Тайната на остров Пайн

26.

— Кого обичате повече от мен? — попита Линда Рос, когато влезе в оперативния център. Носеше тънка папка и се усмихваше широко.

— Меган Фокс — бързо реагира Марк.

— Бионсе — провикна се дежурният инженер по контрол на повредите.

— Кейти Холмс — подхвърли Хали.

— Винаги съм си падал по Джулия Робъртс — усмихна се Ерик Стоун.

— Председателю — обърна се Линда към Хуан, — и ти ли ще се държиш като сексист?

— Единствената жена, която обичам повече от теб, е мама.

Другите се изсмяха подигравателно. Линда се усмихна.

— Печелиш.

— Я ми припомни защо те обичам толкова много? — каза Хуан.

— Защото открих, че на сто и шейсет километра южно оттук се намира норвежка китоловна база, изоставена през 30-те години.

— Нямаме нужда от китови кости.

— Не избързвай. Запазена е като паметник — продължи тя, — защото има църква и гробище, което е вечното обиталище на двайсет и седем китоловци.

Хуан скочи на мига и лепна една целувка на кадифената й буза. Мигрената му изведнъж изчезна и плащаницата, която сякаш го беше обгърнала, се вдигна. Онова, което го бе притеснявало най-много, беше мисълта, че ако не намерят осемнайсет скелета, ще трябва да изоставят чуждестранните учени на произвола на съдбата. Съмняваше се, че те ще бъдат аржентински приоритет, щом обстановката започне да се нажежава. Затова да ги изоставят тук означаваше да ги осъдят на смърт.

— Председателю, прихванах съобщение от китайското товарно корабче — обади се Хали.

— Заглуши го!

Той затрака по клавиатурата.

— Изолирах честотата. Вече са неми. Компютърът ще ги следи автоматично, когато търсят сигнал нагоре-надолу по скалата и ще ги заглушава.

— Окей. Ако имат някакви новини за докладване, ще трябва да се върнат в базата. За по-малко от минута решихме два проблема. Добра работа!

Макс и Тамара влязоха безгрижно в оперативния център. Ръцете им бяха толкова близо, че нямаше как да не са вървели ръка за ръка. Жабокът и принцесата, помисли си Хуан с усмивка.

— Съвсем навреме, приятелю.

Хенли го погледна така, както купувачът гледа продавач на стари автомобили.

— Имам неприятно предчувствие за тази операция.

Кабрило му се усмихна широко.

— Така и трябва. Искам да играеш ролята на Иван Грозни и да идеш да ограбиш едно гробище.

Тамара се ококори.

— Искаш да ограби гробище?

— Знаеш ли — поклати глава Макс, — трябва да призная, че тази част от операцията е неосъществима.

— Хайде, хайде — закачи го Хуан. — Чист въздух, открито небе, разложени норвежци. Направо ще си отживеете.

— За какво говорите? Какви разложени норвежци?

Макс се зае да й обясни.

— За да спасим заложниците, без аржентинците да разберат, трябва да оставим нещо, което да ги заблуди.

— Е и?

— Щом ги изведем от сградата, ще я запалим — намеси се Хуан. — Ще намерят осемнайсет комплекта овъглени кости. Само патолог би могъл да установи, че това не са бившите заложници. Слава Богу, че екипите за презимуване са малки, иначе щеше да се наложи да измислим друг начин.

— Например? — заинтересува се тя.

— Може би малка ядрена бомба…

Тамара вече беше видяла достатъчно и нямаше да се изненада, ако говореха сериозно.

Хуан я дари с вълча усмивка и тя погледна Макс за помощ, но той само вдигна рамене.

— Предполагам, че хубавото в това намерение е, че възнамерявате да използвате малка бомба… — каза тихо тя.

Линда я прегърна, за да й вдъхне увереност, че сред тези луди глави има и разумни създания.

— Не се тревожи, знаем какво правим!

— Радвам се, защото аз нищо не разбирам.

Хенли тръгна двайсет минути по-късно с моторница с твърд корпус и надуваеми бордове. Той и екипът му от четирима души се стрелнаха право в морето в продължение на около пет мили, преди да завият на юг, така че да не ги видят от аржентинската база. Сред оборудването Макс беше взел и помпа под високо налягане с бензинов двигател, с която възнамеряваше да изрови скелетите. Струята гореща вода, която тя изстрелваше, можеше да достигне налягане двеста седемдесет и пет бара — повече от достатъчно да разтопи вечно замръзналата земя, която покриваше скелетите. Затова преди да тръгнат, той подхвърли:

— Никакви кирки и лопати за любимия син на мама Хенли.

Днешната задача на Хуан определено беше по-трудна. Тъй като китайците претърсваха залива, Майк Троно и неговият екип не можеха да подновят работата си. Затова миниподводницата „Номад“ с нейния въздушен шлюз беше свободна. Беше достатъчно сумрачно, за да не ги видят, а шумовете от аржентинските петролни платформи и издигащите се във водата въздушни мехурчета щяха да осигурят звуково прикритие за неговата работа.

Кабрило се обличаше за гмуркане в помещението за подводни операции. Под сухия си неопрен „Викинг“ носеше мрежест костюм, в който бяха вшити тръбички с обща дължина повече от трийсет метра. По тях щеше да циркулира топла вода от „пъпна връв“, свързана с кран в долната част на подводницата. Той знаеше, че аржентинците отопляват залива, но не искаше да рискува да попадне в джоб ледена вода по време на прехода си. По кабела щеше да общува с подводницата и да получава въздух, така че нямаше нужда да влачи обемисти кислородни бутилки.

Шлемът му с цяла маска беше оборудван с мощни прожектори, които той приглуши, като боядиса половината от стъклата им. Така щеше да му е по-трудно да работи, но опасността да бъде забелязан от повърхността намаляваше.

Линда щеше да управлява миниподводницата, а Еди Сенг щеше да ръководи гмуркането.

Щом техниците спуснаха апарата на вода, Линда го насочи към кърмата на „Орегон“. Под голия флагщок беше отворен един капак, зад който се виждаше голям барабан с буксирно въже. То не беше стоманено, а от сплетени въглеродни нишки и заради това беше по-леко и пет пъти по-здраво. Допълнителното му предимство се криеше в неутралната му плаваемост. Линда улови края му с мощната механична ръка на подводницата и го напъха в едно гнездо, откъдето не можеше да се измъкне.

След това поеха към аржентинската база. Съпротивата на въжето в началото не беше голяма, но и тримата знаеха, че когато се развие достатъчно от барабана, подводницата ще започне да се затруднява. Бяха планирали тръгването на „Номад“ така, че да влезе в залива заедно с прилива.

Отне им повече от час, за да стигнат до пилоните, които поддържаха прекрачилото в морето газопреработващото предприятие, на чието изучаване Хуан и, Линк бяха отделили толкова време предната нощ. Тъй като беше изкуствено затоплена, водата в залива гъмжеше от морски обитатели. Тъмнокафяви раци се промъкваха по дъното, рибки се стрелкаха между дебелите бетонни колони на кея, покрити с ракообразни и миди.

„Номад“ беше дълга деветнайсет метра, но разположените на стратегически места водни движители я правеха много маневрена. Линда беше прехапала долната си устна, докато вмъкваше подводницата под преработвателното предприятие и покрай една от колоните. Там я спусна на дъното.

Отново включи механичната ръка. Въжето от карбонови нишки беше много здраво, но податливо на протриване и ако го вържеше за грапавата повърхност на колоната, щеше да го отслаби. Затова тя използва силната механична ръка, за да остърже ракообразните и мидите, които щракваха черупките си, докато падаха към сумрачното дъно. След това завъртя ръката, за да измъкне от складовото пространство сноп срязани наполовина пластмасови тръби, каквито се използваха при направа на водопроводи и сигурно бяха често срещан предмет в базата. Тяхното присъствие, ако по някаква случайност ги отриеха, нямаше да предизвика никакви подозрения. Просто щяха да минат за хвърлени в морето боклуци. Тръбите бяха залепени така, че образуваха полукръг, който пасваше на задната част на колоната. Въжето щеше да се трие в гладката пластмаса, а не в грубата повърхност на бетона. Тя нагласи защитата на мястото й и завъртя подводницата зад колоната.

— Добра работа — отбеляза Хуан, докато бавно се завъртаха. Въжето леко се нахлузи на улея от пластмасови тръби. — Продължавай.

Тя завъртя подводницата и пое обратно през залива. Тежестта на въжето и борбата с прилива, който още не беше отслабнал, подложи на изпитание двигателя на номада. Акумулаторите се изтощаваха почти два пъти по-бързо от обикновено, скоростта им спадна до пълзене, но все пак напредваха.

Двайсет минути по-късно се озоваха под „Адмирал Гилермо Браун“. Котвата беше спусната и лежеше на каменистото морско дъно, а тежката й верига се беше проточила нагоре. Само шест метра вода деляха кила на крайцера от дъното.

— Странно име за аржентински кораб — „Браун“ — отбеляза Еди, докато подаваше шлема на Хуан.

— В действителност се казва Уилям Браун и е роден в Ирландия, но по-късно емигрира в Аржентина. Смята се, че в началото на деветнайсети век организира техния флот, за да воюват с испанците.

— Откъде знаеш това? — попита Линда от пулта за управление.

— Проверих в „Гугъл“, когато видях крайцера, защото също се учудих на този малко странен избор на име.

Хуан пристъпи в малкия въздушен шлюз. На кръста му имаше колан с инструменти. На гърба му бяха завързани два цилиндъра, които приличаха на огнепръскачка от Втората световна война. След като влезе и вратата беше здраво затворена, включи „пъпната връв“ на място и провери връзките, за да е сигурен, че топлата, вода циркулира както трябва, че получава достатъчно въздух и с Ерик се чуват добре. Едва когато Еди беше доволен от резултатите, той отвори люка и водата започна да изпълва големия колкото килерче шлюз.

Вълните нахлуха със съскане и пяна и водата се изкачваше по тялото му, притискайки сухия неопрен в краката му с нарастване на налягането. Температурата й беше приятна, но той не изключваше вероятността да попадне на ледени джобове, когато излезе. Видя, че Еди го гледа през малкото прозорче на вратата на шлюза, и направи традиционния водолазен знак, че всичко е наред. Еди му отвърна със същото.

Миг по-късно водата стигна до тавана. Хуан се протегна нагоре, за да отвори външния люк. Няколко останали мехурчета въздух се откъснаха от неопрена, когато се раздвижи. Изкатери се от подводницата, като не забравяше да държи главата си наведена и прожекторите насочени надолу, а не към повърхността. Беше почти сигурен, че аржентинците не са оставили наблюдатели при тези ниски температури, но и вечерта с Линк не смятаха, че ще налетят на постови.

Леките вибрации, които се усещаха във водата, бяха причинени от електроцентралата на крайцера, която произвеждаше достатъчно енергия, за да работят всички системи. Главните двигатели бяха изключени. Разбра го още като видя колко малко пушек излиза от наклонения димоход на крайцера.

Скочи от люка и се понесе надолу в елегантна крива. Краката му стъпиха на дъното и вдигнаха малък облак тиня, която скоро се разнесе. Един от шестте дебели тръбопровода за топъл въздух беше вляво от него и изпускаше завеса от малки сребристи мехурчета.

Хуан насочи вниманието си към котвата на „Адмирал Браун“. Беше дълга около два метра и половина и сигурно тежеше не по-малко от четири тона — напълно достатъчна маса, за да държи кораба на място при приливите и отливите. Допълнителна дължина на веригата лежеше до нея на ръждива купчина.

— Как си? — попита Ерик.

— Засега няма проблеми. Оглеждам котвата.

— И?

— Би трябвало да успея да я освободя от веригата. Прикрепена е с два шегела и болтове с гайки.

Кабрило се наведе над котвата и измъкна френски ключ от колана с инструменти. Постави челюстите му върху главата на първата гайка и с палец започна да наглася размера на отвора, докато не прилепна напълно. Гайката се съпротивляваше упорито. Малки люспи боя се откъснаха и заплуваха нагоре, когато тя се завъртя няколко градуса, но не помръдна повече. Хуан я мъчи всякак, докато най-накрая стъпи на котвата и така напъна ключа, че щеше да припадне. Гайката отново се завъртя с няколко градуса. След десет минути напъване той успя да я отвие. След това спря да си поеме дъх. Беше станал вир-вода.

— Ерик, спри топлата вода. Ще пукна от жега.

— Готово.

Следващата гайка се разви с такава готовност, че след малко можеше да я отвие с пръсти. Третата и четвъртата не бяха толкова любезни, но никоя не се оказа така трудна като първата. Той върна ключа в халката на колана и измъкна гумения чук. Искаше да избегне всякакъв шум. Замахна към единия от болтовете. Водата му пречеше, но ударът се оказа достатъчно силен, за да избута болта около два сантиметра от мястото му. Още три удара и той почти излезе от ушите на шегела. Хуан повтори операцията с другите болтове, изваждайки ги почти до края. Сега котвата щеше да удържа кораба срещу нормалното въздействие на течението на водата, но всеки по-силен тласък щеше да измъкне четирите болта и крайцерът щеше да бъде оставен на прищевките на морето.

— Това е. О, боже!

— Какво има?

— Едва не попаднах в джоб с ледена вода. Ужасно нещо.

— Да пусна ли пак топлата вода?

— Не, течението го отнесе.

Хуан закрачи по морското дъно към миниподводницата, като събираше с ръка „пъпната връв“, за да не се оплете.

Откачи буксирното въже от въглеродни нишки и го завлече обратно до котвата. Добави малко въздух в своя компенсатор на плаваемостта, за да улесни издигането си, и започна да се катери, местейки ръце по нея. Засега остави въжето на дъното.

Спря да си почине, когато стигна до кила на сто и двайсет метровия боен кораб. Той беше боядисан с червена боя против налепи и почти не беше засегнат от морски обитатели. Следващата му задача беше да закрепи към носа с точкова заварка осем стоманени монтажни планки със скоби. Затова носеше двата резервоара на гърба си. Вътре бяха мощните акумулатори на ръчния електрожен. Обикновено използваха това съоръжение, когато се налагаше да правят бързи ремонти на „Орегон“.

Отново нагласи своята плаваемост и плъзна едни заваръчни очила върху шлема, за да работи спокойно с електрическата искра, която беше по-ярка от слънцето. Извивката на корпуса го скриваше отгоре и за двайсет минути той направи и осемте заварки. Бяха толкова много, в случай че някоя се окажеше негодна. Хуан изобщо не се заблуждаваше, че е специалист в тази област. Десет минути след това трябваше да прокара буксирното въже през осемте скоби на монтажните планки. В края на въжето върза метална кутия с големината на книга. Тя служеше за клема на въжето, а вътре имаше експлозив. Сигнал от „Орегон“ щеше да взриви малкото експлозив и кутията щеше да се разпадне, така че въжето да се изтегли от скобите. Единственото доказателство щяха да бъдат осемте монтажни планки, но Хуан се надяваше, че и те няма да оцелеят.

Веднага щом се върна на „Номад“ и затвори външния люк на въздушния шлюз, Линда даде газ и потеглиха.

— Операция „Плесни с камшика“ вече започна — каза той на Ерик, който му помагаше да свали шлема.

— Някакви затруднения?

— Не, всичко протече гладко.

— Има още една добра новина — обади се Линда. — Ерик откри буря, която се движи към нас. Ще се разрази утре на разсъмване.

— Обади се на Ерик и му кажи да изтегли малко кораба от брега и да изпразни баластните цистерни на десния борд, но тази на левия да остави пълни. Така любимият ни скитник ще добие убедителен крен. — Очите на Хуан сияеха от очакване. — Надявам се, че аржентинците са се насладили на времето, през което управляваха тази част на света, защото скоро царството им ще свърши.

В пет следобед транспортното корабче с китайците беше минало край „Орегон“, който лежеше точно пред бреговата линия. Беше достатъчно близо, за да блъска усиления си нос в брега, когато върху кърмата се стовареше някоя по-силна вълна. Нямаше съмнение, че те ще докладват, че „Норего“ се е откъснал от брега и сигурно ще започне отново скиталчество си. Час по-късно се прибра измръзналият Макс Хенли заедно с екипа си и своя зловещ товар.

— Това беше гадно — обяви Хенли, когато моторницата беше вдигната с лебедки в хангара по протежение на кораба. — Не само е толкова студено, че и на бял мечок ще му замръзнат знаеш какво, но и Стивън Кинг щяха да го полазят тръпки от това гробище. Всички надгробни камъни са от китови кости, а оградата е направена от ребра с човешки бой. Сводестата врата е построена от черепи с големината на автомобили.

— Някакви затруднения при изваждането на останките?

— Освен че осквернихме осветена земя и си навлякохме вечно проклятие?

— Да.

— В такъв случай всичко е мина добре. Гробовете бяха, дълбоки само трийсетина сантиметра. Хората бяха погребани в брезентови торби, направени от платна. Изненадах се, че в голямата си част са изгнили.

— През зимата почвата е била прекалено замръзнала, за да ги закопаят, така че са изчаквали пролетта. Тогава е достатъчно топло, за да могат бактериите да си свършат работата.

— А сега какво?

— Върви да се стоплиш. Майк Троно и неговата банда току-що потеглиха към корабните останки. Докато се върнат, ще подготвим „Номад“ отново, а после ще започне представлението.

— Наближавала буря?

— Ерик каза, че ще се разрази утре на разсъмване.

— И сега не е много приятно.

— Както се казва: най-хубавото тепърва предстои.