Тайната на остров Пайн

19.

Конят беше голям арабски жребец с толкова стегнати мускули, че вените изпъкваха под лъскавата му козина. Беше потен и дишаше тежко, но му беше приятно да се носи в галоп по аржентинската равнина. Ездачката едва помръдваше на седлото, а шапката й висеше на тила на кожено ремъче.

Максин Еспиноза беше отлична ездачка и обичаше да се носи в галоп от господарската къща до реката, сякаш се готвеше за световното. Беше с кафяви бричове за езда и бяла мъжка риза, разкопчана толкова, че вятърът да милва голата й кожа. Ботушите й имаха онзи вид на използвани, който се получава след дълги часове езда и продължително лъскане.

Това беше съвършеният миг през късния следобед, когато слънчевите лъчи нашарваха земята със светлини и сенки и падаха толкова косо, че тревата заприличваше на полирано злато.

Някакво движение вляво привлече вниманието й и тя се обърна достатъчно бързо, за да види как един ястреб излита, стиснал вечерята си в острите си нокти.

Конят изглежда обичаше тази дива езда не по-малко от своята господарка.

Едва когато наближи гората, която се простираше от двете страни на реката, жребецът забави ход. Максин навлезе в тясната долчинка, а конят поемаше шумно дъх през разширените си ноздри.

Тя чуваше как реката бълбука по камъните и песните на птиците по дърветата. Наведе се под един клон и насочи коня навътре в гората. Това беше нейното убежище, нейното специално място в обширното имение. Чистата вода на рекичката щеше да засити жаждата на коня, а брегът бе обрасъл с гъста трева, на която беше спала по време на безброй сиести.

Тя прехвърли крак през седлото и скочи на земята. Нямаше защо да се тревожи за коня, той нямаше да се отдалечи. Извади от чантата на седлото одеяло от фин египетски памук и точно се готвеше да го постеле на земята, когато иззад едно дърво се показа човек.

— Извинете, госпожо.

Максин се завъртя, разгневена от тази внезапна поява. Беше Раул Хименес, заместникът на нейния заварен син.

— Как смееш да идваш тук? Трябва да си в базата с останалите войници.

— Предпочитам компанията на жени.

Тя направи две крачки към него и го зашлеви.

— Би трябвало да кажа на генерала за твоето неблагоразумие.

— А за това какво ще му кажеш? — Той я притисна към себе си и я целуна.

Тя се съпротивлява няколко секунди, но скоро отстъпи и сложи ръка на тила му.

Най-накрая Хименес се отдръпна.

— Божичко, колко ми липсваше.

Отговорът на Максин беше нова, по-страстна целувка. Сега, когато бяха насаме, цялата преструвка с неговата плахост изчезна. Отстъпиха пред желанието си.

Доста по-късно лежаха един до друг на набързо постланото одеяло. Тя игриво докосна белезите от изгаряне по лицето му, които още бяха зачервени, и подхвърли:

— Вече не си толкова красив. Май ще трябва да си намеря друг любовник.

— Не мисля, че има някой в полка, който ще се осмели на това.

— Нима искаш да кажеш, че не си струвам военен съд?

— За мен ти си струваш и самата смърт, но не бива да забравяш, че аз съм най-смелият в армията — пошегува се той. След миг лицето му помръкна.

— Какво има, скъпи?

— Най-смелият — измърмори той с огорчение. — Не се иска много смелост да разстрелваш селяни или да отвлечеш някаква американка.

— Каква американка?

— Там ни изпрати твоят съпруг. В Америка, където хванахме една жена — специалист по китайски кораби, или нещо подобно. Нямам представа защо. Обаче трябва да ти кажа, че не за това се записах в армията.

— Познавам съпруга си — каза Максин. — Всичко при него е планирано. От закуската до командването на полка. Явно си има причини. Замина за Буенос Айрес веднага щом ти и Хорхе се върнахте.

— Срещнахме се в градското ви жилище. С него имаше някакви жълти, мисля, че са китайци.

— Те са от посолството. Напоследък Фелипе се среща доста често с тях.

— Съжалявам, но въпреки това не ми харесва. Не ме разбирай погрешно. Обичам армията, обичам Хорхе, но последните няколко месеца… — гласът му заглъхна.

— Може и да не повярваш — отговори Максин отсечено, — но аз обичам съпруга си и тази страна. Фелипе може да е много неща, но не е безразсъден. Каквото и да прави, то е за висшето благо на Аржентина и нейния народ.

— Нямаше да говориш така, ако беше видяла нещата, които ни нареди да извършим.

— Не искам да слушам — отговори тя упорито и се отдръпна от него.

Той сложи ръка на голото й рамо.

— Извинявай, не исках да те разстройвам.

— Не съм разстроена — отговори тя, но си избърса сълзите. — Фелипе ми казва много малко, но аз винаги съм му имала доверие. Ти също трябва да му се довериш.

— Слушам — отговори Хименес и се опита да я привлече към себе си.

Максин се измъкна от прегръдката му.

— Трябва да се връщам. Дори когато Фелипе е в Буенос Айрес, слугите пак клюкарстват.

— Разбира се. Моите прислужници също клюкарстват непрекъснато.

Засмяха се, защото той произхождаше от бедно семейство.

Максин се облече и се качи на коня, който пасеше наблизо.

— Утре ще те видя ли? — попита Раул, докато прибираше одеялото в чантата на седлото.

— Ако обещаеш да не говориш за съпруга ми и неговата работа.

— Ще бъда добър войник и ще изпълня тази заповед.

Пилотът на хеликоптера изпита облекчение, че двамата пътници платиха в брой, защото когато видя местоназначението им, реши, че всеки техен чек ще е без покритие. Сега обаче си каза, че трябва да се обади на партньора си да провери дали и парите не са фалшиви.

Беше се спазарил да ги закара от международното летище на Рио Галеао до някакъв товарен кораб на сто мили навътре в океана. Отдалече той приличаше на десетките плавателни съдове, които всяка седмица се насочват към Бразилия, но когато наближиха и започна да различава подробности, реши, че това е купчина ръжда, която едва се държи на вода. Пушекът от димохода беше толкова черен, че според него караха със смес от котелно гориво и старо смазочно масло. Палубните кранове едва се крепяха на местата си, да не говорим как биха вдигали товари. Той погледна през рамо по-младия от пътниците, сякаш искаше да попита: „Сигурни ли сте?“

Мъжът имаше нездравия цвят на човек, който не е спал от дни и носи тежко бреме. Въпреки това му намигна и загрижеността по лицето му се стопи.

— Не е много за гледане — каза пътникът по интеркома, — но си върши работата.

— Не мисля, че мога да кацна на палубата — каза пилотът на английски с португалски акцент.

— Няма проблеми. Само зависни над кърмата и ние ще скочим.

Другият пътник, мъж на петдесет-шейсет години с превързана глава, изстена пред перспективата да скочи от хеликоптера.

Пилотът насочи вниманието си към управлението на апарата, а пътниците събраха багажа си, който се състоеше от лаптоп и износена брезентова мешка. Всичко останало беше изхвърлено в Мисисипи.

На Хуан Кабрило никога не му омръзваше да гледа „Орион“. За него той беше произведение на изкуството, също като картините, които висяха по стените на тайните коридори. Трябваше обаче да признае, че завръщането у дома е по-сладко, когато мисията е изпълнена. Беше намигнал наперено на пилота, но тревогата за съдбата на Тамара стискаше стомаха му с ледени пръсти.

Бразилският пилот спусна хеликоптера на трийсетина сантиметра от палубата и Макс и Хуан скочиха. Приведоха се, за да устоят на въздушната струя от плющящото витло, докато пилотът издигаше машината. Щом хеликоптерът се превърна в бляскава точка на хоризонта, кормчията — Хуан предположи, че е Ерик Стоун — спря машината за дим, която създаваше илюзията, че корабът се задвижва от традиционните, макар и лошо поддържани дизели.

Хуан се отправи към флагщока с иранския флаг, отдаде традиционния си поздрав с един пръст и последва Макс към надстройката.

При водонепроницаемата врата ги посрещнаха д-р Хъксли и Линда Рос. Хъксли веднага поведе Макс към медицинския център, мърморейки, че в болницата са го зашили като касапи.

— Добре дошли — поздрави ги Линда. — Това със сигурност не е било почивката, която очаквахте.

— Как се казваше: няма ненаказано добро? Свършихте отлична работа в Антарктида.

— Благодаря. — В гласа й се долавяше известна горчивина. — Предадохме разузнавателната информация на Овърхолт само двайсет и четири часа преди аржентинците да извършат анексията, така че не му свърши кой знае каква работа.

— Какви са последните новини?

— Няма контакт с останалите станции на полуострова. Смятаме, че аржентинците се пленили учените и ще ги използват като човешки щит срещу нападение на петролния терминал.

Хуан се намръщи.

— Копират номерата на Саддам.

— Генералисимусът както винаги играе непочтено.

— Попитах Овърхолт дали имат някакви контакти в Аржентина, за да открият Тамара Райт. Обаждал ли се е?

— Съжалявам, не.

Кабрило се намръщи още повече.

— Това нямаше да се случи, ако… — Нищо нямаше да се промени, ако дадеше израз на чувствата си, затова замълча и кимна на Линда да влязат в кораба. „Орегон“ ускоряваше ход и вятърът започна да мете палубата.

— След трийсет часа ще бъдем пред бреговете на Аржентина. Ако извадим късмет, Овърхолт ще намери някакви връзки там.

— Божичко, искрено се надявам — каза Хуан и прекара пръсти през косата си. — Трябва да изразходвам малко енергия, за да се успокоя. Ще бъда в басейна.

Един от двата огромни резервоара за баласт, които Корпорацията използваше да повдига или потапя кораба, в зависимост от нужната маскировка, беше облицован с карарски мрамор и осветен с комбинация от лампи, които доста успешно наподобяваха слънчевата светлина. Басейнът отнесе попадения, когато „Орегон“ се изправи срещу либийската фрегата, но майсторите, които направиха ремонта, си бяха свършили добре работата.

Кабрило пусна халата си на земята и закачи към китките си четири тежести по триста грама. Водата не беше дълбока, защото корабът бързаше за Аржентина, затова той се гмурна, без да потапя цялото си тяло, и заплува бруст.

Водата беше неговото убежище, където можеше да освободи съзнанието си и да се отпусне. Повторението на движенията и лекото парене на мускулите бяха като медитация.

На сутринта, след обилна закуска, Хуан пое дежурството си в оперативния център. Дойде малко по-рано, за да замени Ерик Стоун, който беше изкарал най-гадната вахта — от полунощ до разсъмване. Еди с благодарност стана от мястото на кормчията, след като информира Хуан за корабите около „Орегон“ и времето, което вървеше на разваляне.

Главният екран с дължина два метра и половина показваше морето, сякаш бяха на мостика, който се намираше няколко палуби над тях. Небето беше сиво и свъсено, а по него се кълбяха грозни облаци. Водата беше черна като утайката на кафе, като се изключат гребените на вълните, които вятърът рошеше и които редовно прехвърляха релинга и се стичаха със съскане към отливниците. Един от моряците беше на бака и подсигуряваше два от капаците на трюма. На фона на стихията той изглеждаше малък и безпомощен като дете и когато най-сетне се прибра, Хуан въздъхна от облекчение.

Хали Касим, корабният специалист по комуникациите, седеше на бойния си пост до стената вдясно, до тъмния екран на сонарната система на „Орегон“. При това силно вълнение и скоростта, с която се движеше корабът, беше невъзможно да се улавят акустични сигнали, затова системата беше изключена.

— Председателю, търсят те по телефона — каза Хали. Косата му стърчеше в най-различни посоки и в най-разнообразни форми заради старомодните слушалки с микрофон, които предпочиташе. — Овърхолт от ЦРУ.

— Крайно време беше — измърмори Хуан и закачи слушалката в ухото си. — Лангстън, какво имаш за мен?

— Добро утро — изръмжа ветеранът. От тона му Кабрило разбра, че новината е лоша. — Току-що свърши срещата на Съвета на президента по националната сигурност. Директорът на централното разузнаване ми звънна преди пет минути. Обединените началник-щабове докладваха, че край чилийските брегове е открита бърза китайска нападателна подводница. Според курса и скоростта й след ден или малко повече ще е пред Антарктическия полуостров.

— Искат да ни поставят пред свършен факт — отбеляза Хуан. Не беше изненадан.

— Така е. Аржентинците потвърдиха, че държат нашите учени от станцията „Палмър“, както и още двайсетина от Русия, Норвегия, Чили и Австралия. Слава Богу, бройката не е голяма, защото става дума за екипите за презимуване.

— Какъв е нашият официален отговор на станалото? Какво ще направи президентът?

— Китай обяви, че ще наложи вето на всеки опит да бъде осъдена Аржентина в ООН. Няма да има резолюции или санкции.

Хуан се изсмя подигравателно.

— Това е голям провал. Как ще ги спрем, без ООН да им се поскара?

Овърхолт се изсмя нервно от разочарование и умора. Той споделяше мнението на Кабрило за международната организация.

— А сега лошата новина. Президентът няма да разреши употребата на сила. Англия и Русия дрънкат саби, но политическа воля в Парламента и Думата липсва. Ръководствата на Сената и Камарата на представителите също намекнаха, че не са готови да защитават Антарктическия договор с цената на американски животи.

— И това е всичко? — попита отвратено Хуан. — Наричаме се морална нация, но когато дойде времето да се воюва за идеалите ни, политиците си завират главите в пясъка.

— Да, така е. Макар че по-скоро са си ги заврели в задниците.

— Ние отстъпваме от нашите морални и договорни задължения. Ланг, съжалявам, но това решение е погрешно.

— Момче, проповядваш не комуто трябва — каза внимателно Овърхолт. — Аз служа по волята на президента, така че нищо не мога да направя. За протокола: моят началник сметна, че трябва да изритаме аржентинците от Антарктида. На същото мнение е и председателят на Обединените началник-щабове. Те също разбират какъв опасен прецедент е това.

— Сега какво ще стане?

— Как какво? Нищо. Ще съчиним някоя резолюция, на която китайците ще наложат вето в Съвета за сигурност, и толкова. За съжаление.

Сега, когато вече имаше Антарктида, следващите в списъка на генералисимус Ернесто Корасон щяха да бъдат Уругвай и Парагвай. Хуан си помисли, че единственото, което спасява Чили, са Андите, през които трудно можеш да прекараш армия. Във Венецуела Чавес беше изградил армията си с бартерни сделки петрол срещу оръжие с Русия и сега само чакаше повод да се нахвърли на Колумбия. Несигурната демокрация в Ирак щеше да рухне като кула от кибритени клечки в мига, когато Иран започне да налага влиянието си в района.

Хуан искаше да каже всичко това на Овърхолт, но знаеше, че е излишно. Беше сигурен, че съветниците вече са изложили на президента това възможно развитие и не са успели да променят мнението му.

— Хайде, кажи ми сега нещо хубаво — помоли Хуан.

— О, имам и такива новини — отговори Овърхолт и гласът му малко се оживи. — Имаме една връзка в Аржентина, която казва, че твоята изчезнала професорка е в Буенос Айрес.

— Ха, това стеснява кръга до град с дванайсет милиона жители.

— Имай ми малко вяра — въздъхна ветеранът от ЦРУ. — Намира се в мансарден апартамент на петия етаж в район Риколета, малко след булевард „Лас Херас“.

— Ако не ме лъже паметта, район Риколета е шикозната част на града.

— Апартаментът е на генерал Фелипе Еспиноза, командира на Девета бригада.

— На Девета бригада? — Това не беше добра новина.

— За съжаление. Генералът я разпитва лично. Бих се обзаложил, че му помагат шпионите от китайското посолство в столицата.

Кабрило изстена, като си представи Тамара Райт, вързана за някой стол.

— Изпрати ми информация за сградата. Привечер ще бъдем пред крайбрежието.

— Как ще я измъкнете?

— Щом измисля някакъв план, ти първи ще го научиш. — Хуан прекъсна връзката и се облегна назад, като несъзнателно потъркваше брадичката си. Изобщо не се беше пошегувал. Нямаше ни най-малка представа как да спаси доктор Райт.