насочен към кървавите следи по стената. Отне й почти секунда, за да осъзнае, че не става дума за случайни цапаници. Това беше текст.

— Какво значи това?

— Осакати Гьоринг заради гарвана Никол.

— Да не иска да каже, че са избити от Херман Гьоринг?

— Не мисля — отговори Марк.

— В това няма никакъв смисъл. Никой в базата не се е казвал Никол. Проверих списъка на екипа.

Мърф не отговори. Устните му помръдваха, докато четеше странното изречение отново и отново.

— Какво мислиш? — попита Линда накрая.

— Чия е стаята?

— Не съм сигурна. — Огледаха се и скоро попаднаха на книга, надписана: „Собственост на Андрю Генгъл“.

— Какъв е бил?

— Мисля, че техник. Току-що дипломирал се студент, ако не се лъжа.

— Освен това е нашият убиец, който е направил признание, преди да извърши престъплението. Бил е и много болен.

— Не думай. Тринайсет трупа. Заклани. Значи е бил болен, а?

— Имал е афазия.

— Какво е това?

— Разстройство на речта. Болният не може да борави както трябва с езика. Обикновено причината е удар, нараняване на мозъка или е следствие от развитието на тумор, Паркинсон или Алцхаймер.

— И как стигна до този извод?

— Докато бях в Масачузетския технологичен институт имаше една игра, която играех със студенти по неврология. Съставяхме изреченията така, сякаш страдаме от афазия, и другите трябваше да отгатват какво искаме да кажем.

— Май не си излизал много на срещи.

Марк пренебрегна закачката.

— Обикновено трябваше да дадем някакъв жокер — като тема например, защото иначе е много трудно за отгатване, дори невъзможно. Тук следата са труповете, или по-точно убийството.

— Добре де, но какво общо има „Осакати Гьоринг заради гарвана Никол“ с убийството?

— Какви са гарваните?

— Откъде да знам! Черни?

— Убийство — отговори Марк триумфално. Обичаше да изтъква интелекта си. — В мозъка на Генгъл двете думи: „черно“ и „убийство“, са били синоними.

— Значи трябва да търсим някой друг нацист, не Гьоринг?

— Не, афазията не действа така. Връзките в мозъка са объркани. Може да са думи, които звучат еднакво, омофони, думи, описващи предмети, които обикновено са в комплект, или думи, които са му напомняли нещо от миналото.

— О, значи „осакати Гьоринг“ може да му е звучало като „отивам“11?

— Точно така. „Отивам да убия“.

— Добре, умнико, а какво ще кажеш за Никол?

Марк я погледна лукаво.

— Та това беше най-лесната част. Никол Кидман игра във филм на ужасите със заглавие „Другите“.

— Значи той е смятал, че написаното от него гласи: „Отивам да убия другите“? — попита Линда. — Когато си болен от афазия, означава ли, че си откачен?

Невинаги. Мисля, че болестта, предизвикала афазията, го е накарала да избие колегите си.

— И каква е тя?

— Трябва да попиташ доктор Хъксли.

Чу се внезапен остър пукот.

— Линда, Мърф, имаме си компания — баритонът на Линк закънтя из цялата станция.

Двамата грабнаха автоматите си от пода и изхвръкнаха от зловещата стая. Намериха Линк в залата за почивка.

— Какво откри?

— Разни странни неща, но не сега. Един снегомобил идва към нас от юг. В тази посока е аржентинската изследователска станция, нали?

— Да — кимна Линда. — Може би на петдесетина километра надолу покрай крайбрежието.

— Видях ги, когато се връщах. Разполагаме с по-малко от минута.

— Всички навън.

— Не, Линда, отвън няма достатъчно прикритие. Ще ни видят.

— Добре, намерете си скривалища и пазете тишина. Нека приемем, че искат да поразузнаят и не се готвят да се настанят тук. Ако ви открият, стреляйте!

— Ами ако са учени, които просто искат да проверят станцията? — попита Марк.

— Щяха да са се появили тук преди седмица, когато нашето правителство ги помоли. Хайде, действайте.

Линда се върна в стаята на Анди Генгъл. Таванът беше направен от акустични плочи, изработени от подобен на картон материал. Тя се изкатери на гардероба и вдигна една от плочите с дулото на автомата. Между окачения таван и изолирания купол на покрива имаше разстояние около метър. Остави автомата на профилите и се изтегли. Дебелите дрехи правеха задачата почти невъзможна, но след много въртене и ритане, тя успя да се промуши до кръста през отвора.

Чу, че предната врата се отваря, и някой се провикна на испански. Тя вдигна крака в тясното пространство и внимателно постави плочата на мястото й. Наблизо имаше дебела изолирана найлонова тръба, от която духаше топъл въздух в помещението. Линда я издърпа от решетката и си осигури добра наблюдателница.

Адреналинът, влял се в кръвоносната й система, когато чу предупредителния вик на Линк за снегомобила, бавно започна да спада и тя отново усети студа. Не бе изложена на пристъпите на вятъра, но температурата в пространството между окачения таван и купола на жилищния отсек беше около минус трийсет. Чувстваше лицето си вкочанено, а връхчетата на пръстите й започнаха да губят чувствителност въпреки дебелите ръкавици. Това, че стоеше неподвижно, влошаваше положението.

Отдолу се чуха нови крясъци на испански. Тя затвори очи и си представи как войници разузнават базата така, както тя и екипът й бяха направили току-що. Какво щяха да си кажат за клането и дали щеше да им пука?

Внезапно в стаята влезе мъж с бяла арктическа униформа и голям пистолет. Носеше маска, подобна на нейната, и тя не можеше да види чертите на лицето му. Той също се вторачи в кървавия надпис на стената.

Изведнъж капка от протеклия й нос падна на рамото на мъжа. Той я бръсна с ръка, без да обърне глава, и тръгна да излиза.

Линда се раздвижи и запълзя на четири крака по металните профили, които държаха плочите на тавана. Те не бяха предназначени да издържат теглото на човек и тя се страхуваше, че всеки момент може да поддадат.

Внезапно започна стрелба. Плочата, където лежеше допреди секунди, се пръсна. Изтрещяха още два изстрела и още две плочи се пръснаха. Слаби слънчеви лъчи се промъкнаха през отворите, които куршумите бяха направили в купола.

Линда се възползва от пукота на изстрелите, за да изпълзи на един по дебел профил. По него вървеше тръбата на вентилационната система, която беше достатъчно голяма, за да се скрие вътре.

Линда знаеше, че не трябва да сдържа дъха си, а да диша бавно и равномерно. Тъй като сърцето й блъскаше, имаше нужда от кислород. Покривът над нея беше осветен от лъча на фенерче.

Аржентинецът беше осъзнал, че нещо мокро е капнало на рамото му, а при този студ в базата всяка течност би замръзнала.

Дишай, Линда, дишай. Не може да те види и е твърде едър, за да пропълзи тук.

Изминаха десет от най-напрегнатите секунди в живота й.

Някой друг влезе и изкрещя въпрос. Последва напрегнат разговор и лъчът на фенерчето изчезна. Линда чу как мъжете излизат от помещението, насили се да се отпусне и тихичко подсмръкна.

Убита заради течащ нос, помисли си тя. Какъв ужас! Зарови лицето си в кожата, с която беше подплатена качулката на якето й, и се приготви да чака, докато аржентинската разузнавателна група се оттегли.