Тайната на остров Пайн

21.

Нямаха друг избор, освен да се опитат да извлекат най-доброто от ситуацията.

— Марк, направи димна завеса! Използвай всички гранати!

Докато Мърф се занимаваше с димната завеса, Хуан зави по една от по-широките алеи. Паважът по нея не понасяше на претовареното окачване на мицубишито. Алеята беше толкова тясна, че оградата на един от мавзолеите откъсна оцелялото външно огледало.

Не бяха изминали повече от петнайсетина метра, когато алеята се стесни още повече заради огромна мраморна гробница. Нямаше как да обърнат. Хуан погледна през рамо и видя, че друга алея стигаше по диагонал до тяхната. Включи на задна и влезе в нея, одрасквайки вратите в една статуя. Дъждът намаля, но видимостта още бе лоша заради дима, който се рееше призрачно около гробниците. Хубавото беше, че нито лимузината, нито патрулката можеха да ги последват.

Хуан се запита дали ще ги подгонят пеша и реши, че вероятно ще го направят. Яростта, която беше видял на лицето на Еспиноза, можеше да бъде укротена само с кръв.

Колата закачи един мраморен бюст и го събори от пиедестала му. Мраморната глава се търкулна по павираната алея като огромна топка за боулинг. Хуан впрегна всичките си умения, за да не забие автомобила в криптата от другата страна.

Отново се озоваха на кръстопът и поеха по алеята, която изглеждаше по-широка. След няколко метра тя се стесни заради гробница, която приличаше на копие на местна черква. Хуан мръдна малко напред, даде заден и влезе в другата алея. Беше твърде тъмно и пак одраха някакъв паметник. Хуан се извини безгласно на покойника и продължи нататък.

Отляво забеляза по-широка алея. Завоят беше толкова тесен, че трябваше да направи няколко опита, които завършваха с отчупени парчета мрамор и смачкана ламарина, преди да успее. Даде безмълвен обет, че ако някак се измъкнат оттук, Корпорацията ще направи анонимно дарение на гробищната управа.

Една подгизнала котка изхвръкна от скривалището си на светлината на единствения работещ фар. Хуан натисна инстинктивно спирачките, котката го изгледа презрително и изчезна в близкия храсталак.

Светът изведнъж беше залят от бяла светлина, която ги заслепи. Невидим хеликоптер беше пуснал прожектора си и създаде оазис от дневна светлина в иначе тъмното като пещера гробище. Усилен от мегафон глас се чу отгоре.

Нямаше нужда Кабрило да превежда думите. Полицейските заповеди по цял свят си приличат.

— Линк, направи нещо по въпроса — нареди той.

Франклин свали стъклото и насочи автомата към небето. Беше прекалено едър да се покаже през прозореца, затова стреля напосоки.

Пилотът веднага зави, както беше направил и шофьорът на Еспиноза. Прожекторът изчезна за минута, но скоро хеликоптерът се появи отново, на по-голяма височина.

Алеята през гробището правеше остър завой, но Хуан успя да го вземе, без да спира.

Ако съществуваше някаква координация между въздушния и наземните патрули, пилотът щеше да ги насочи към тяхното местоположение. Хуан наблюдаваше внимателно околността, когато пресичаха други алеи. Не виждаше нищо, а и се движеха много бързо.

И тогава положението изведнъж се промени към по-добро. Алеята се разклони и те се оказаха на тротоара, който вървеше покрай външната стена на гробището. След тесните алеи той им се стори широк като магистрала.

Втората промяна настъпи също толкова бързо. При ремонта на главния вход беше съборено парче от външната стена. Временна ограда от дъски на стойки запушваше отвора. Ъгълът не беше подходящ за ускоряване, но Хуан реши да опита.

— Дръжте се! — предупреди той.

Колата удари преградата с предния си калник, строши дъската, но не можа да премине. Задните гуми приплъзваха по гладките павета, а преградата се огъваше все повече и повече, докато натискът достигна критичната точка. Малкото решително мицубиши излетя през отвора и се понесе по тротоара, преди Кабрило да успее да го завърти.

Бяха се измъкнали от гробището, но не и от хеликоптера, който без съмнение щеше да съобщи по радиостанцията техните координати.

— Линда, върни ни на пристанището!

Тя се наведе над джипиеса и пръстите и затанцуваха по екрана.

— Добре, завий наляво при втората пряка, след това се престрой надясно за друг остър завой.

Хуан стори каквото му каза, но хеликоптерът още беше над тях. В огледалото изведнъж се появиха две патрулки. Носеха се с висока скорост, а сирените им надаваха силен вой. Нямаше начин да им избягат.

Линк разби задното стъкло с приклада на автомата и започна да стреля по ченгетата, но те не намалиха. Или знаеха, че стреля с гумени куршуми, или не им пукаше.

Първата кола ги наближи и се опита да ги блъсне в бронята и да ги завърти. Хуан успя да контрира този опит. Линк замени автомата с пистолет и пусна два куршума през стъклото на вратата. В колата имаше само един полицай и куражът му измени, защото наби спирачки и изостана.

Кабрило започна да разпознава околността. Приближаваха се към пристанището.

— Марк, покажи на Тамара как да използва дихателя.

— Вече е на нея — успокои го Мърф.

Хуан почука по радиостанцията.

— Майк, на позиция ли си?

— Очакваме ви — отговори жизнерадостно Троно.

— Идваме с пълна пара.

Подводничарят стана по-сериозен.

— Готов съм!

Зад тях се чуха изстрели на тежък пистолет. Един куршум попадна в багажника и премина през задната седалка, разхвърляйки дунапрен. Тамара изпищя. Линк и Марк Мърфи се спогледаха и едрият бивш тюлен се обърна да отвърне на огъня.

— Следващата вдясно — изрева Линда, надвиквайки свистенето на вятъра. — Пристанището е отпред.

Хуан взе завоя с такава скорост, че колата поднесе, блъсна се в будката на охраната и разби голямото предно стъкло. Мъжете вътре се проснаха на пода, защото решиха, че ги нападат. Двете патрулки профучаха след секунди.

— Свалете всички прозорци — нареди Хуан, докато лъкатушеше между товарните контейнери.

Последният удар беше повредил някоя важна част от окачването на автомобила, защото се повдигаха и спускаха сякаш бяха на гърба на камила. Задната ос се беше повредила заради лудото каране и сега се строши. Двата й края стържеха по паважа и хвърляха снопове искри, когато пресичаха бетонни участъци или железопътни релси. Колата продължаваше да се движи бързо въпреки повредата, защото беше с предно задвижване.

Хуан потупа арматурното табло.

— Повече няма да се изказвам пренебрежително за малките японски коли.

Докът беше почти триста метра дълъг, наполовина покрит с гофрирана ламарина, монтирана върху метални подпорни греди. Конструкцията беше открита от всички страни. Хуан подкара колата между редицата подпори. Линда го потупа по рамото, но той не я погледна, а просто взе предмета с размерите на манерка, с маркуч и мундщук в единия край, и захапа мундщука.

Настъпи газта и колата излетя от кея, но с наклонена предница заради тежестта на двигателя. Заби се във водата сред взрив от бяла пяна. Тъй като стъклата бяха свалени, а задното липсваше, мицубишито започна бързо да се пълни с вода.

— Изчакайте — предупреди ги Хуан.

Едва след като покривът потъна под водата, той се измъкна през шофьорския прозорец. След това се плъзна към задната врата и помогна на Тамара да излезе след Линк. Беше твърде тъмно, за да се види нещо, затова Хуан стисна ръката й, а тя му отвърна. Усещаше мехурчетата от нейния дихател да се издигат покрай лицето му. Дишането й май беше малко ускорено, но и той се беше задъхал.

Бутилките на дихателите съдържаха въздух само за няколко минути, така че щом всички се измъкнаха от потъващата кола, Хуан ги поведе обратно под кея, към малка светла точица.

Това беше миниатюрно фенерче, прикрепено към чифт кислородни бутилки с няколко регулатора. Самите те бяха вързани за палубата на миниподводницата „Номад 1000“. Ако нещата се бяха развили по план, щяха да се срещнат с нея на няколко километра от брега, като за целта използват надуваемата лодка. Обаче винаги съществуваше вероятността нещата да се объркат и Хуан беше измислил резервен план. Беше наредил на Троно да се премести на позиция „Бета“ — под кея, където бяха вързали гумената лодка.

Щом групата стигна до подводницата, Хуан пъхна единия от регулаторите в ръката на Тамара и й направи знак да се изключи от бутилката на дихателя. Като се имаше предвид с каква лекота се движеше под водата, той предположи, че вероятно и преди се е гмуркала. Имаше достатъчно светлина да направи знак на Линда да мине с Тамара през въздушния шлюз в „Номад“.

Докато чакаше своя ред, Хуан видя лъчи на фенерчета да играят по повърхността на водата, където продължаваха да се вдигат въздушни мехурчета от тяхното неустрашимо мицубиши. Запита се колко ли време ще мине, преди ченгетата да изпратят водолази, но после си каза, че това няма значение. Те отдавна щяха да са далеч.

Десет минути по-късно, докато подводницата се носеше по течението, Хуан отвори вътрешния люк на херметично затворения въздушен шлюз на подводницата и видя всички чинно подредени на пейките и завити с фолийни одеяла. Тамара и Линда си бяха подсушили косите и дори бяха успели да се срешат.

— Съжалявам за усложненията — извини се Хуан на Тамара. — Надявахме се да протече много по-гладко. Извадихме лош късмет, че генералът се появи точно когато тръгвахме.

— Господин Кабрило…

— Моля ви, нека бъде „Хуан“.

— Добре. Хуан, вие ме измъкнахте от ръцете на тези… — замълча, защото щеше да използва прилагателно, което не беше подходящо за споменаване пред възпитани хора — … ужасни типове, а затова съм готова да мина боса по жарава.

— Нараниха ли ви?

— Тъкмо разказвах на Линда, че не им дадох повод. Отговарях на всичките им въпроси. Какъв е смисълът да крия информация за кораб, който е потънал преди петстотин години?

Лицето на Хуан помръкна.

— Вероятно не знаете, но Аржентина анексира Антарктическия полуостров и китайците ги подкрепят. Ако успеят да намерят останките на кораба, това допълнително ще затвърди техните териториални претенции. Също така става дума за петрол. Щом потече черното злато, ще могат да си позволят купуването на гласове в Общото събрание на ООН. Това, разбира се, ще отнеме известно време, но съм готов да се обзаложа, че след няколко години анексията ще бъде узаконена.

— Не съм им казала къде е потънал корабът — поклати глава Тамара. — Не защото не исках, а защото не знам, и те ми повярваха.

— Има и други начини. Гарантирам ви, че докато ние тук разговаряме, те го търсят.

— Какво ще правим?

Наистина, какво щяха да правят? Хуан си блъскаше главата върху това още откакто Овърхолт му каза, че Белият дом не иска да се набърква.

Това не беше тяхна битка. Както Макс обичаше да казва: „това куче не хапе“.

Той не се чувстваше длъжен да помогне за излизане от положението, но беше обвързан с етика, с която никога нямаше да направи компромис. Тя му нашепваше, че правдата изисква да се намеси, да насочат „Орегон“ в онези ледени води и да върнат онова, което е било откраднато.

Всички го гледаха с очакване, а Марк повдигна въпросително вежди.

— Мисля, че трябва да им попречим да намерят този кораб — заяви Хуан.