Тайната на остров Пайн

28.

Линк и Еди бяха заели позиция под затвора, когато корабната сирена зави. Вятърът ту я заглушаваше, ту я усилваше, подобно на предсмъртните стонове на ранено животно. Те изчакаха няколко секунди и видяха как един пазач надникна от вратата, за да разбере какво става. Естествено не забеляза нищо и бързо се прибра.

Франклин използва електрическа бормашина, за да пробие малка дупка в пода над главата си. От по-раншното им разузнаване с Хуан знаеше къде приблизително са мебелите и проби дупката под един изтъркан диван, за да не я видят войниците. В нея Еди пъхна струйника на един газов балон. Съдържанието му щеше да повали войниците в безсъзнание след пет минути и щеше да ги обезвреди за около час, в зависимост от концентрацията. Преди това бяха спрели вентилационната система на сградата, като просто изключиха външния агрегат.

Много скоро глухото безцелно бъбрене на пазачите започна да утихва, след това се чу трясък от падащи на пода тела и накрая настъпи тишина.

Еди и Линк изпълзяха изпод хангара и влязоха във фоайето. Еди носеше канадките във вакуумирана торба, а Линк — чувала с костите. Не бяха взели осемнайсет цели скелета, а само толкова, колкото да излъжат аржентинците. Въпреки това чувалът тежеше повече от деветдесет килограма.

Сложиха си противогазите и се втурнаха в караулното, като затвориха вратата, за да не отслабят действието на газа. Вътре лежаха четирима душа. Двама се бяха проснали на дивана, единият лежеше на пода, а третият пред бюрото, отпуснал глава на плота. Еди пусна още малко газ под носа на всеки, за да е сигурно, че няма да се свестят. После забързаха към задната част на помещението, където първо трябваше да отключат вратата.

Задната половина на хангара беше разделена на шест стаи е коридор по средата. Преди тук бяха живели работниците от платформите. Линк застана на пост близо до вратата, за да чуе, ако някой от войниците се размърда.

Еди отвори първата врата вдясно и натисна ключа на осветлението. Три седнали на пода жени се вторачиха в него. Прекараните в пленничество дни ги бяха вцепенили и те го гледаха с празни очи. Изпита облекчение, когато установи, че гаучосите са им оставили обувките. Сенг свали противогаза и каза:

— Казвам се Еди Сенг и ще ви измъкна от тук. — Жените не реагираха и той попита: — Говорите ли английски?

— Да — отговори една ниска и набита жена с изрусена коса. — Ние сме австралийки. А ти какъв си?

— Тук сме, за да ви спасим. — Той отвори джобния си нож и разряза торбата с канадките. Размерът й се увеличи тройно, когато въздухът нахлу вътре.

— Говориш като американец. Войник ли си?

— Не, и в момента това не е важно. Някоя от вас ранена ли е?

— Отнасяха се добре с нас. Не мисля, че някой от колегите е пострадал.

— Добре. Помогнете ми да освободя останалите.

Няколко минути по-късно всички шест килии бяха отворени и осемнайсетимата учени бяха свободни. Те заразпитваха Еди защо са ги отвлекли и той направи всичко възможно да им обясни. Въпросите обаче замряха, когато той отвори втората торба и измъкна човешки череп.

— Аржентинците трябва да решат, че сте изгорели в пожара — каза той.

Чу се сирената на „Адмирал Браун“ — отчаян продължителен рев. Еди бързо разположи точния брой останки във всяко помещение, а Линк отиде да даде на пазачите последна доза упойващ газ. След това трябваше да намажат стените с виолетово желатиново гориво. Нямаха много от него, но Еди беше умел подпалвач и знаеше как да го разположи така, че сградата да изгори до основи.

— Не дишайте, когато минавате през съседното помещение — предупреди ги той. — Когато излезете, не се разпръсквайте и ме следвайте бързо.

Силен взрив озари нощта.

Когато бойният кораб се блъсна в газопреработващото предприятие и взриви бомбата, експлозията прекъсна подводния газопровод, идващ от петролните платформи. Падането на налягането беше регистрирано веднага и предпазните клапани на платформите в морето се затвориха, за да предотвратят опасния обратен удар. Сблъсъкът на кораба в инсталацията беше повредил бреговите клапани и докато той продължаваше да навлиза в постройката, газът в тръбите не беше спрян. Пламъците от взривното устройство запалиха изтичащия газ и той избухна, изпращайки огромно огнено кълбо към небето.

Целият залив се разтърси.

Газопроводи с километрична дължина избухнаха в морето, вдигайки огромни водни стълбове в нощта, а пламъците осветиха целия хоризонт.

Вторични експлозии разтърсваха газопреработвателния завод, докато не го сравниха със земята, разхвърляйки пламтящи останки към залива и сушата.

Бронираните бордове на крайцера защитиха екипажа, с изключение на хората, които се намираха на мостика. Те можеха да се спасят, като просто се хвърлят по очи, но до един бяха стояли смразени от ужас и пръсналите се стъкла на мостика се забиха в тях.

Сред огнения ураган взривът на един малък заряд на носа на кораба мина незабелязано. Това беше устройството, което Хуан бе закачил в края на въжето като клема. Буксирното въже от въглеродни нишки изскочи от монтажните планки и „Орегон“ престана да тегли крайцера.

Щом се чу трясъкът от взрива на газопреработвателната инсталация, Марк Мърфи взриви експлозивите, които Майк Троно и екипът му бяха поставили в глетчера над потопената джонка „Спокойно море“. Бяха пробили дълбоки дупки в леда, а после ги напълниха с вода, за да замръзнат и да задържат на място шашките. Многобройните взривове следваха един след друг и успяха да създадат хармоничен резонанс, достатъчно силен, за да отреже огромен леден къс като с нож. Откъснатият леден блок беше с големината на манхатънски небостъргач. Двеста и петдесет хиляди тона лед паднаха в залива и блокът се пръсна, когато се удари в морското дъно. Изтласканата вода полетя на висок стълб в небето, падна обратно и предизвика вълна, която се разпростря от бряг до бряг. Силата й беше толкова голяма, че всичко по пътя й беше пометено. Такава беше и съдбата на прекрасния кораб, запазен в течение на толкова столетия. Вълната го затъркаля по морското дъно и надолу по големия склон към дълбоките води и скалите. Когато водата се успокои, от него нямаше и следа, сякаш никога не беше съществувал.

Ерик Стоун веднага усети, че корабът вече е свободен, и спря двигателите.

— Това беше — каза той, като гледаше внимателно големия екран на стената на оперативния център.

Камерата, монтирана в носа на безпилотен самолет, показваше бушуващ ад на земята с пламъци, които се издигаха на повече от трийсет метра над газопреработвателния завод, а на отделни места водата още гореше. Сякаш цялото море се беше запалило. Гомес Адамс седеше зад пулта за дистанционно управление на безмоторника и с помощта на джойстик го прекарваше над разпрострялата се нашироко база. Фактът, че успяваше да държи във въздуха нестабилния летателен апарат въпреки силната буря, беше доказателство за изключителните му умения. В околността, където бяха паднали запалени отломки, също се виждаха пожари. В този момент друг огън привлече вниманието му. От покрива на хангар, който се намираше на доста голямо разстояние от взрива, излизаха пламъци.

— Изглежда Еди и Линк са изпълнили задачата си — отбеляза той.

Секунда по-късно задъханият глас на Еди се понесе от високоговорителите на тавана на центъра.

— Всички осемнайсет са невредими.

На Макс Хенли не му беше до това.

— Говорил ли с председателя?

— Не. Чухме се за последно, когато беше в завода. Не ти ли се е обаждал?

— Не, по дяволите! Каза само, че ще намери начин да се измъкне.

Макар да му се искаше да забави тръгването им, Макс знаеше, че Еди и неговата група скоро ще привлекат внимание.

— Върнете се колкото може по-бързо в подводницата. Хуан сигурно вече се е запътил натам. Радиостанцията му може да не работи.

— Слушам.

Хенли се опита да се свърже с Кабрило на всяка честота, но не получи отговор. Предчувствието му подсказваше, че Хуан не е успял да се измъкне, преди заводът да избухне. Беше се пожертвал, за да изпълнят планираната операция.

В аржентинската база цареше пълен хаос. Лейтенант Хименес не можеше да открие майора, а дисциплината на хората му бе започнала да се изпарява. Това беше началото на американското нападение, но мнозина бяха изоставили своите постове, за да зяпат пожара. Той им крещеше да се връщат по местата си и да се приготвят за предстоящото сражение. Подофицерите също се включиха в крещенето и скоро войниците бяха принудени да се върнат към задълженията си.

Петролните работници пренебрегнаха изискванията на полицейския час и започнаха да извират от спалните помещения, за да видят какво става. Когато Хименес им се развика да се прибират вътре, те го обсипаха с ругатни. Няколко минути след първия взрив навън вече имаше повече от сто души.

Един ефрейтор се приближи и отдаде чест.

— Лейтенанте, не са американците.

— Какво? Какви ги дрънкаш?

— Да, господин лейтенант, не са американците. „Гилермо“ скъса котвата и течението и вятърът го отнесоха към голямата преработвателна фабрика. Той предизвика взрива.

— Сигурен ли си?

— Видях го с очите си. Почти една четвърт от кораба се е забила в сградата.

Хименес не можеше да повярва.

— Виждал ли си майор Еспиноза?

— Не, не съм.

— Ако го видиш, кажи му, че отивам да проуча ситуацията.

— Слушам.

Хименес точно се готвеше да пресече напряко през базата, когато чу трещене на автомат и хукна в посоката на стрелбата.

Когато пламъците от взрива се издигнаха към раздираното от бурята небе, Линк подкара бившите затворници към входното фоайе, а Еди подпали желето. Нещата се развиха дори по-добре, отколкото се беше надявал. Талашитът бе най-евтиният облицовъчен материал и се правеше от стърготини и лепило, което гори много силно. След секунди помещението се изпълни с гъст дим и пламъци.

Еди се огледа, за да е сигурен, че всички са навън, и забърза през караулното, където спяха пазачите. Остави вратата отворена, за да може чистият въздух да ги събуди и да осигури кислород за пламъците.

Както Кабрило предвиди, аржентинците временно изгубиха контрол върху положението. Войниците бяха напуснали своите постове и се бяха смесили с цивилните, които гледаха пожара.

На около осемстотин метра по-нататък преработвателната фабрика грееше в оранжево и жълто през завесата на сипещия се сняг. Еди нямаше нужда да се уверява отблизо, че сградата е напълно унищожена. Без това съоръжение гаучосите нямаше да могат да осигуряват енергия за базата си. В един изпълнен с пламъци миг Корпорацията превърна аржентинците от господари на Антарктическия полуостров в хора, които се нуждаят от спешна евакуация.

С надеждата им, че ще могат да анексират този район, беше свършено. Светът нямаше да стои безучастно и да им позволи да възстановят загубеното.

Сега оставаше само да се измъкнат със заложниците.

Не му се нравеше, че са такава голяма група, но изглежда никой не ги забелязваше. Всички бързаха към големия пожар, за да видят какво се е случило.

Той докладва на „Орегон“ и беше не по-малко разстроен от Макс от изчезването на Хуан. Но познаваше председателя и беше почти сигурен, че в момента той се качва в миниподводницата.

Продължиха да напредват бързо. Сградите бяха гъсто една до друга и беше само въпрос на време да попаднат на постови.

Линк му беше отстъпил водачеството, така че щом стигнат до „Номад“, Еди да се качи пръв и да седне на пулта за управление, без да се налага да лази по гостите им.

Видяха постови, който стоеше с гръб към тях. Кеят беше на по-малко от деветдесет метра разстояние.

Войникът по-скоро усети, отколкото чу приближаването им и се завъртя с готов за стрелба автомат.

— Ягуар — извика той.

— Капибара — отговори Еди.

Войникът попита нещо. Сенг не говореше испански и осъзна, че щеше да е по-добре Линк да бе останал начело. Сложи ръка на качулката си, сякаш не беше чул въпроса, а войникът се приближи, за да огледа хората с него. Макар да бяха безформени с дебелите канадки, трима души бяха много по-ниски от останалите. Достатъчно ниски за жени, каквито в базата нямаше.

Войникът отиде право при русата, която се казваше Сю, бутна назад качулката й и откри пълничкото й лице. После вдигна автомата и го насочи право в челото й. Така и не разбраха дали наистина се готвеше да я застреля, защото Линк го повали с къс откос от три куршума.

В пристъп на вдъхновение Еди вдигна своя автомат и изстреля цял пълнител във въздуха. Войниците бяха нервни, нямаха представа какво става, и без съмнение им бяха казали, че всеки миг предстои американско нападение. Дори най-опитните ветерани щяха да се паникьосат. Сякаш се беше скъсал някакъв бент, защото не след дълго и от други части на съоръжението започна да се носи безразборна стрелба, чието плющене пробиваше бученето на пламъците и воя на вятъра.

Линк веднага схвана.

— Бедното войниче, загина от приятелски огън.

— Така ще си кажат. Всъщност ще се учудя, ако не се изпозастрелят.

Хукнаха отново и след няколко мига се озоваха на кея. Стрелбата не утихваше, което беше в тяхна полза, докато един заблуден куршум не уличи един от учените в крака. Той се строполи на земята и застена.

Нараняването не беше опасно, поне за момента, затова Линк го вдигна, сложи го на рамо и го понесе, без дори да промени ритъма на крачките си.

Подводницата беше отнесена малко изпод кея от вълните, така че Еди трябваше да я издърпа обратно за въжето. Скочи на борда и отвори люка.

— Хуан? — провикна се той с надежда, но председателят го нямаше вътре.

— Еди — обади се Линк от горния край на късата кула, — ела ми помогни.

Бившият тюлен спусна ранения през отвора на люка. От крачола на грейката му капеше кръв. Вероятно куршумът беше засегнал бедрената артерия. Еди сложи ранения учен на една от тапицираните пейки и точно се готвеше да се заеме с раната, когато през люка се спусна един от бившите затворници.

— Аз съм лекар.

На Еди това му беше достатъчно. Той отиде отпред до пулта за управление и се настани на мястото на кормчията.

— Макс, чуваш ли ме? — каза той в микрофона, докато подготвяше подводницата за връщане на „Орегон“.

— Някакъв знак от Хуан? — попита Хенли.

— Не. В момента качваме хората на подводницата. Няма го тук.

Мълчанието се проточи. Накрая Макс попита:

— Колко време можеш да останеш там?

— Николко. Един от учените беше прострелян и може да умре от загуба на кръв. Трябва да бъде опериран по най-бързия начин.

По време на мисията д-р Хъксли и нейните хора дежуреха в медицинския център, готови да спасяват човешки живот.

Еди огледа подводницата. Страничните пейки вече бяха пълни и хората започнаха да се настаняват в скутовете на другарите си. Допълнително неудобство беше, че раненият зае четири места, докато лекарят се опитваше да спре кръвотечението.

— Докторе — провикна се Еди, — ще отнеме половин час да стигнем до нашия кораб, но там ще го очаква лекарски екип на световно равнище. Каква е прогнозата? Животът на друг човек зависи от твоя отговор.

Лекарят беше норвежец, дошъл да прекара свободната си от преподаване година19 в Антарктида, защото си падаше по приключенията. Той не избърза да отговори, а обмисли всички възможности.

— Ако тръгнем след пет минути, човекът ще оцелее.

Еди се обърна към микрофона на радиостанцията.

— Макс, мога да дам на Хуан десет минути, после ще трябва да тръгнем. — Беше решил, че лекарят се е презастраховал.

— Всяка секунда, която можеш да отделиш. Чу ли? Всяка секунда.

Дванайсет минути по-късно подводницата се гмурна в черната вода на залива. Кабрило не се появи.