Тайната на остров Пайн

13.

Група от петима латиноамериканци, при това единият ранен, би направила впечатление в малко градче като Форкс или Порт Анджелис, затова Еспиноза и неговите хора бяха принудени да се върнат в Сиатъл. Техният прострелян в хълбока другар страдаше мълчаливо по пътя дотам. Едва когато стигнаха в западналия хотел в покрайнините, можаха да се погрижат за раната. Куршумът беше излязъл, без да нарани вътрешностите, така че, ако не развиеше инфекция, раненият щеше да се оправи. Натъпкаха го с антибиотици и обезболяващи плюс половин бутилка бренди.

Еспиноза се върна в стаята, която споделяше с Раул Хименес, извини се на приятеля си и включи сателитния телефон. Беше неспокоен, защото не знаеше как ще реагира баща му на обаждането.

— Докладвай — нареди генералът вместо поздрав, защото без съмнение беше разпознал номера.

Еспиноза се поколеба, много добре знаеше, че компютрите на Националната агенция по сигурност следят всички безжични обаждания в света и внимават за ключови думи.

— Сблъскахме се с конкуренция. Същият човек, когото видях преди няколко дни.

— Не бях сигурен, че ще проявят интерес, нито очаквах да реагират толкова бързо — отбеляза генералът. — Какво се случи?

— Мишената стана косвена жертва и един от хората ми беше ранен.

— Твоите хора не ме интересуват. Научи ли нещо, или отново ме предаде?

— Спасих един документ — отговори Еспиноза. — Мисля, че американецът искаше да го унищожи, защото преди да избяга, направи опит да го хвърли в огъня. Обаче ние влязохме в къщата, преди да бъде повреден. Ти каза, че е възможно да намерим доказателства, че мишената знае нещо за Китай, така че щом видях картината на кухненския под, веднага я грабнах. Прилича на копирано изображение. Натривка, както семействата копират надгробни паметници на оризова хартия. Изобразен е някакъв залив, но не е посочено място. Има някакви фигури по него, които приличат на йероглифи.

— Китайски? — попита нетърпеливо генералът.

— Така мисля.

— Прекрасно. Ако води там, където смятам, ще променим света. Успя ли да говориш с мишената?

Еспиноза-старши не беше обяснил по следите на какво е, но одобрителните му думи накараха сина му да се надуе от гордост.

— Когато влязохме, вече беше умрял. След това изгорихме къщата до основи. Съмнявам се, че ще проверят трупа за някакви наранявания, така че сме чисти.

— Къде сте сега?

— В Сиатъл. Да се връщаме ли?

— Не, още не. Тази нощ искам да ми изпратиш копието. — Генералът замълча. Явно преценяваше рисковете. След това попита:

— Какво мислиш, че ще направи конкуренцията?

— Зависи дали са изтръгнали някаква полезна информация от мишената. Проверих предния капак на джипа им, когато стигнахме при къщата — беше още топъл. Така че не може да се пристигнали много преди нас.

— Били са достатъчно заинтересувани, за да се свържат с мишената — каза, генерал Еспиноза по-скоро на себе си. — Дали ще продължат, или вече им стига?

— Ако мога да изкажа едно предположение… Мъжете определено бяха войници. Мисля, че се отишли при мишената, за да му съобщят за загиналите му братя, в знак на внимание.

— Значи смяташ, че ще зарежат тази работа?

— Мисля, че ще съобщят на началството си какво се е случило тази вечер и то ще вземе решение да я зарежат.

— Да, военните най-вероятно ще постъпят по този начин. Липсва очевидна заплаха за националната сигурност. Дори да искат да стигнат до дъното на тази история, заповедта ще гласи да зарежат всичко. Хорхе, това е добре. Много добре.

— Благодаря, генерале. Може ли да попитам за какво става дума?

Генерал Еспиноза се изсмя.

— Дори да бяхме сами у дома, нямаше да мога да ти кажа. Съжалявам. Само ще спомена, че след няколко дни ще бъде обявен един съюз, който завинаги ще промени световното съотношение на силите. И ако съм прав за намереното от теб, ти също ще имаш принос за неговия успех. Аз те изпратих да уловиш дива гъска, а може да се окаже, че си намерил златно яйце.

Баща му не беше от хората, които използват подобни метафори, и Хорхе прие това като израз на задоволството му. Като всеки добър син той изпитваше особена гордост, ако успееше да достави радост на своя баща.

— Погрижете се за вашия ранен — продължи генералът — и бъдете готови да тръгнете. Не съм сигурен дали ще се върнете у дома, или ще трябва да изпълните друга задача. Зависи какво ще научим от копието. — Той направи пауза, за да придаде тежест на следващите си думи. — Сине, гордея се с теб.

— Благодаря ти, татко. Винаги съм искал да се гордееш с мен.

Еспиноза затвори. Не възнамеряваше да стои и да чака заповеди. Не беше сигурен какво са научили американците от възрастния човек, но не бе изключено да се появят на частния му остров.

Кабрило винаги беше смятал, че ако вложиш достатъчно пари в даден проблем, той ще бъде решен. Спускането до дъното на шахтата със съкровището нямаше да е по-различно.

С Макс останаха два часа в гората и гледаха огъня, който изпепели малката къща на Джеймс Рониш до основи. Изчакаха достатъчно, за да са сигурни, че аржентинците са напуснали района. От къщата не беше останало нищо, като се изключат рухналият комин и тлеещите купчинки пепел, които избухваха и съскаха под дъждовните капки. В знак на последна любезност аржентинците бяха стреляли в гумите на джипа им и това принуди Хуан и Макс да се върнат в хотела по джанти.

Първо трябваше да срежат гумите, за да намерят куршумите. Не искаха гумаджията да се обади в полицията и да съобщи за случилото се. Строшиха и един от фаровете и надраскаха лъскавата боя. Разчитаха, че повредената кола няма да привлече толкова внимание след новината за пожара. Щеше да мине за поредната жертва на вандализъм.

Точно това внимание към всички подробности, дори и най-дребните, осигуряваше успеха на Корпорацията.

На следващата сутрин Макс отиде да намери сервиз, за да оправят джипа, а Хуан организира видеоконференция със своя мозъчен тръст. Когато обясни на Марк и Ерик, че няма друг избор, освен да се гмурне в шахтата със съкровището, те изглеждаха готови да скочат от „Орегон“ и да стигнат с плуване до острова.

— Въпросът ми е следният: как да го направя. Как да повторя онова, което само братята Рониш са успели да постигнат в навечерието на Втората световна война?

— Прегледа ли книжата, които намерихме в „Летящият холандец“? — попита Ерик. Хуан ги беше заварил да закусват. Над рамото на Стоун Марк Мърфи похапваше банан. — Възможно е да са оставили указания в тях.

— Хвърлих набързо едно око. Въпреки защитата, хартията е в доста лошо състояние. Не знам дали ще успея да извлека нещо, затова искам вие да ми кажете какво мислите. Шахтата е проваляла доста опити. Според вас какво са измислили братята?

Марк преглътна хапката си и каза:

— Знаем, че първият им опит завършва катастрофално. Така че очевидно един от тях е научил нещо по време на войната, което му е дало нужния отговор.

— Кой?

— Съмнявам се, че е пилотът. Той е бил наблюдател на цепелин. Не мога да си представя, че тази работа го е вдъхновявала особено.

— Значи остават морският пехотинец и армейският рейнджър — подхвърли Хуан.

Марк се наведе към камерата:

— Виж, това е инженерен проблем. Хидродинамика и тем подобни. Морските пехотинци са били изправени пред доста сложни капани, докато са си пробивали път към Япония. Моето предположение е, че е видял нещо направено от японците и си е помислил, че Пиер Деверо пръв го е измислил.

Ерик го погледна косо и попита:

— Значи още смяташ, че става дума за стария пират? Няма начин аржентинците да проявяват такъв интерес, ако е само това.

Мърф го погледна колебливо.

— Добре де, тогава за какво става въпрос?

— Не мога да отговоря на този въпрос — поклати глава Ерик и се обърна към Хуан: — Председателю, ти имаш ли някаква представа?

— Не. Рониш умря, преди да каже нещо. Двамата с Макс нямахме никаква възможност да претърсим жилището му. Хайде, помислете. Какво са открили? Как да разгадаем шахтата със съкровището?

Марк поглади брадичката си.

— Някакво устройство… някакво устройство… някакъв капан… нещо, използващо вода… хидростатично налягане…

— Хрумна ли ти нещо?

Мърф не отговори, защото нищо не му бе хрумнало.

— Съжалявам, човече, но бях толкова погълнат от историята, че не съм се замислял за технологията.

Хуан въздъхна.

— Окей, не се притеснявай. С Макс ще измислим нещо.

През следващия час съставиха списък с оборудване, което би могло да им потрябва, и се заеха да го набавят. Онова, което не можеше да се купи от Порт Анджелис, щеше да им бъде доставено от Сиатъл. Когато свършиха, един камион беше поел за Форкс от Сиатъл, а малък ферибот от Порт Анджелис щеше да ги качи от пристанището на градчето Ла Пуш. Това разположено на брега селище се намираше само на няколко километра от остров Пайн. Единственото затруднение беше, че се налагаше да изгубят още един ден, защото сложното оборудване за подводни комуникации щеше да пристигне като въздушна пратка от Сан Диего.

Когато всичко беше готово, кредитната карта на Кабрило олекна с четирийсет хиляди долара, но пък според неговите разбирания така проблемът беше решен.

Поне се надяваше.

Той се осведоми за духа на екипажа и особено за състоянието на Майк Троно.

— След заупокойната служба прекара около час в разговор с доктор Хъксли — отговори Ерик. Хъксли беше и психиатърът на „Орегон“. — Тя каза, че е в нужната форма за активна служба, и той отново работи с, останалите.

— Вероятно така е най-добре. По-добре да имаш работа, отколкото да седиш и да се тормозиш от черни мисли. Ще ви се обадим, когато стигнем на остров Пайн. Предполагам, че ще искате видео изображение, когато сме там.

— Естествено — отговориха двамата в един глас.

Хуан прекъсна връзката и затвори компютъра.

Поръчките им от Сиатъл и Порт Анджелис пристигнаха късно следобед, затова те поеха за Ла Пуш едва на следващата сутрин. Фериботът закъсня няколко часа заради вятъра. Качиха поправения джип от пристана на борда. Фериботът събираше само четири автомобила и поради сравнително плоското си дъно беше изложен на милостта на океана. Плаването до остров Пайн представляваше битка между дизеловия двигател на плавателния съд и вълните, който се прехвърляха през носа. За щастие капитанът познаваше добре района и се справи отлично.

Платиха му да забрави, че това пътуване се е състояло.

Подходът към остров Пайн мина гладко, защото единственият му плаж беше от подветрената страна. Успяха да се доближат само на десетина метра от брега, където трябваше да пуснат предната рампа. Хуан прецени, че дълбочината е поне метър и двайсет. Макс вече си беше сложил колана и той подкара джипа към края на ферибота.

— Готов ли си?

Хенли стисна здраво дръжката над вратата.

— Давай!

Хуан натисна газта докрай, гумите превъртяха по железните плочи на палубата и тежкият джип се стрелна по рампата на ферибота. Стовари се във водата сред вълни от бяла пяна, но бе набрал достатъчно инерция, за да си проправи път. Тежестта на двигателя смъкна предницата надолу и гумите намериха сцеплението на пясъка в плитката вода.

Не беше особено елегантно и когато предната решетка излезе от водата, двигателят вече беше започнал да се дави. Все пак успяха да издрапат. Хуан изкара джипа на брега, като през цялото време крещеше и го ругаеше. Успокои се едва когато и четирите гуми се озоваха на брега.

— Това май ти хареса — измърмори Макс, беше леко пребледнял. Хуан го дари с усмивка. — Замислял ли си се как ще качим колата обратно на ферибота, когато свършим?

— Може би си забравил, че платих пълната застраховка, когато сключих договора. Днес не е щастливият ден на фирмата за автомобили под наем.

— Ако ми беше казал, щях да купя гуми на старо.

Хуан изсумтя измъчено.

— Така е, когато вече не си говорим достатъчно.

Спря джипа малко над линията на прилива. Бяха обсъдили възможността аржентинците да предвидят идването им на остров Пайн и да им заложат капан. Макс се зае да приготви част от оборудването, а Хуан огледа плажа за следи от скорошно слизане на брега. Плитчините и пясъкът изглеждаха девствени. От разговорите с Марк и Ерик знаеше, че това е единственото място, откъдето човек можеше да навлезе към вътрешността на острова.

Бяха донесли работещи с батерии детектори на движение, които можеха да изпратят безжичен сигнал за тревога на лаптопа на Хуан. Той скри няколко от тях на брега, но насочени към вътрешността, така че движението на вълните да не ги заблуждава. Това беше най-доброто, което можеха да направят.

Пътеката, която водеше до шахтата, беше силно обрасла и джипът трябваше да използва пълните си всъдеходни способности. Имаше няколко стари огнища, където бяха лагерували местни младежи. По поляните бяха разпилени боклуци, а по дърветата личаха отдавна издълбани инициали.

— Това трябва да е местната разновидност на любовна алея — подхвърли Макс.

— Сега да не ти дойдат някакви задни мисли — ухили се Хуан.

— Няма защо да се притесняваш за доброто си име.

Районът непосредствено около шахтата не се беше променил много от времето, когато братя Рониш бяха дошли тук през декември 1941-ва, но имаше едно биещо на очи изключение. Върху отвора беше монтирана стоманена плоча, завинтена към щифтове, забити в скалата. Тя беше силно ръждясала, защото през последните трийсетина и повече години беше изложена на природните стихии. Знаеха, че е монтирана по настояване на Джеймс Рониш, и бяха дошли подготвени.

Истинската промяна беше във водата пред брега, където в най-тясната част на залива бяха забити бетонни пилони. Когато се е опитал да пресуши шахтата, Дуейн Съливан бе преградил залива като най-вероятен източник на водата, която побеждавала неговите помпи. С времето заливчето се беше напълнило, но водата изглеждаше застояла, което означаваше, че насипът й пречи да се смесва с океана.

Хуан започна да разтоварва оборудването, а Макс се зае със стоманената плоча с помощта на ацетиленова горелка. Плочата се оказа прекалено дебела, за да я разреже, затова реши да се захване с главите на болтовете. При условие, че горелката развиваше температура от шест хиляди градуса, те нямаха никакъв шанс. Преряза ги един по един и загаси съскащата горелка. Морският бриз бързо разнесе миризмата на изгорял метал.

Направиха клуп от въжето и го закачиха на куката на лебедката на джипа. Завързаха плочата и когато Хенли форсира двигателя, тя се плъзна гладко по камъка и разкри отвор в земята, който от поколения занимаваше въображението на хората.

— Направо не мога да повярвам, че ще се гмурна в шахтата със съкровището — отбеляза Хуан. — Когато бях дете, следях експедицията на Дуейн Съливан във вестниците и си мечтаех да бъда част от екипа му.

— Това трябва да е някаква легенда на Западното крайбрежие. Не бях чувал за нея, докато Мърф и Стоун не ни информираха.

— Ти нямаш никакъв приключенски дух — закачи го Хуан.

Водолазната екипировка, която бяха поръчали от Сиатъл, беше последна дума на техниката. Хуан щеше да носи цял водолазен шлем с фиброоптична и аудио връзка с Макс, а малка камера, прикрепена отстрани на шлема, щеше да позволява на Хенли да вижда всичко, което той прави под земята. Ако нещо се случеше на Хуан в шахтата, Макс щеше да разбере и веднага да го измъкне.

— Готов ли си? — попита Макс, когато Хуан закачи работен колан върху своя неопрен.

Той му отговори със знака окей. Водолазите никога не вдигат палец нагоре, освен ако не се готвят да изплуват.

— Наглеждай компютъра за сигнал от детекторите на движение. Ако някой се задейства, изтегли ме възможно най-бързо.

Макс беше пъхнал своя пистолет в колана си, а оръжието на Хуан лежеше на седалката до него.

— Съмнявам се, че ще дойдат, но ще бъда нащрек.

Хуан закачи куката на лебедката на работния колан и прекрачи ръба на шахтата. Нямаше усещането на каква височина е от дъното, защото вътре цареше пълен мрак. Сега оставаше да си сложи шлема. Въздухът миришеше на гниещи водорасли и носеше йодния дъх на океана. Светлината от халогенната лампа на шлема проникваше само на няколко метра в мрака.

— Готов ли си? — попита Макс.

— Спускай! — нареди Хуан, сложи си шлема и го заключи към пръстена на яката. Въздухът от бутилките на гърба му беше свеж и хладен.

Лебедката започна да отпуска стоманеното въже с осемнайсет метра в минута. Хуан заоглежда каменните стени зад старите дебели греди. Братята Рониш бяха използвали кълчища, за да попречат на водата да прониква, а експедицията през 78-а беше използвала бързо съхнещ циментов разтвор, за да запълнят всички пукнатини и процепи. Както се виждаше, той още вършеше работа, защото стените изглеждаха сухи.

— Как си? — Въпросът на Макс стигна до него по фиброоптичния кабел.

Мракът облизваше краката на Кабрило.

— О, просто си вися. Колко съм се спуснал?

— Трийсет метра. Видя ли вече нещо?

— Мрак. Мрак, мрак и мрак.

Когато се спусна още десет метра, Хуан видя светлината, на челната му лампа да се отразява в повърхността на водата под него. Тя беше съвършено спокойна. Когато се спусна още, най-сетне видя доказателства, че шахтата още е свързана с океана. Скалата беше мокра от прилива и по нея бяха налепени черни кичури миди. Прецени, че достъпът на водата до шахтата е ограничен, защото следите от прилива бяха високи само шейсет-седемдесет сантиметра.

— Спри за малко — нареди той.

— Май си стигнал до водата — отговори Макс, докато наблюдаваше сцената на екрана на компютъра.

— Добре, спускай бавно. — Хуан не знаеше какво има под повърхността и не искаше да се наниже на нещо. — Спри.

Когато краката му докоснаха повърхността на водата, той ги размаха, за да провери за възможни препятствия. Беше чисто.

— Добре, спусни ме още трийсетина сантиметра.

Повториха тази операция няколко пъти, докато Хуан не се оказа изцяло под вода и се увери, че шахтата е чиста. Изпусна малко въздух от компенсатора на плаваемостта и потъна с пълната дължина на въжето.

— Видимостта е около шейсет сантиметра — докладва той на Макс. Дори през сухия неопрен усещаше студената прегръдка на Тихия океан. Без лампата на шлема щеше да се чувства като в Стикс10. Нямаше достатъчно слънчева светлина, за да проникне толкова дълбоко в шахтата. Когато при отметка двайсет и четири метра наближи дъното, осъзна, че Дуейн Съливан е използвал двата нещастни случая като извинение да прекрати своята експедиция. Всъщност бяха стигнали до дъното и са открили, че шахтата е празна. След като са разчистили всички боклуци, са останали с празни ръце. Той плъзна ръка по тънкия слой тиня, която покриваше каменното дъно. Тя беше само един пръст дълбока. Усещаше скалата отдолу гладка, сякаш беше шлайфана. Единствената интересна подробност беше нишата с човешки ръст малко над дъното.

— Мисля, че цялата работа е провал — каза той на Макс. — Тук долу няма нищо.

— Да, виждам. — Заради тинята, която Хуан беше вдигнал, Макс засили остротата на изображението. Една катеричка, която подтичваше по поляната, се спря, стрелна го с поглед и гневно обърна опашката си към него.

Внезапно някакъв шум привлече вниманието на Макс. Не беше сигналът за тревога от детекторите на движение, а турбините на хеликоптер, който се приближаваше. Беше летял ниско над вълните и техният шум бе заглушавал плясъка на витлата.

— Хуан, хеликоптер!

— Веднага ме извади! — извика той в отговор.

— Добре, но когато стигнеш тук горе, всичко ще е свършило.

Бяха обсъждали този възможен ход на аржентинците, но не разполагаха с резултатна защита срещу него. Хенли имаше само секунди, за да действа.

Хеликоптерът изглежда се насочваше към брега, където бяха слезли от ферибота. Това беше единственото логично място за кацане. Макс премести ръчката на лебедката до край, за да качи Хуан на повърхността, грабна пистолета му от седалката и изскочи от джипа. Затича се колкото можеше по-бързо, като вадеше своето оръжие в движение.

Сметна, че е малко вероятно аржентинците да са довели свой пилот в Съединените щати, а това означаваше, че пилотът е нает да ги докара на острова. Ако успееше да стигне до брега достатъчно бързо, можеше да им попречи да кацнат.

Само след стотина метра краката му започнаха да парят, а сърцето му щеше да се пръсне. Дробовете му конвулсивно се опитваха да поемат достатъчно въздух. Любовните паласки, които беше заформил, го дърпаха надолу като котва, но той потискаше болката и продължаваше да тича с наведена глава.

Шумът на витлата се беше променил — пилотът правеше широк завой, избирайки място за кацане. Макс започна да ръмжи, докато тичаше надолу по обраслата пътека. Сякаш шейсетте му години се стопиха и краката му започнаха да танцуват по земята, като почти не я докосваха.

Изскочи от гората като снаряд. Точно пред него се простираше плажът, а отгоре беше зависнал един граждански хеликоптер „Джет Рейнджър“. Струята от витлата безмилостно блъскаше вълните, докато машината бавно се спускаше. Макс видя силуетите на неколцина мъже на задните седалки.

Разстоянието беше твърде голямо за глок, но въпреки всичко той вдигна пистолетите. Целеше се встрани от кабината на хеликоптера, вляво и вдясно от нея, така че експлозиите на изстрелите да се слеят в постоянен рев. В течение на няколко секунди издигна бариера от трийсет оловни куршума.

Нямаше представа колко са попаднали в хеликоптера, но беше сигурен, че е имало такива. Задната врата рязко се отвори и единият от аржентинците се приготви да скочи на пясъка. Пилотът реагира, като даде газ и наклони джойстика, за да се отдалечи от мястото.

Макс пусна на земята единия пистолет и с палеца на дясната си ръка освободи пълнителя на другия. Мъжът на хеликоптерната врата се плъзна напред, опитвайки се да компенсира наклона на завиващата машина. След най-бързото презареждане от Виетнам насам Макс вече имаше нов пълнител в глока. Затворната рама се плъзна, преди аржентинецът да успее да скочи.

Макс откри бърз огън, а ушите му звънтяха от несекващия трясък. Мъжът на вратата изведнъж залитна и падна напред. Не направи опит да се извърти, преди да падне в прибоя.

Макс можеше да си представи какво се случва в кабината на хеликоптера. Аржентинският майор крещеше на пилота да завие обратно към острова, като най-вероятно го заплашваше с оръжие, а той, от своя страна, искаше да се отдалечи колкото може по-бързо от лудия, който гърмеше по тях.

Макс презареди двете оръжия и зачака да види кой ще спечели битката. След няколко секунди стана ясно, че хеликоптерът се отдалечава и няма да се върне. Летеше право на запад, за да бъде колкото може по-малка мишена. Накрая се превърна в малка бяла точка на фона на сивото небе.

Единственият въпрос, който сега се въртеше из главата на Макс, беше дали аржентинците ще пощадят пилота. Вече бяха доказали, че са безскрупулни, и той се съмняваше, че ще оставят жив свидетел.

Гърдите му още се повдигаха тежко и сърцето му блъскаше, когато тръгна към брега. Аржентинецът, който беше паднал от хеликоптера, лежеше по лице на четири-пет метра от сушата. Макс държеше пистолета насочен към него, когато навлезе в студената вода. Сграбчи го за косата и повдигна главата му. Очите бяха отворени и втренчени. Макс обърна трупа. Беше го улучил право в сърцето. Ако се беше целил там, това щеше да е превъзходен изстрел, но сега си беше чист късмет.

В джобовете на мъжа нямаше лична карта, само малко дребни, наквасена кутия цигари и еднократна запалка. Макс освободи трупа от парите и го повлече към сушата. Когато стигна до плиткото, започна да пълни джобовете му с камъни. Отне му известно време, но накрая тялото натежа и потъна. Той го завлече обратно в дълбокото и го пусна. Заради камъните в джобовете и настъпващия прилив никой вече нямаше да види трупа. Макс вдигна пистолета, който беше пуснал на брега, и тръгна да се връща.

Искаше да се затича, но тялото му не го слушаше. Бяха му нужни само седем минути, за да стигне на брега, но за връщането отидоха повече от петнайсет.

Очакваше да види Хуан, но от него нямаше и следа. С удивление установи, че лебедката не беше навила въжето. Погледна пулта за управление и разбра, че по грешка е дръпнал лостчето за освобождаване. Хвърли поглед към предната броня и видя, че барабанът на лебедката е напълно празен.

Отпусна се на задната седалка на джипа и постави слушалките с микрофона на ушите си. Намръщи се, когато видя, че камерата на Хуановия шлем излъчва само снежинки.

— Хуан, чуваш ли ме, край?

Трябваше да чува дишането му във водолазния шлем, но имаше само тишина.

— Хенли вика Кабрило, чуваш ли?

Опита още три пъти, а тревогата му нарастваше.

Реши да не пуска лебедката да навива въжето, вместо това скочи от колата и започна да прибира на ръка фиброоптичния кабел. Само след няколко секунди разбра, че той вече не е закачен за шлема. Тънкото влакно се трупаше свободно в краката му.

Когато краят му най-сетне се появи от водата, Макс го вдигна, за да го огледа. Не приличаше на чисто отрязан. Пластмасовото покритие на тънкия кабел беше накъсано, сякаш се беше търкало между две твърди повърхности. Беше видял видеото с очите си. В шахтата със съкровището нямаше нищо, което би могло да причини подобна повреда. Пусна лебедката и зачака нервно, докато стоманеното въже бавно излизаше от дълбините. Подобно на фиброоптичния кабел, и то имаше вид на скъсано.

Макс завика надолу към тъмната шахта, но от нея долиташе само ехото от гласа на един много разтревожен човек.