Тайната на остров Пайн

16.

В Бремертън, Вашингтон, единственото изискване на Хуан и Макс към хотела беше да има интернет, защото Кабрило искаше да изпрати снимките от шахтата на Еди Сенг на борда на „Орегон“ и да получи превод възможно най-бързо.

Когато свършиха да се тъпчат със стриди от залива Уолапа и раци от Дънджинес в близкия ресторант, получиха предварителния доклад.

Сенг също беше бивш агент на ЦРУ и работеше за Корпорацията почти от самото й начало. Смешното беше, че макар да бяха служили по едно и също време, с Кабрило не се бяха засичали по коридорите на Лангли. Еди беше роден в нюйоркския китайски квартал и говореше свободно кантонски и мандарин.

В тъмните му очи с тежки клепачи Хуан прочете, че е открил нещо интересно.

— Беше прав, това е мандарин, но по-стара разновидност — каза Сенг.

— И какво представлява?

— Чувал ли си за адмирал Зен Хе?

— Китайски изследовател от петнайсети век. Стигнал е до Западна Африка, а на юг до Австралия.

— Всъщност до Нова Зеландия. Между 1405 и 1433 г. провежда седем експедиции с най-големите кораби, строени преди осемнайсети век. Разполагал е с над двеста кораба като част от флот, известен като „Флотилията на съкровището“, и с двайсет и осем хиляди моряци.

— Да не искаш да кажеш, че китайците са открили Америка седемдесет години преди Колумб?

— Не, не Зен Хе е окачил тази плочка в пещерата. Адмиралът, който го е направил, бил вдъхновен от него и също е предприел забележително плаване. Разполагал е с три кораба, които тръгват от Китай през 1495 и поемат на изток. Командващ бил Цаи Сонг. Адмирал Цаи бил упълномощен от императора да търгува колкото може по-далече и по-широко. Тъй като Зен Хе вече бил открил един континент на запад — Африка, той бил уверен, че светът е симетричен и ще открие друг в източна посока.

— Значи стигат до Америка, но вече са минали няколко години, откакто Колумб е бил там — каза Макс, доволен, че няма нужда да се пренаписва историята.

— Всъщност от това, което знам, мисля, че първо попадат в Южна Америка. Обаче имат проблем. Както Цаи пише, един от корабите бил прокълнат, защото се намирали в „дяволски студен залив“. Предполагам Тера дел Фуего.

— Какво се случило?

— „Екипажът бил завладян от злото“. Това пише Цаи. Толкова силно зло, че той се видял принуден да заповяда корабът да бъде разрушен, а екипажът — оставен да умре. Потопили го, като поставили взрив на корпуса.

— Колко големи са били тези кораби? — полюбопитства Хенли.

— Дължина над деветдесет метра и екипаж от около четиристотин души.

Впечатлен от средновековните китайски корабостроители, Макс подсвирна тихо.

— Обяснява ли каква е природата на това зло?

— Не. Но цялостното предназначение на шахтата е да посочи местонахождението на кораба. Той пише, че злото, което го заобикаля, никога не бива да бъде доближавано. Но бил и прагматичен човек. На борда имало приказни богатства, съкровище, което били готови да разменят с местните жители. Цаи оставя два отличителни знака. Единият, с който отдава почит на боговете на долния свят, а другият е в чест на небесните богове.

— Нещо под земята и нещо над нея — започна да размишлява Хуан. — Какъв е другият знак?

— Цаи пише единствено, че може да бъде видян от небето. И че са го оставили на двеста дни от шахтата със съкровището.

— Двеста дни? — оплака се Макс. — Какво е това, по дяволите?

— Предполагам — продължи Еди, — че означава двестадневно плаване на юг от остров Пайн. Очевидно братята Рониш са решили, че се намира някъде около двайсет и петия паралел.

— Чакай малко — намеси се Хуан. — Ако са търсели знак, оставен от китайски адмирал, какво са правили толкова навътре в сушата? Какъвто и знак да е оставил, със сигурност е близо до брега.

— Не знам.

— Трябва да поработим с листата, които намери при падналия цепелин — предложи Макс. — Отговорът може да е в техния полетен дневник.

— Трябва да научим повече за този адмирал Цаи — каза Ерик Стоун, който преди това седеше пред бойния пост щурвал, но сега беше при Еди. — И какво е имало на борда на кораба? Това може да се окаже значително археологическо откритие.

— Всъщност — обади се Макс — трябва да се запитаме заслужава ли си да се занимаваме още с това. Какво е то за нас?

— Мисля, че отговорът е очевиден — отговори Стоун. — Това е нещо, от което се интересува аржентинското правителство. Режим, който в момента е в лоши отношения със Съединените щати. Каквито и да са техните планове, не може да са нещо добро.

— Съгласен съм — каза Кабрило. — Генералисимусът се интересува от това, така че, докато не разберем каква е тяхната гледна точка, по-добре да не се отказваме. А какво ще кажеш за рисунката на този залив или проток?

— Това е изображение на района, където са потопили кораба. Накарах Ерик да проведе едно компютърно сравнение с бреговата линия на Южна Америка, включително всички острови, които съставляват Тера дел Фуего. Обаче това ще отнеме известно време.

— Чудесно. Какви са последните новини от Линда и нейния екип?

— Още са в снегомобила. Няма да повярваш какво са открили. Онова, което се предполагаше, че е малка аржентинска изследователска станция, се оказа разработка на петролно поле.

— Какво?

— Да, точно така. Сондират за петрол пред бреговете на Антарктическия полуостров.

Новината разтърси Кабрило и той избъбри глупаво:

— Но това е незаконно!

— Аха, но очевидно не им пука.

— Докладвахте ли на Овърхолт?

— Още не. Линда каза, че е нащракала десетина снимки, и иска да ги приложим към доклада.

— Брей, това става все по-странно и по-странно — отбеляза Макс. — Поемат дяволски риск, разигравайки подобно шоу.

— Не мисля — възрази Ерик Стоун. — Те вече са парии на международната сцена, така че какво повече може да им се случи?

— Разбира се, че може. Щатите ще изпратят армада там и ще бъде като повторение на Фолкландската война.

— Сигурен ли си? — попита Стоун с повдигнати вежди.

Хенли отвори уста да отговори, но замълча. Силите на САЩ бяха разпръснати из цял свят, а сегашният обитател на Белия дом се интересуваше повече от вътрешната политика, така че бе напълно възможно правителството да реагира само с някой вял протест и пореден кръг санкции на ООН.

— Сега би трябвало да си зададем въпроса дали един китайски кораб на петстотин години може да има нещо общо с текущите събития в света — подхвърли Ерик.

— Ако не ме лъже предчувствието, със сигурност има — отговори Хуан.

— Какво искаш да направим, когато Линда се върне? — попита Ерик. — Тук ли да останем, или да поемем на север.

Кабрило обмисли възможностите и бързо взе решение.

— Измъкнете кораба от там. Нямаме представа какво планират аржентинците в Антарктида, но ако нещата се разсмърдят и започне война, искам „Орегон“ да е в безопасност. Освен това трябва да заемем позиция за посещението на кувейтския емир в Южна Африка. Той ни нае за допълнителна безопасност и това е изгоден договор, който не бива да изпускаме.

— Слушам — отговори Ерик. — Те ще се приберат след няколко часа и веднага ще поемем на север.

— Обади ми се, когато се върнат. Искам да чуя пълния доклад на Линда.

Хуан прекъсна връзката и извади електронния си бележник. Вътре имаше повече от хиляда имена: от преките телефони на държавни глави до едни от най-съмнителните лица в света. Той се усмихваше на иронията, че в азбучния ред Лангстън Овърхолт се намираше до един френски сутеньор, който освен с основния си занаят се занимаваше и с продаване на информация.

На Източното крайбрежие времето беше с три часа напред, така че нямаше защо да се тревожи за часовата разлика. След второто позвъняване един баритон отговори:

— Ало?

— Господин Перлмутер, Хуан Кабрило се обажда.

— Прословутият председател. Как си?

И двамата знаеха другият на какво име се радва, въпреки че не се бяха срещали и само веднъж бяха говорили по телефона. Свети Джулиан Перлмутер беше жива енциклопедия за всичко, свързано с морето, и притежаваше една от най-големите частни сбирки от книги, ръкописи и фолианти за историята на корабите и корабоплаването. Домът му в Джорджтаун беше буквално наблъскан до тавана с често прелистваните му съкровища.

Преди няколко месеца един от изследователските проекти на Перлмутер беше причина екипът на „Орегон“ да замине за Либия, където се стигна до спасяването на държавния секретар Фиона Катамора.

— Добре, а ти?

— Деликатно изразено: похапва ми се. Вечерята е още във фурната и устата ми е пълна със слюнка.

Втората голяма страст на Перлмутер беше храната.

— Кажи ми, че сте в Щатите, и аз най-сетне ще мога да разгледам вашия кораб.

— Да, ние с Макс сме тук, но „Орегон“ е в открито море. — Нямаше причина да не му казва къде е корабът, но не беше сигурен дали телефоните му са защитени. — Чудя се дали мога да се възползвам от услужливата ти памет.

— Боже мили, започваш да говориш като Дирк. Само за информация се обажда. Поне децата му имат нужното приличие да ми носят по нещичко, когато идват да изстискат знания от своя стар чичо Свети Джулиан.

— С Макс сме в щата Вашингтон. Затова ще ти изпратим малко от прочутите тукашни ябълки.

— Ако вместо това бъдат раци от Дънджинес, ще стане работата.

— Съгласен.

— Какво искаш да узнаеш?

— Китайската флота със съкровището.

— А, адмирал Зен Хе. И какво по-точно?

— Всъщност имам предвид адмирал Цаи Сонг.

— Страхувам се, че това е мит — започна Перлмутер, но изведнъж замълча.

— Да не би да си открил доказателство, че е съществувал?

— Чувал ли си за шахтата със съкровището на остров Пайн?

— Разбира се — гласът на Перлмутер се извиси с няколко октави. — О, боже! Нима е бил Цаи?

— Встрани от главната шахта има тайно помещение. Там е оставил плочка, в която подсказва къде са изоставили един от корабите си.

— Значи в края на краищата не става дума за пиратско съкровище. Всъщност никога не съм вярвал в това. Това е фантастично! Плаването на Цаи Сонг се приемаше като легенда, най-вероятно измислена през осемнайсети век като средство за разпалване на националната гордост. По това време Китай е разтърсван от безредици, които до голяма степен се дължат на британската намеса.

— Да не би да намеквате, че сте имали по-голяма империя от нашата…

— Точно така. Слушай, капитан Кабрило.

— Моля те, Хуан.

— Хуан, не съм аз човекът, с когото трябва да говориш. Единственото, което знам, е твърдението, че Цаи е плавал до Америка някъде след 1400-та година. Ще те свържа с Тамара Райт. Тя е специалист по китайска история и автор на отлична книга за пътуването на адмирал Зен Хе до Индия и Африка и е съставила история на легендата за адмирал Цаи. Ще ти се обадя отново след десет минути. Става ли?

— Разбира се. — Хуан му даде номера на мобилния си и погледна Макс. — Току-що стана свидетел на историческо събитие. Дирк Пит ми е казвал, че през всички години, откакто познава Перлмутер, не е успявал да го затрудни.

Тъй като не познаваше Свети Джулиан, Хенли не беше впечатлен.

— Ще го спомена следващия път, когато съм в Националната агенция по морско и подводно дело.

Няколко минути по-късно мобилният на Хуан започна да звъни.

— Страхувам се, че имам лоша новина. Тамара е в отпуск и ще бъде отново в кабинета си в Дартмур чак следващия понеделник.

— По причини, които не мога да обсъждам — каза Хуан, — времето може да е от съществена важност. Трябва да ни отдели само няколко минути.

— Точно там е работата. Аспирантът, който вдига телефона, каза, че Тамара е забравила мобилния си.

— Имаш ли представа къде почива? Може би ще можем да говорим на място с нея.

— Наистина ли е толкова важно? — попита Перлмутер, но не изчака отговора на Хуан. — Да, сигурно е така, защото иначе нямаше да питаш. Тя е на джаз круиз с корабче по Мисисипи. Казва се „Начиз Бел“. Нямам представа къде се, намира в момента, но вероятно от параходството могат да ти дадат информация.

— Вече влизам в уебстраницата им. Благодаря, господин Перлмутер.

— Забрави за раците. Изпрати ми превода на плочката и ще бъдем квит.

— Дадено.

— Е и? — попита Хенли.

Хуан завъртя лаптопа така, че и Макс да вижда. На екрана се появи красив бял параход, над който се виеше дим, а хората по палубите махаха радостно. Отзад се виждаше прочутата арка на Сейнт Луис — една от редовните спирки на парахода.

— Какво ще кажеш за малко хазарт на речен параход?

— Оставих револвера в безопасното жилище — поклати Макс тъжно глава, — но все ще съумея да извадя няколко аса. — Той подръпна ръкавите си. — Къде се намира в момента?

— Можем да се качим във Виксбърг и да слезем в Начиз, Мисисипи — обясни Хуан и завъртя компютъра към себе си, за да запази места за нощния преход и да уреди самолет, който да ги закара до града. — След това ще се качим на „Орегон“ в Рио и ще поемем за изпълнение на задачата край Южна Африка или накъдето ни отнесе съдбата.

— Забавляваш се, а? — усмихна се Макс.

— Да, като изключим удоволствието да стрелят по теб и да прекараш известно време на дъното на шахта — да, забавлявам се.

Хенли си изкиска.

— На теб ти харесаха и тези изпълнения.

Хуан безмълвно се усмихна.