Тайната на остров Пайн

25.

Екип начело с Майк Троно се беше насочил към залива, на чието дъно лежеше „Спокойно море“, още преди Хуан и двете му спътнички да се върнат на „Орегон“. Кабрило нареди по радиото да вземат по-голямата миниподводница „Номад“ и да се отправят на север, за да се заемат с „изчезването“ на останките. С Майк имаше петима души и почти тон оборудване. Чакаше ги тежка и студена нощ. След най-дългия и горещ душ в живота си Хуан научи, че аржентинското транспортно корабче, което издирваше мястото на катастрофата, е прекарало около час в работа на погрешното място и се е върнало в базата. Той събра командващите различните отдели, за да изработят план за по-нататъшните им действия. Срещата мина бързо. На връщане към „Орегон“ от мястото на останките Кабрило беше измислил план, който се нуждаеше само от усъвършенстване. По-малко от два часа след като се беше прибрал, той отново се намираше в басейна за спускане на вода.

Вместо да чакат да се заредят акумулаторите на „Дискавъри“, техниците ги замениха с нови. Смениха и филтрите за въглероден двуокис и заредиха догоре резервоарите за кислород. За тази мисия Хуан си избра за придружител Франклин Линкълн. Не очакваше сражение, но едрият бивш тюлен умееше да се придвижва като призрак и беше участвал в повече тайни прониквания на чужда територия от всички останали.

Когато бяха вече готови да тръгнат, се яви Кевин Никсън с арктически екипи, които неговите хора бяха променили така, че да приличат на използваните от аржентинците.

Отне им десет минути да влязат в тесния пролив. Макар и под водата, можеха да видят сиянието от светлините на базата. Заради работата на машините на петролните платформи, които тракаха и виеха, под водата шумовете бяха като от пристанище, където режат кораби за скрап. Индустриалните шумове прикриваха работата на техните двигатели, така че нямаше нужда да се прокрадват безшумно през залива.

— Какъв е този шум? — попита Линк, докато се носеха на около девет метра дълбочина.

— Имаш предвид петролните платформи?

— Не, прилича по-скоро на нискочестотно бълбукане. Беше твърде силно, когато влязохме в залива, и сега утихна, но още го чувам.

Хуан се съсредоточи и също долови странните звуци. Пое риска да включи единия от прожекторите. От повърхността щеше да изглежда, че лунните лъчи се отразяват във вълните. На светлината на прожектора видя малки мехурчета, които се издигаха от морското дъно. Когато очите им привикнаха с ярката светлина, той и Линк забелязаха плетеницата тръби по дъното и установиха, че са източникът на мехурчетата.

Хуан загаси прожектора и Линк попита:

— Някакви идеи?

— Така поддържат залива свободен от лед. — Той провери нещо на един от компютърните екрани. — Да, точно така. Температурата на водата е почти един градус. Сигурно използват газа, който се освобождава при изпомпването на петрола. Загряват въздух и го вкарват в тръбите. Доста умно.

След секунди минаха покрай големия крайцер, който стоеше на котва в залива.

— Някакви идеи какво да правим с него?

Хуан усещаше почти физически присъствието му в мастилените води, сякаш беше голяма хищна акула. Едно сражение между „Орегон“ и крайцера щеше да бъде кратко и жестоко и в резултат най-вероятно и двата плавателни съда щяха да се озоват на дъното.

— Да се надяваме, че тази вечер ще ме осени вдъхновение.

На двайсетина метра от кея той извади перископа на подводницата с вградена камера за нощно виждане. Тя не беше по-голяма от пакет цигари, а картината от нея се изпращаше на екран с висока резолюция в подводницата и на друг — в „Орегон“. Като се изключат транспортните корабчета, на кея не се виждаше друго, освен бетонните пилони. Беше прекалено студено, за да има наблюдатели.

Според Кабрило аржентинците сега се чувстваха уверени в своя успех и не вярваха, че са изправени пред опасност. Може би по-късно щеше да се стигне до въоръжен сблъсък, но през следващите няколко дни светът щеше да продължава да се вълнува от дръзката им игра.

Той вкара подводницата под кея и бавно я издигна на повърхността. Само двайсетина сантиметра от корпуса излязоха над водата, а комините около люка й бяха на десетина сантиметра над повърхността. С боядисания в тъмносиньо корпус подводницата беше почти невидима. Освен това възможният наблюдател от товарното корабче трябваше да коленичи, за да надникне под кея. Вероятността да бъдат открити беше минимална.

Почувстваха се като акробати, докато навличаха канадките, но няколко секунди по-късно Линк отвори люка и се изкатери на палубата. Височината беше малка и трябваше да работи приведен, докато връзваше подводницата, за да не се премести при отлива. Кабрило прекрачи от подводницата на левия борд на едно от товарните корабчета. Линк се качи след него и спокойно поеха към аржентинската база.

Хуан за пръв път можа да разгледа добре съоръжението и остана смаян от големината му. От снимките на Линда знаеше, че по протежение на залива има още много място. Ако оставеха аржентинците на мира, тук скоро щеше да израсне малък град.

Първата им задача беше да открият къде гаучосите държат отвлечените чуждестранни учени, които използваха като човешки щит. Беше осем вечерта и наоколо не се виждаха хора. Само от време на време някоя сянка прелиташе между сградите. Когато надникваха в осветените прозорци, виждаха мъже, които гледат видеофилми или играят карти в залите за почивка, или четат книга и пишат писма в стаите си. В първия район, който огледаха, бяха спалните помещения на петролните работници — твърде невероятно бе да държат учените тук.

Претърсиха няколко склада, но не откриха нищо, освен сондажна екипировка и стотици варели със смазка за сондиране, наричана „кал“.

Когато излязоха от сградата, една черна фигура ги чакаше пред вратата.

— Какво правите вътре? — попита мъжът настойчиво.

— Опитваме се да опознаем базата — отговори Хуан на испански. Непознатият беше облечен като цивилен, затова той премина в нападение. — Ако ще ви защитаваме, трябва да познаваме всеки сантиметър от това място. Така че, ако нямаш нищо против, ще продължим нататък.

— Така ли? — Очевидно подозренията му още не се бяха разсеяли. — А защо обикаляте вечер?

Хуан погледна Линк и разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Гледай го този какви ги дрънка!“, и след това отговори:

— Защото не мисля, че американците ще бъдат достатъчно благородни, за да нападнат по светло. Онова, което през деня изглежда като прикритие, може да не се окаже толкова подходящо на тъмно.

След като изстреля това, Хуан блъсна с рамо мъжа и продължи напред, без да се оглежда. Когато завиха зад ъгъла на едно спално, той надникна предпазливо назад, но подозрителният аржентинец беше изчезнал.

Линк се изкиска.

— Моят испански може и да не е много добър, но това беше най-безсрамната лъжа, която съм чувал.

— Съвсем наскоро казах на Макс, че колкото по-нагла е лъжата, толкова по-вероятно е да й повярват.

Тъй като съоръжението беше направено така, че да не бъде забелязано от камерите на сателитите, разположението му беше доста разхвърляно. Едва когато стигнаха до южния край на базата, където Линк беше забелязал скрита зенитна батарея, видяха самотна сграда на колове, която приличаше на ромбовидно иглу. От предния прозорец струеше светлина, но останалата част бе тъмна.

Качиха се по стълбите. Хуан отвори външната врата и влязоха във фоайе със закачалки по стените за канадките, а на пода имаше стелажи за апреските. Не свалиха своите дрехи, а небрежно отвориха другата врата. Двама войници стояха прави с насочени пистолети. Бяха чули да се отваря външната врата.

— Какво правите? Смяната ни свършва в десет часа.

— Съжалявам, не сме тук да ви сменяме — отговори Хуан. — Изпратени сме да търсим майора. Идвал ли е насам?

— Еспиноза беше тук преди два часа, за да провери затворниците. Оттогава не съм го виждал.

Сега Хуан вече разполагаше с име, което да добави към лицето на майора.

— Добре, благодаря. — Обърнаха се да си вървят.

— Чакай малко, кой си ти? Рамон?

— Не, Хуан Кабрило.

— Кой?

— Хуан Родригес Кабрило. Току-що ме преместиха от ВР в Девета бригада. — Съкращението означаваше „военно разузнаване“ и беше намек, че Хуан може да е офицер, така че войникът да не се задълбочава много-много.

— Ясно — отговори войничето и преглътна. — Ако видим майор Еспиноза, ще му предадем, че го търсите.

— Най-добре нищо да не споменавате. Разбрано? — нареди Хуан.

— Слушам!

Линк и Кабрило излязоха в мразовитата нощ. Звездите светеха толкова ярко, че ледът проблясваше.

— Бинго — засмя се Линк.

— Сега ни остава само да спасим заложниците, да затворим базата и да видим сметката на огромен крайцер, без аржентинците да разберат, че сме идвали.

Продължиха да разузнават, обикаляйки базата в продължение на още три часа. Нищо не беше охранявано, с изключение на импровизирания затвор. Хуан силно се заинтересува от инсталациите за преработка на петрол и природен газ. Те бяха разположени в огромни, подобни на хангари сгради, покрити с изолиращи слоеве и после с лед и сняг. Във всяка имаше плетеница от индустриални тръби и кранове, които се сливаха и разделяха в система, която само инженер би могъл да разгадае. Единият от заводите беше разположен на значително разстояние от брега, а другият отчасти във водата, върху забити в депото бетонни колони. В него не само се преработваше вентилационният газ от сондажите, но и имаше огромна пещ, която нагряваше въздуха, циркулиращ по тръбите в залива. Всичко работеше автоматично, но изглежда на тази инсталация се придаваше голяма важност, защото един — работник седеше в специално контролно помещение. Той им кимна, когато ги забеляза. Очевидно ги взе за войници. Те му помахаха в отговор и той отново се задълбочи в порносписанието.

Когато се върнаха на кея, вече беше станало единайсет и половина. Бяха измръзнали до кости и уморени. Скочиха на транспортното корабче и Хуан тъкмо се наведе да мине под кея, когато един постови се провикна:

— Стой! Какво правите навън след сигнала за лягане?

Хуан се изправи:

— Днес следобед, когато излязохме с китайците да търсим кораба, си забравих айпода.

— Не ме интересува какво си забравил. След часа за лягане никой не може да излиза. Слизайте от там. Ще дойдете с мен. — Мъжът вдигна заплашително автомата си.

— По-спокойно — хладнокръвно отговори Хуан и си помисли, че е страшно лош късмет да попаднат на най-ревностния войник в аржентинската армия. — Приятелю, не искаме неприятности.

— Като не искате неприятности, да си бяхте стояли в спалното. Мърдайте!

Линк прекрачи първи на кея. Постовият несъзнателно отстъпи, когато видя ръста на своя арестант. Линк беше почти една глава по-висок от него и с дебелите си дрехи приличаше на бяла мечка. Хуан се появи до него и преди аржентинецът да излае още някоя команда, той се приведе, блъсна автомата назад и стовари един десен в лицето му. Улучи очилата и ги строши. Линк издърпа хеклера от ръцете на войника и стовари един шут в дясното му коляно. Аржентинецът рухна на земята, а Кабрило се тръшна отгоре му, за да заглуши виковете за помощ. Не се поколеба. Залогът беше твърде висок. Притисна с длан носа и устата на мъжа, като с тяло не му позволяваше да помръдне. Всичко трая малко повече от минута.

— По дяволите! — изруга Хуан, когато се изправи, дишайки тежко. Ръцете му бяха изцапани с кръв.

— Какво да го правим? Ако го вземем с нас, ще изглежда подозрително. Това не е място, откъдето можеш да дезертираш.

Свали качулката на мъжа и издърпа черната маска, напои я с кръв и я размаза по близкия кнехт. Щеше да изглежда, че мъжът се е спънал и падайки, е изгубил съзнание. Със смъкната качулка и маска на това време човек не можеше да изкара и десет минути, без да замръзне.

— Проблемът е решен. Хайде да си вървим.

Следващата сутрин Кабрило се събуди от звъненето на телефона. Купчината одеяла на леглото му тежеше цял тон и той си беше легнал по анцуг. Въпреки това му беше студено. Това зъзнене му напомняше за утрините в Казахстан, когато беше още в ЦРУ и се беше инфилтрирал в космодрума „Байконур“. Плъзна ръка изпод завивките и взе преносимата слушалка от нощното шкафче.

— Ало? — Минаваше осем и петнайсет. Беше се успал.

— Къде си? — обаждаше се Овърхолт от Лангли.

— Честно казано, в леглото.

— Случайно да си близо до Антарктида? — Тонът беше остър, почти обвинителен. Какъвто и натиск да упражняваха върху него, Овърхолт винаги се грижеше и Хуан да го усети.

— Намираме се на половината път до Кейптаун заради посещението на емира — излъга Хуан толкова гладко, че за малко сам да си повярва.

— Сигурен ли си?

— Ланг, имам навигационни уреди за няколко милиона долара. Би трябвало да зная къде се намираме. Можеш ли да ми кажеш накратко какво те тревожи?

— Чу ли за подводницата, която китайците изпратиха да защитава аржентинците?

— Да, спомням си, че спомена нещо такова. Е, и?

— Военноморският флот на Народната освободителна армия е изгубил връзка с нея, след като са й наредили да проучи някакъв кораб, който навлязъл в забранената за корабоплаване зона. Това е станало преди трийсет и шест часа.

— Честна дума, по това време бяхме източно от Фолкландските острови, на половината път до остров Света Елена.

— Слава Богу!

Хуан не беше чувал своя приятел толкова унил.

— Какво става?

— След като изгубиха подводницата си, китайците ужасно се ядосаха. Твърдят, че ние сме я потопили, но нямат доказателства. Заявяват, че всяко открито нападение срещу аржентинците, ще се разглежда като акция на Съединените щати. Ако нещо се случи в Антарктида, ще поискат Америка да изплати неуредените си дългове. Това са почти трилион долара. Ще бъдем напълно съсипани, защото всички, които имат американски облигации и ценни книжа, също ще поискат да ги осребрят. Ще стане точно като тегленето на влоговете от банките в началото на Голямата депресия.

Чрез дипломатически канали им съобщихме, че ако си поискат парите, ще обложим целия им внос с мита, така че тук никой няма да може да купува. Като теглим чертата, те няма да се поколебаят. На комунистите не им пука дали народът им е без работа и умира от глад. Когато става дума за икономическо изтощение, те могат да ни видят сметката. Изнасяхме производства и затънахме в дългове до степен, когато няма да можем да плащаме цената.

— Споменали са за „открито нападение“?

— Открито, скрито, няма значение. Притиснали са цевта в главите ни. Край на всичко. Президентът е наредил на всички военни кораби в Атлантическия океан да не се доближават до Антарктида. Връща и всички наши нападателни подводници, за да покаже на китайците, че няма да се месим в онова, което направиха заедно с аржентинците. Днес Съединените щати връчиха на Китай статут на суперсила.

Да чуеш подобни думи от човек, който беше играл значителна роля в пресичането на опитите на Съветския съюз да властва над света, беше направо мъчително. Хуан не знаеше какво да каже и в момента не беше сигурен и какво ще прави.

Най-правилно беше да продължи по своя план и да остави топчето да падне там, където съдбата отреди. Обаче трябваше да вземе предвид и какво ще се случи с хората у дома. В сравнение с това, което Овърхолт бе описал, Голямата депресия щеше да прилича на икономически възход: шейсет-седемдесет процента безработица, глад и насилието, което неизменно го съпътства, рухване на законността. Фактически това щеше да бъде краят на Съединените щати.

Най-сетне си върна способността да говори.

— Виж, няма защо да се тревожиш за нас. Както ти казах, на път сме за Кейптаун, Южна Африка.

— Радвам се да го чуя — уморено каза Лангстън, — но знаеш ли, Хуан, пак няма да се измъкнем толкова лесно.

— Какво искаш да кажеш?

— Може и да умиротворим китайците, но Северна Корея изисква да намалим броя на войниците си в южната част на полуострова, или рискуваме военен сблъсък. Снощи една малка бомба избухнала до президентския дворец в Каракас. Венецуелците твърдят, че това е опит на колумбийските спецчасти да убият лудия им президент. Заклели са се да отмъстят и сателитните снимки показват, че предвижват части към границата. Интересното е, че започнаха да го правят преди няколко дни.

— Което вероятно означава, че сами са взривили бомбата, за да си намерят повод.

— И аз мисля така, но това няма значение. Китайците са инвестирали милиони във Венецуела, така че си представи как ще реагираме, ако вземат да нахлуят в Колумбия.

— И какво, ще въртим палци?

— Това може да им се стори прекалено предизвикателно — отговори Овърхолт с доза черен хумор. — Не, по-вероятно е да си седим на ръцете. Виж, тази заран имам цял куп срещи. Ще ти звънна по-късно, за да те държа в течение. Предай моите почитания на кувейтския емир, ако стигнете, преди да сме се чули.

— Непременно — отговори Хуан.

Остави слушалката на поставката и отметна завивките. Подът беше студен като хокейна пързалка и също толкова хлъзгав. Хуан не беше сигурен кой излезе по-добър в играта. Той — в опитите си да излъже Овърхолт — или ветеранът — в опитите си да го манипулира. Овърхолт смяташе, че „Орегон“ плава за Кейптаун, а му каза за Северна Корея и Венецуела, за да го накара да се върне обратно.

— Винаги върши онова, което е правилно — често повтаряше баща му. — Човек се справя по-лесно с последствията, когато знае, че е постъпил както трябва.

Облече се бързо и се озова в оперативния център с чаша кафе, което си сипа от сребърен самовар на масата за сервиране. Сега, когато корабът беше здраво заседнал, Морис беше извадил най-скъпия порцелан. Ако Хуан не бъркаше, чашата, която държеше, им беше струвала седемдесет и пет долара.

— Как са се справили Майк и екипът му? — попита той. Мърф и Стоуни седяха на обичайните си места в предната част на помещението.

— Върнаха се към четири сутринта — обясни Ерик Стоун. — Казаха, че нещата вървят добре, но ще им трябва поне още една нощ. Обаче има проблем.

— Че кога не е имало?

— Тази сутрин транспортното корабче със сонара пое на юг.

Хуан изруга. След като той бе намерил лесно потъналия кораб с миниподводницата, за китайците със сонара щеше да е детска игра.

— Обзалагам се, че другият залив е замръзнал, затова са се хванали с този.

— Какво ще направиш по въпроса? — попита Марк.

— Не съм сигурен — поклати Хуан глава. — Не можем да ги хванем с някоя от подводниците, а ако тръгнем след тях с моторницата, може да съобщят в базата за приближаването на неизвестен плавателен съд.

Хали Касим се беше разположил на обичайното си място.

— Какво ще правим, ако го намерят още днес? — попита той. — Могат да направят няколко подводни снимки, но те ще са неясни и няма да докажат нищо. Ако всичко върви добре, утре по това време останките ще са унищожени.

— Аз ще бъда адвокат на дявола — намеси се Ерик. — Ако още днес намерят останките, защо да не останат там през цялата нощ? Това ще обърка плановете ни.

Хуан усети първите признаци на настъпващото главоболие и с отсъстващ вид потърка слепоочията си. Разбира се, имаше и друг проблем, с който не знаеше как да се оправи. Вече беше изложил идеята си на Кевин Никсън, но майсторът на специалните ефекти му каза, че каквито и фалшификати да изработи, те веднага ще бъдат разобличени.

За да проработи планът, Кабрило имаше нужда от осемнайсет истински човешки скелета.

Главоболието му започна да преминава в мигрена.