Тайната на остров Пайн

4.

Изследователска станция „Уилсън-Джордж“

Антарктически полуостров

Вятърът се беше усилил и виеше над куполите, въртейки из въздуха облаци заслепяващ сняг. Странното беше, че този най-откъснат континент на планетата, макар и покрит със сняг, е смятан за пустиня с нищожни количества регистрирани валежи. На полуострова валеше много повече сняг, отколкото във вътрешността, обаче беше твърде възможно виещите се на вятъра снежинки да са паднали и преди стотици години.

Това още не беше бурята, която очакваха, а само напомняне, че човеците тук са натрапници.

Анди Генгъл се събуди със съкрушително главоболие. То не беше тъпата болка от продължителното взиране в компютърния екран, а беше силно и остро. Нищо не помогна, дори притискането на химически отоплители за ръце до слепоочията, в опит да размрази мозъка си.

Не помогна и затъмнената стая, нито обезболяващите, които изгълта без вода, минути след като беше повален от парализиращата болка. Лежеше свит в ембрионална поза върху разбъркана купчина напоени с пот чаршафи и вълнени одеяла. От стената го гледаше култовата снимка на Алберт Айнщайн, изплезил език срещу фотообектива.

Беше спечелил тази снимка на един научен конкурс в осми клас. Тя бе заемала почетно място в цяла поредица спални помещения. Беше леко опърпана, но винаги когато имаше неприятности, той я поглеждаше и откриваше абсурда в онова, което го тревожеше. Щом Айнщайн, който е знаел, че със своите уравнения е помогнал да бъдат унищожени два града, е могъл да се смее на света, то какво би спряло Анди Генгъл да го направи?

Сега я погледна, но не изпита нищо друго, освен ярост. Заслепяваща ярост, подхранвана от неотслабващата болка, която изсушаваше мозъка му. Какво е разбирал Айнщайн от бреме, помисли си Анди. Да върви по дяволите. Всички да вървят по дяволите. Изпъна схванатите си крайници, скочи от леглото и откъсна плаката. Три малки триъгълничета от него останаха залепени на стената. Анди яростно започна да къса с ръце и зъби плаката и по пода се посипаха влажни късчета с големината на конфети.

Джина Алекзандър минаваше покрай стаята му на път за кухнята и си мислеше, че след пет дни, ако времето се задържи, един голям красив „Ц-130 Херкулес“ ще кацне на ледената писта на осемстотин метра от станцията и тя ще бъде там да го чака. Следващата спирка щеше да бъде Чили, след това Маями, после… какво?

Не знаеше. Идването в Антарктида беше катарзис и прекараното тук време бе уталожило болката от предателството на нейния съпруг. Но какво щеше да се случи по-нататък. Не беше мислила толкова напред. Можеше да се премести по-близо до родителите си, но самата мисъл да живее в Плант Сити, Флорида, я караше да се чувства стара.

От стаята на Анди долетя странно съскане като от влечуго — гигантски гущер или змия. Тя спря насред крачка и се заслуша. Съскането не се повтори. Мисълта да почука на вратата му и да го попита дали е добре изчезна доста бързо. Ако Анди Изблещеният имаше проблем, това беше кофти. Беше отблъснал целия екип със странното си поведение, а Джина твърдо вярваше в максимата: „Жънеш каквото си посял“.

Минута по-късно тя вече поздравяваше някои от учените, докато пускаше ресторантския тестер и слагаше първите филии хляб в него.

Неин дълг беше да провери как е Анди или да каже на командира на станцията какво е чула.

Анди беше открил начин да притъпи болката в главата си. Беше се случило в трескавите секунди, докато късаше плаката. Координацията на движенията му беше разстроена, така че, когато захапа парче хартия, откъсна и част от месото до нокътя на показалеца си. На вкус кръвта беше топло съчетание на месинг и сол и в мига, в който докосна устните му, болката, която блъскаше дъната на очите му, се притъпи.

Той задъвка парчето месо — то беше еластично и жилаво като гума за триене, която се е втвърдила с времето. Зачуди се какво върши, когато от пръста му капна кръв. Вдигна ръка и омаяно загледа следите, които кръвта оставяше по кожата му. Размаха ръка, за да я подкара по линиите на дланта си. Изкикоти се, когато топна пръст в нея и започна да пише по стената. Червени петна върху бялата пластмаса. Започна да изписва букви, да ги подрежда в думи, в идея, до която трябваше да стигне много по-рано. Тя беше толкова проста, толкова съвършена. Признаваше, че изречението, което написа, е грубо оформено, с кръв не се пишеше лесно, но мисълта беше съвършено ясна.

Осакати Гьоринг заради гарвана Никол.

Някакъв инстинкт или чувство за самосъхранение му подсказа да се почисти, преди да излезе, за да намери онова, което му беше нужно, за да изпълни своя план. Превърза пръста си с безцветна лепенка и избърса кръвта от устните си. Провери дали коридорът е празен и излезе от стаята си.