Тайната на остров Пайн

27.

Майор Еспиноза остави прогнозата за времето на писалището на Луис Ларета. Малкият кабинет със задължителната снимка на генералисимус Ернесто Корасон на едната стена и плакат с полуголо момиче на другата беше изпълнен с дима от техните пури.

— Бурята би била отлично прикритие за нападението на американските специални части. Те очакват ние да си седим в помещенията, докато се промъкнат и разположат експлозиви навсякъде в базата. — Изглеждаше мрачен. — Смятам да изпратя патрулите около територията на базата още няколко километра напред. Ако американците са тук, сигурно са скочили с парашути навътре в полуострова и ще дойдат откъм сушата.

— Не мислиш сериозно, че ще нападнат, нали? — каза Ларета и махна безгрижно с кубинската пура.

Еспиноза го погледна хладно.

— Плащат ми, за да бъда готов за това. Не разполагам с лукса да имам собствено мнение.

— Всички имаме своите задачи — отговори директорът на базата, като си помисли, че е по-добре войниците да мръзнат навън, а не неговите хора.

Някой почука на вратата.

— Влез — подвикна Ларета.

На прага се появи Ли Фонг, началникът на китайския изследователски екип. На лицето му грееше широка усмивка.

— Как си, Фонг? — попита Луис.

— Много добре. Намерихме „Спокойно море“.

Директорът подскочи от мястото си.

— Толкова бързо? Това е прекрасно. Ето, заповядай, почерпи се с една от моите пури. — Той измъкна от долното чекмедже бутилка коняк и картонени чашки.

— Аз обикновено не пуша, но по този случай… — усмихна се любезният китайски инженер.

— Сигурен ли си, че си открил точно „Спокойно море“?

Ли извади джобния си компютър и намери една снимка. После подаде малкия уред на Еспиноза.

— След като получихме силен сигнал от сонара, спуснахме подводна камера. Признавам, че резолюцията не е много висока, но това е десният борд на една от най-големите джонки, строени някога.

На Хорхе снимката му се стори като тъмно петно на по-светъл фон.

— Приемам казаното на доверие.

— Повярвай ми. Това наистина е „Спокойно море“. Утре ще се гмурнем до останките и ще извадим неопровержими доказателства. Опитах се да докладвам резултатите още докато бяхме в морето, и да поискам веднага да изпратите водолази, но не можахме да предадем съобщението. — Той взе чашката, която Ларета му подаваше.

Еспиноза отказа.

— Дежурен съм.

— Ти губиш. — Директорът вдигна чашата и му кимна, след това я вдигна към Ли Фонг. — Поздравления. От този момент вече никой не може да поставя под съмнение нашите права върху тази земя и богатствата в недрата й. Момчета, честно да си призная, откакто започнахме строителството, винаги съм се страхувал, че операцията ще бъде разкрита и ще ни изритат от тук. Е, това вече не може да се случи. Ще останем тук завинаги!

— Свърза ли се с твоите шефове? — попита Еспиноза китаеца.

— Да, преди малко. Те са много доволни. — Той сияеше. — Прекият ми началник ми обеща орден и че нашата фирма винаги ще получава държавни поръчки.

— Сигурно ще ти вдигнат яко заплатата — каза Ларета и му сипа още бренди в чашата. — Накарай ги да разберат, че го заслужаваш.

— Да, точно това възнамерявам да направя. О, щях да забравя. Корабът на брега.

— Какво за него? — попита рязко Еспиноза. Все още изпитваше подозрения към този скитник.

— Откачил се е от брега и сигурно ще заплава отново.

— Някакъв пушек от димохода?

— Не, не. Има силен крен на едната страна и смятам, че скоро ще се обърне.

Еспиноза съжали, че не бе позволил на сержант Лугонес да заложи няколко заряда и да вдигне кораба във въздуха. Още не беше късно. Можеше да помоли капитана на „Гилермо Браун“ да потопи старото корито с една ракета, но знаеше, че няма приемливо оправдание за изразходването на толкова скъпо въоръжение. С малко късмет бурята щеше да потопи кораба или щеше да го отнесе толкова навътре в морето, че нямаше да има защо да се тревожи за присъствието му.

— Господин Ларета, ще ми налееш ли още малко от това бренди?

— С най-голямо удоволствие. — Луис сипа още една порция в хартиената чаша.

Изведнъж майорът скочи на крака. Нещо не беше наред. Имаше някакво предчувствие, което го караше да тръпне от нерви. Американците щяха да дойдат. Тази нощ или утре, когато започне бурята, и щяха да съсипят всичко, с което тези двамата се гордееха.

— Господа, трябва отново да ви напомня, че докато светът не признае формално Антарктическия полуостров за суверенна аржентинска територия, ние ще сме в опасност.

— Хайде, майоре. — Ларета не можеше да носи на алкохол и вече завалваше думите. — Няма нищо лошо да отпразнуваме нашия успех.

— Може би, но си мисля, че малко избързвате. Съобщи на работниците, че полицейският час започва след час и изключения няма да се правят. Хората ми ще патрулират със заповед да стрелят. Разбра ли?

Това накара Ларета да изтрезнее.

— Да, господин майор. Полицейският час започва след час.

Еспиноза се обърна и излезе от кабинета. От пристигането им той доста измъчваше войниците са, а тази вечер щеше да ги натовари още повече. Когато с Раул ги разположеха на позиции, нямаше да остане и сантиметър неохранявано пространство около петролния терминал и тъй като познаваше склонността на американците да спасяват заложници, щеше да удвои и охраната на учените.

Хуан отдръпна правия бръснач от шията си и го потопи в медната мивка. Острият наклон на „Орегон“ го принуждаваше да се държи с другата ръка за стената. Прокара бръснача още веднъж по бузата си, изплакна острието и внимателно го подсуши с меха хавлиена кърпа. Дядо му беше бръснар и от него знаеше, че бръсначът остава дълго остър, когато не го прибираш мокър.

Натисна повдигача, за да изпразни мивката, и взе да плиска лицето си с вода. Погледна се в огледалото над тоалетната масичка. Гордееше се с решението, което взе, макар да знаеше, че би трябвало да поемат към Южна Африка, където им бяха гарантирани по пет милиона седмично за нищо работа — трябваше да наглеждат един държавен глава, който нямаше врагове.

Подсуши лицето си с кърпа и облече тениска. Бяха пуснали слабо отоплението, но въпреки това ръцете и гърдите му бяха настръхнали.

Влезе с подскоци в дрешника, за да си избере протеза за днешната мисия. Имаше пет. Бяха подредени на пода като леви каубойски ботуши. Няколко минути по-късно свърши с обличането и тръгна към басейна за спускане на вода. Знаеше, че трябва да хапне нещо, но стомахът му беше прекалено свит.

Подводният оперативен център кипеше от активност. Инженери и техници работеха по номада, който току-що бе докарал Троно и групата му. Майк докладва, че експлозивите са поставени и готови за взривяване. Екипът му беше пробил отвори от долната страна на глетчера, увиснал над залива, и ги бяха напълнили с достатъчно експлозиви, за да срутят стотици хиляди тона лед.

Хуан прехвърли картината от няколко външни камери на един от компютрите в центъра. Снежни вихрушки се стоварваха върху кораба от всички страни, а вятърът постоянно сменяше посоката си. В морето бушуваха вълни, които се изстрелваха достатъчно високо, за да се стоварят на палубата. Когато се блъскаха в брега, имаха силата да търкалят скали с тегло стотици килограми като камъчета. Той превключи на метеорологичната карта. Температурата беше минус дванайсет, но силният вятър я беше смъкнал на под трийсет.

Няколко минути по-късно се появиха Еди Сенг и Линк. Заради броя на пътниците, крито се надяваха да докарат на кораба, групата нападатели трябваше да е малка. Номадът беше конструиран за десет души, но някак си трябваше да побере двайсет и един.

Отново носеха арктическо облекло, което приличаше на облеклото на аржентинските войници. Бяха взели за учените допълнителни канадки в непромокаеми торби, завързани за подводницата. Друга подобна торба беше пълна с костите на починалите норвежци. Хуан все още не знаеше какво да направи за изкупление, че е нарушил вечния им покой.

Морис се появи до него с поднос за сервиране. Часът беше три сутринта, но той изглеждаше свеж и безупречно облечен, както винаги.

— Капитане, зная, че рядко хапвате преди мисия, но сега трябва. При тези атмосферни условия тялото прекалено бързо изгаря калориите. Не зная дали съм го споменавал, но аз бях в Кралския флот, когато аржентинците навириха носове в Южния Атлантически океан. Момчетата, които превзеха Южните Сандвичеви острови, се върнаха вкаменени като Стоунхендж.

Свали капака и поднесе на Хуан омлет с шунка и гъби. Ароматът сякаш развърза възлите в стомаха му, но и му напомни нещо, което беше забравил, затова изпрати Морис обратно в кухнята.

Спускането на вода мина гладко и скоро вече плаваха. Първият признак, че са настъпили някакви промени, се прояви, когато минаха близо до „Адмирал Гилермо Браун“. Въпреки множеството други шумове Хуан чу, че са пуснали главните двигатели. Шумът и вибрациите се носеха из водата и отекваха в стоманения корпус на подводницата. Това нямаше да промени плановете им, но той го прие като лош знак.

За разлика от предишния път, когато бяха пристанали при транспортните корабчета, сега изплаваха в далечния край на кея, по-близо до мястото, където бяха затворниците. Воят на бурята заглуши шума от излизането на „Номад“ на повърхността.

Само миг по-късно Линк отвори люка. Той изчезна, докато Хуан си обличаше канадката и нагласяше очилата, и се върна бързо.

— Имаме проблеми.

— Какво става?

— Огледах кея с правия бинокъл за нощно виждане и преброих трима постови.

— В нощ като тази? — удиви се Еди.

— Точно защото е такава нощ — обясни му Хуан. — Ако бях на мястото на Еспиноза, щях да предположа, че бурята ще се използва за атака, и щях да разположа хората си.

Хуан взе бинокъла от него и сам провери положението, легнал по корем на кея. Видя войниците, а когато огледа по-внимателно базата, забеляза сенки, които се движеха нагоре-надолу. За минута преброи не по-малко от десет постови.

— Трябва да променим плановете си.

Първоначално смятаха да освободят заложниците и да ги качат на миниподводницата, преди да се заемат с аржентинския крайцер. Но с толкова охрана по периметъра на базата вероятността да бъдат открити беше твърде голяма. Щяха да използват кораба като маневра за отвличане на вниманието. Той обясни на хората какво иска да направят и се погрижи Макс на „Орегон“ да чуе инструктажа.

— Не ми харесва тая работа — подхвърли Хенли накрая.

— Нямаме голям избор. Не виждам друг начин да се доберем до учените.

— Добре. Кажете ми, когато сте готови.

— Доберете се колкото може по-близо до затвора и чакайте моя сигнал — нареди той на другите двама от екипа.

Те излязоха, като взеха по един от непромокаемите пакети. Трябваше да пълзят по корем, за да не бъдат открити. Щяха да им трябват най-малко двайсет минути, за да стигнат до импровизирания затвор.

Хуан пое в противоположната посока. Вятърът дърпаше канадката му и превръщаше всяка крачка в битка. Блъскаше го в лицето, а после сменяше посоката и го караше да залита. Шалът му се размести и той имаше усещането, че кожата му е залята с луга.

От вятъра имаше поне една полза — повечето от войниците стояха с гръб към него.

Видимостта си оставаше ограничена и той, едва не се блъсна във войника, който беше застанал в завета на един булдозер. Закова на не повече от метър и половина от него. Мъжът беше застанал в профил и беше толкова близо, че се виждаше как козината по качулката му трепка. Хуан отстъпи крачка, после още една, но отново се вкамени, защото дойде втори постови.

— Ягуар — извика първият, когато видя другаря си да се приближава.

— Капибара18 — отговори вторият.

Хуан се усмихна. Информацията беше полезна. Съобщи наученото на Еди и Линк по радиостанцията, за да знаят какво да отговорят, ако ги спрат.

Оттук нататък той започна да се придвижва по-бързо. Срещна един постови, който вдигна автомата си и подвикна:

— Ягуар.

— Капибара — спокойно отговори Хуан, а аржентинецът свали оръжието и каза:

— Единственото, което ме успокоява, е, че майорът е с нас навън, а не някъде на топло.

— Никога не ни е карал да вършим неща, които сам не може да направи — отговори Хуан, без да знае дали е така. Обаче беше видял достатъчно от Еспиноза, за да разбере, че не е от командирите, които стоят отзад.

— Така е. Пази се. — Войникът продължи нататък. След десет минути и трима замръзнали и отегчени постови Хуан стигна до газопреработващата инсталация.

— Аз съм тук — обади се той на своите хора. — Вие къде сте?

— Още далече от целта — отговори Линк. — Тук е като в Рио по време на карнавала. Има твърде много хора.

— Макс, готов ли си?

— Баластът е изхвърлен, а двигателите мъркат като котета.

— Окей, чакай така.

Хуан отвори вратата за служителите и влезе във фоайето. Един постови веднага се провикна:

— Кайман.

Кабрило преглътна. Значи имаха различни пароли и отговори за различните обекти. Изруга наум предвидливостта на Хорхе Еспиноза, докато трескаво прехвърляше имената на всички латиноамерикански животни, които знаеше. Лама, боа, анаконда, оцелот, ленивец. И тогава реши да рискува.

Мина половин секунда и войникът щеше да заподозре нещо. Каква е връзката между ягуара и капибара? Хищник и неговата плячка. Кайманите ядат риба. Трябва да е риба. Коя обаче? Той изстреля единствената, за която се сети:

— Пираня.

Лостовият свали оръжието си и Кабрило едва сдържа въздишката от облекчение.

— Нали знаеш, че не бива да влизаш тук — каза войникът.

— Извинявай, само да се постопля.

— Съжалявам, знаеш какви са заповедите на майора.

— Хайде, човече, сега го няма.

Войничето помисли малко, след това на лицето му се изписа съчувствие.

— Добре, влез вътре. Но само за пет минути и ако се появят Еспиноза или Хименес, ще им кажа, че се криеш там отпреди аз да застъпя на пост.

— Само пет минути. Обещавам.

Хуан мина покрай пазача и влезе в отопленото помещение. Трябваше да си свали качулката и да дръпне ципа на канадката. Машините, които преработваха природния газ, идващ по тръбите от петролните кладенци, бръмчаха тихичко. В другия край пещите работеха на пълни обороти, за да не позволят на залива да замръзне. Кабрило отново се удиви, колко сложна е базата на аржентинците.

— Макс, вътре съм. Давай.

Хуан намери една от главните тръби за постъпващ газ. Извади малко взривно устройство и нагласи сензора за движение. Не беше особено чувствителен, но за онова, което щеше да последва, бе напълно достатъчен.

Точно се готвеше да си върви, когато четирима мъже влязоха във фоайето. Бяха си свалили канадките и той веднага позна майор Еспиноза. С него бяха сержантът, който се бе качил на „Орегон“, и двама ефрейтори. Хуан бързо се скри зад някаква машина.

— Видяхме те да влизаш — надвика Еспиноза бръмченето на машините. — Не си усложнявай положението. Излез доброволно и няма да ти повдигна обвинение в дезертьорство.

Кабрило погледна взривното устройство, след това едрите ефрейтори пред вратата. Еспиноза и сержант Лугонес тръгнаха да го търсят.

— Макс — прошепна той тревожно. — Може би бомбата ще ме разкъса, но ти не спирай. Разбра ли? Все някак ще успея да се измъкна.

— Разбрано — отговори Макс сухо. Съзнаваше, че Хуан вероятно лъже за измъкването.

Хенли се загледа с празен поглед в пространството, но след малко се насили да действа.

— Господин Стоун, вдигни мощността на пет процента и опъни малко буксирното въже, ако обичаш.

— Слушам. — Ерик набра кодовете на двигателите на „Орегон“, които нямаха равни, и го придвижи четвърт възел напред.

Един техник, оставен на пост в кърмовия отсек, където беше барабанът за буксирното въже, се обади да съобщи, когато то започна да показва признаци на напрежение.

Въпреки че вятърът и вълните блъскаха кораба, Ерик винаги разбираше кога дърпа въжето. Знаеше как реагира „Орегон“ при почти всички обстоятелства.

— Въжето опънато, господин Хенли — обяви той с обичайната официалност в оперативния център, когато бяха в мисия.

— Отлично. Постоянно ускорение от трийсет метра на минута. Не прецаквай работата, момче.

— Слушам.

На километър и половина от кърмата въжето, минаващо около бетонната колона на кея и под носа на „Адмирал Браун“, се вкорави като стоманен прът, когато магнито-хидродинамичните двигатели се забориха с инертната маса на крайцера. Силите, които действаха, бяха огромни. Крайцерът започна да се движи, но не толкова бързо, че екипажът да разбере, че не става дума за удар от силна вълна по кърмата.

Първо трийсет сантиметра, после шейсет, после три метра. И в този миг опъна котвената си верига.

Ерик продължи да увеличава мощността, което беше причина кърмата на „Орегон“ да потъне дълбоко, докато водометните движители изстрелваха дебели струи вода. Но упоритите шегелни болтове, които Хуан бе отвил с толкова усилия, отказваха да отстъпят тези последни сантиметри. Точковите заварки на една от монтажните планки се скъсаха и тя поддаде, увеличавайки натоварването върху другите. „Орегон“ напъна по-силно и още една от планките се скъса. Останаха само шест. Метал стържеше в метал, докато шегелните болтове упорстваха да изпълняват своята задача.

Най-сетне те изскочиха и енергията, натрупана във въглеродните нишки по време на трескавото опъване, внезапно се освободи. От почти неподвижно състояние „Адмирал Гилермо Браун“ внезапно се понесе с шест възела. Въпреки ранния час капитанът беше на мостика и вдигна очи от доклада, който преглеждаше. Той веднага разбра какво се е случило.

— Боже мили, скъсала се е котвената верига. Кормчия, пълен назад с една трета мощност.

— Слушам, пълен назад с една трета мощност.

С две газови турбини, които заедно бяха способни да развият мощност двайсет хиляди конски сили, капитанът беше уверен, че ще устоят на всякакъв вятър. Но когато погледна индикатора за скоростта им над морското дъно, откри, че не само не е намаляла, а е нараснала.

— Кормчия, пълен назад половин мощност. Побързай, моряко!

Кеят беше само на осемстотин метра и корабът сякаш, се движеше право към едно от газопреработвателните предприятия. Изведнъж капитанът осъзна, че вятърът и вълните са по-силни от всякога.

— Пълен назад!

„Орегон“ можеше да се справи с двайсетте хиляди конски сили на крайцера без проблем. Ерик беше вдигнал мощността на осемдесет процента и със задоволство отбеляза, че сега теглят „Адмирал Браун“ със скорост шестнайсет възела. Въпреки разстоянието и бурята чу как една сирена започна да вие за настъпваща опасност от сблъсък.

Крайцерът беше безпомощен като шхуна със строшени мачти и се носеше право към газовото предприятие. Капитанът не можеше да си обясни какво става. Беше заповядал пълен завой наляво, за да се плъзнат встрани и да избегнат пряк удар в инсталацията, а плавателният съд отговори с бавно странично плъзгане. Миг преди удара той погледна отново индикатора за скоростта над дъното и с удивление видя, че вятърът тласка неговия боен кораб с почти двайсет възела.

Кабрило нямаше време за любезности. Каквото и да се случеше в тази сграда, доказателствата щяха да изгорят, когато „Адмирал Браун“ се покажеше през предната стена. Нави заглушител на своя ФН 75 и изчака, докато Еспиноза и сержантът изчезнаха от погледа му.

Използва плетеницата от тръби за прикритие и се приближи към вратата. Двамата ефрейтори бяха нащрек, но голямото, подобно на хангар пространство беше слабо осветено, а Хуан разполагаше с достатъчно укрития. Той непрекъснато поглеждаше назад, за да се увери, че останалите не са му минали в гръб. Точно се прицелваше, когато един редуцир-вентил точно зад гърба му избълва струя горещ въздух нагоре. Двамата ефрейтори погледнаха натам и единият го забеляза, вдигна автомата си и даде къс откос.

Беше истинска загадка как куршумите не повредиха някой важен кран или тръба.

Хуан се наведе, но веднага след откоса се изправи и повали единия от пазачите с два изстрела в гърдите. Войникът, който го беше пуснал в сградата, нахлу през вратата, стиснал здраво автомата си. Ефрейторът се беше хвърлил по корем зад няколко двесталитрови варела.

Кабрило стреля още два пъти и войникът падна напред, а вратите се затвориха зад него.

В далечината се чуваше как Еспиноза реве някакви заповеди.

Ефрейторът надникна иззад варелите, но Хуан заби един куршум на два сантиметра от главата му и хукна с все сили. Разстоянието беше по-малко от шест метра. Стигна до варелите и скочи на тях. Ефрейторът още лежеше по корем и не беше чул нищо.

Тъй като от дупката в единия от варелите потече нещо, Хуан предположи, че са пълни. Но не бяха.

Той стъпи на капака на единия и го събори заедно с още три. Стовари се в средата на дрънчащата бъркотия и за миг се зачуди какво се е случило. Аржентинецът се съвзе бързо и насочи автомата си срещу него. Кабрило беше изтървал пистолета при падането, затова ритна един варел срещу войника, за да му попречи да стреля. Късият откос изсвири нагоре към Т-образните подпорни колони.

Кабрило прегърна празния варел и се хвърли с него срещу аржентинеца. Повали го и се стовари на гърдите му. Ребрата на мъжа се строшиха като сухи съчки. Хуан трескаво затърси автоматичния си пистолет и точно се навеждаше да го вдигне измежду два варела, когато стената зад него беше надупчена от деветмилиметрови куршуми.

Еспиноза веднага го позна. Очите му се разшириха от учудване, а после се присвиха от задоволство, щом осъзна, че човекът, който му беше причинил толкова неприятности, се намира само на шест метра от него и няма оръжие.

— Знам, че си сам — каза той. Сержант Лугонес се появи зад гърба му. — Сержант, ако мръдне и един мускул, гръмни го на място.

Еспиноза остави автомата си на един от варелите, извади пистолета от кобура и го положи до него. След това тръгна към Хуан със самодоволния вид на злодей, който най-сетне е сгащил най-беззащитното дете в квартала. Не спря дори когато отвън зави тревожно корабна сирена.

— Не зная кой си и откъде си дошъл, но смъртта ти ще бъде особено забавна.

Хуан му стовари един светкавичен десен прав в носа и аржентинецът залитна.

— Много приказваш, друже.

Майорът се хвърли напред в сляпа ярост, а Кабрило го остави да се приближи и отстъпи в последния момент. Еспиноза профуча покрай него, Хуан го удари в гърба и майорът се блъсна в стената толкова силно, че ламарините издрънчаха.

— Биеш се като момиче — подигра го Хуан. — Лугонес, простреляй го в крака.

Подофицерът не се поколеба и секунда — стреля и Хуан се стовари на земята, като стискаше крака си и виеше от болка.

— Чудесно, а сега да видим как се биеш ти — подигра му се Еспиноза. — Изправи се, или следващият изстрел ще ти съсипе коляното.

Хуан се опита да се изправи, но всеки път рухваше на циментовия под.

— Май вече не е толкова корав, нали, сержант?

— Не е, господин майор.

Еспиноза се наведе и изправи грубо Хуан. Той се люшна неуверено и с усилие на волята си наложи да не изкрещи. Еспиноза го задържа прав с една ръка, а с другата му стовари два силни удара в корема. Хуан се преви и започна да пада, като едва не повлече и аржентинеца.

— Жалка работа — изпръхтя Еспиноза и се пресегна надолу, за да повтори изпълнението.

Хуан не помръдна, докато главата на Еспиноза не се оказа на трийсетина сантиметра от него. Тогава го хвана с една ръка за брадичката, а с другата за тила. Макар че беше в неудобна позиция на земята, той все пак успя да извие главата на Еспиноза и прекърши гръбнака му. Тялото омекна като гумено и се свлече на пода. Хуан взе пистолета и стреля, преди сержант Лугонес да се осъзнае. Първият куршум попадна в корема му и излезе откъм гърба, а вторият се заби между очите.

Сирената отново нададе отчаян вой. Хуан успя да се изправи, куршумът не беше повредил протезата му, и хукна към вратата в мига, когато гигантски сблъсък сякаш изтръгна сградата от нейните основи и острият нос на бойния крайцер „Адмирал Гилермо Браун“ проби стената.

Шест секунди по-късно ударните вълни от рухващите колони и бетонни късове взривиха бомбата.

Сградата пламна като цепелина „Хинденбург“ над Лейкхърст.