Тайната на остров Пайн

11.

Привикването се състоеше от една-единствена дума: „Ела!“

Майор Хорхе Еспиноза прочете много неща в съобщението и нито едно от тях не беше хубаво. Отне му почти дванайсет часа, за да организира транспорта от северната граница до имението на баща си в тревистите пампаси на сто и шейсет километра западно от Буенос Айрес. През последния участък от пътя пилотира сам своя „Търбайн Леджънт“, витлов самолет, който приличаше на легендарния „Спитфайър“ и притежаваше почти същата мощност. Лейтенант Хименес беше вече превързан и се бе настанил на задната седалка.

Когато му възложиха командването на Девета бригада, бащата на майор Еспиноза изразходва семейни пари, за да построи нов команден център и казарми върху земята на имението. Старата писта на около километър и половина от къщата беше удължена и павирана, за да може да поема транспортни самолети Ц-130 с пълен товар. Освен това беше разширена с допълнителни хеликоптерни площадки и огромен метален хангар.

Самият лагер беше на толкова голямо разстояние от къщата, че дори учебните стрелби с миномети не смущаваха генерала, младата му съпруга и двете им деца. Той разполагаше с подслон за хилядата мъже от елитната част, както и стопански сгради за нуждите им. До плаца имаше маршрут с препятствия, както и голяма спортна зала.

Със своите тревисти простори, гъсти гори и двете реки огромната ферма за едър рогат добитък беше идеалното място, където хората да бъдат поддържани във върхова форма за действия.

От заспала малка земеделска общност близкото село Сало започна да се развива като оживен град, пълен с хора, готови да се грижат за нуждите на войниците.

Както обикновено Еспиноза прелетя ниско над господарската къща, докато захождаше към летището. Природените му братя обичаха самолета и непрестанно го молеха да ги вози. Но не и днес. Днес не искаше да привлича повече внимание от необходимото, докато завиваше над имението, в което пролетните дъждове бяха направили пампасите блестящо зелени.

Провалът в джунглата вероятно щеше да прекрати кариерата му. И като син, и като подчинен той беше предал генерала. Под неговото командване бяха загинали девет души, а когато стигна до граничния контролен пункт, Раул докладва, че четиримата мъже с него в хеликоптера са изчезнали, още шестима граничари са загинали, а моторниците им са унищожени. Освен това бяха изгубили два скъпи хеликоптера, а третият беше повреден.

Но най-лошото от всичко за него като син и войник беше, че се провали. Това беше непростимият грях. Бяха позволили на американците да откраднат частта от сателита под носовете им. Припомни си кървавото лице на американеца, който караше пикапа със своите „ранени“ другари. Въпреки мръсотията Еспиноза бе огледал всяка негова черта — формата на очите, силната брадичка, почти арогантния нос. Щеше да разпознае този човек където и да го срещне, колкото и години да минат. Той изравни пъргавия самолет с пистата и пусна колесника. До големия хангар беше паркиран четиримоторен Ц-130. Товарната му рампа беше спусната и по нея пълзеше малък мотокар. Майорът не знаеше за предстоящо разгръщане на Девета бригада и беше почти сигурен, че след срещата с генерала вече няма да е част от елитната военна единица.

Самолетът подскочи веднъж, когато се блъсна в асфалта, а след това леко стъпи на него. Беше такова удоволствие да го пилотираш, че всяко приземяване бе и разочарование, защото пътуването е свършило. Закара го до мястото, където баща му държеше самолета си — един „Лиърджет“, който можеше да го отнесе за няколко часа до всяка точка на Латинска Америка.

Генералът произхождаше от семейство на военни, а майка му беше член на клан, чието богатство водеше началото си още от основаването на страната. Притежаваха офис сгради в Буенос Айрес, лозя в западната част от страната, пет ферми за рогат добитък, железен рудник и буквално държаха за гушата мобилната телефонна мрежа на страната. Всичко се управляваше от неговите чичовци и братовчеди.

Хорхе се беше радвал на предимствата от подобно богатство: най-добрите училища и скъпи играчки, но никога не бе чувствал влечение да участва в неговото умножаване. Започна да мечтае да служи в армията веднага щом разбра, че униформата, която баща му носи всеки ден, е символ на величието на неговата родина.

Беше работил упорито да превърне своята детска мечта в действителност и сега, на трийсет и седем години, бе на върха на кариерата си.

Сигурно със следващото повишение щеше да дойде някаква канцеларска работа — нещо, от което се ужасяваше. Той упражняваше оперативен контрол над най-смъртоносните командоси на Аржентина. Поне досега. Унижението пареше стомаха му като жив въглен.

Един джип „Мерцедес МЛ500“, боядисан с камуфлажна боя за джунглата, очакваше него и Хименес. Вътре имаше кожен салон и полирано дърво. Идеята за бруталната му външност беше на мащехата на Хорхе.

— Как е той? — попипа той Хесус, дългогодишния майордом на баща му, който беше дошъл да посрещне младия господар.

— Спокоен е — отговори Хесус и натисна типтроника, за да включи на първа. — Лош знак.

Пътят до господарската къща беше черен, но толкова добре поддържан, че пътуваха гладко като по магистрала, а тежкият джип почти не вдигаше прах. Над главите им един ястреб забеляза някаква плячка на земята, прибра криле и се стрелна надолу.

Максин Еспиноза поздрави Хорхе пред стълбището на входната врата. Мащехата му беше от Париж и някога бе работила във френското посолство в столичния район Серито. Неговата майка беше починала при падане от кон, когато Хорхе бе на единайсет. Баща му изчака той да завърши военното училище, преди да се замисли за втори брак, макар че през годините се бяха изредили цял вагон красиви жени.

Максин беше само няколко години по-голяма от Хорхе и ако баща му не я беше срещнал пръв, той, без да се замисля, би я поканил на среща. Не се дразнеше, че баща му има млада жена. Генералът беше отдал нужната почит на първата си съпруга, изчаквайки толкова време, и Максин влезе в живота им точно навреме, за да изглади някои остри ръбове в характера му, които се бяха засилили с годините.

Тя беше с костюм за езда, който ясно показваше, че раждането на двама синове не е увредило фигурата й.

— Не си ранен, нали? — попита тя. Испанският й беше украсен с френски акцент. Той подозираше, че французойките говорят с акцент, за да звучат секси. Беше сигурен, че Максин и урду да говори, пак щеше да звучи прелъстително.

— Не, Максин, нищо ми няма.

В този момент се приближи се Раул, тя забеляза превръзките му и пребледня.

— Боже, какво са ти сторили тези свине?

— Взривиха хеликоптера, в който бях, госпожо — обясни Хименес на обувките си. Изглежда му беше неловко от вниманието на съпругата на генерала.

— Генералът е много разстроен — продължи тя и хвана под ръка двамата млади офицери. Къщата беше призрачна и хладна. На стената висеше огромен портрет на Фелипе Еспиноза в униформата на полковник. — Държи се като жребец, на когото са отказали кобила. Ще го намерите в оръжейната.

Хорхе видя трима мъже да си говорят в единия ъгъл на фоайето. Единият се обърна. Беше азиатец, на петдесетина години. Лейтенант Хименес понечи да последва своя майор, но Максин не пусна ръката му.

— Генералът иска да го види насаме.

Оръжейната стая се намираше в дъното на къщата. Огромните френски прозорци гледаха към градината, през която минаваше реката. Имаше дори водопад. Стените бяха осеяни с ловни трофеи. Главата на огромна мечка заемаше почетното място над мраморната камина. В стаята имаше три остъклени шкафа за пушки и заключен сейф, в който генералът държеше автоматичните си оръжия. Подът беше облицован с мексикански плочки, покрити с индийски килим.

Тук наказваха Хорхе, когато беше малък, и сега, сред миризмата на кожените мебели и оръжейното масло, той подуши своя собствен страх, останал там въпреки годините.

Генерал Фелипе Еспиноза беше висок метър и осемдесет, с бръсната глава и широки рамене. Счупеният му през кадетските години нос така и не беше оправен и това придаваше на лицето му мъжествена асиметрия и пречеше на хората да се съсредоточат върху очите му. Способността да накара другия да сведе поглед беше един от инструментите му за контрол по време на диктатурите през 70-те и 80-те години.

— Генерал Еспиноза — каза Хорхе и застана мирно, — майор Еспиноза се явява по ваша заповед.

Баща му беше наведен над писалището си и разглеждаше някаква карта. Приличаше на Антарктическия полуостров.

— Имаш ли да добавиш нещо към доклада, който прочетох? — попита генералът, без да вдигне поглед от картата. Гласът му беше рязък и отсечен.

— Американците трябва да пресекат границата, но със сигурност няма да го направят с тяхната моторница. Изпратени са патрули по двата бряга, но не откриха следа от нея. Подозираме, че са я потопили и са се измъкнали по суша.

— Продължавай.

— Отвлеченият пилот разказа, че се обръщали към единия от тях с Хуан, а към друг с Мигел. Водачът говорил испански с буеносайрески акцент.

— Но си сигурен, че са американци?

— Лично видях водача. Може и да говори испански като нас, но… — Еспиноза направи пауза, за да открие точната дума — … имаше американско излъчване.

Най-накрая Еспиноза-старши погледна към него и каза:

— Учих в тяхното специално училище за Америките, също като Галтиери7. Преподавателите във Форт Бенинг имаха това излъчване. Продължавай.

— Има нещо, което не включих в доклада. Открихме останките на стар цепелин. Американците първи са го намерили и изглежда са отделили време да го проучат.

Генералът доби разсеяно изражение.

— Цепелин? Сигурен ли си?

— Да, генерале.

— Спомням си, че когато бях малък, група американци изчезнаха в джунглата с цепелин. Мисля, че бяха търсачи на съкровища. Беше в края на 40-те години. Твоят дядо се е срещнал с тях на един прием в Лима.

— Вече са намерени. Когато отмъкнаха нашия хеликоптер, крадците се приземиха до мястото на падането на цепелина. Останах с впечатлението, че го познават. Мисля, че са попаднали на него по пътя си към лагера на секачите.

— И казваш, че са проучвали останките?

— Ако се съди по следите, генерале.

— Това не е нещо, което дисциплинирани командоси биха направили, нали?

— Съвсем не.

Генералът седна и Хорхе реши, че това е добър знак. Спокойната фасада, която прикриваше гнева му, бавно започна да отстъпва място на нещо друго.

— Представянето ти в тази задача е под всякаква критика. Бих казал, че граничи с престъпна небрежност. Но съществуват неща, в които не си посветен, и те смекчават донякъде положението. Планове, известни само на най-висшия ешелон на управлението. Скоро вашата част ще бъде изпратена на юг и няма да е подходящо един популярен офицер да бъде затворен. Онова, което ще напиша в официалния доклад, зависи от представянето ти в предстоящата акция.

— Генерале, може ли да попитам къде ще бъдем разгърнати?

— Още не. Ще научиш след около седмица.

— Да, генерале — изпъна се Хорхе.

— Добре, а сега върви и вземи твоя капитан Хименес. Трябва да свършите нещо междувременно.