Тайната на остров Пайн

24.

Хорхе Еспиноза се събуди от леко докосване по рамото. Като всеки добър войник той се разсъни начаса. Адютантът му, ефрейтор Де Росас, стоеше наведен над него.

— Съжалявам, че се налага да ви събудя, майоре, но на входа на залива се появи голям кораб.

— Военен?

— Не, господине, товарен. Заседнал е на брега.

Еспиноза отхвърли дебелата купчина завивки и веднага съжали. Макар директорът Ларета да се беше похвалил, че горивото не е проблем за базата, въздухът в помещението, което използваха за квартира, беше постоянно хладен. Еспиноза облече два чифта егерско бельо, преди да навлече бойната униформа. На краката си нахлузи три чифта чорапи.

— От кораба правиха ли опит да се свържат с нас?

Адютантът отвори щорите, за да пусне вътре лъчите на онова, което минаваше за слънце в тази вечно замръзнала пустош. Помещението едва побираше леглото и гардеробчето. Стените му бяха боядисани така, че да имитират шперплат. Единственият прозорец гледаше към задната част на друга сграда само на метър разстояние.

— Не, майоре. Корабът има вид на изоставен. Лодбалките за една от спасителните лодки са празни. Като се съди по това колко е очукан, вероятно е изоставен преди доста време. Сержант Лугонес го провери с бинокъла за нощно виждане16. Нищо. Корабът е леденостуден.

Еспиноза отпи голяма глътка силно кафе. То не се оказа много подходящо за налепите в устата му и той направи гримаса.

— Колко е часът?

— Девет.

Значи три часа сън. Беше изкарвал и с по-малко. С Хименес и група сержанти цяла нощ бяха обикаляли хълмовете зад базата в търсене на удобни места за засада. Насеченият терен представляваше естествено укрепление със стотици места за разполагане на автоматчици. Единственото затруднение беше как да ги опазят от замръзване. Днес щяха да проверят колко дълго могат да издържат хората на позициите и да запазят своята боеспособност. Сержантите предполагаха около четири часа, но неговата оценка се доближаваше повече до три.

Той свърши с обличането и допи остатъка от кафето. Червата му куркаха, но реши да проучи тайнствения кораб преди закуска.

— Събуди лейтенант Хименес.

Отне има само петнайсет минути, за да прекосят залива с едно от транспортните корабчета. Резултатът от изпускането на топлите мехурчета беше забележителен. Водата не само не беше замръзнала, но и въздухът над нея бе с температура около нулата, докато в базата тя се движеше около смразяващите костите минус трийсет. Извън залива над водата се стелеше ледена коричка, която се повдигаше и спускаше с вечното движение на вълните, макар че първите намеци за настъпващата пролет се опитваха да я разтопят. В открито море отчетливо се различаваше пътека от незамръзнала вода, по която ледоразбивачът неуморно плаваше, за да поддържа жизненоважната връзка с родината.

Транспортното корабче мина достатъчно близо до една от петролните платформи, за да се види, че камуфлажът й се състои от тънки листа гофрирана ламарина, боядисана така, че да прилича на айсберг. Стърчащите изпод ламаринената обвивка масивни стоманени колони издаваха фалшификацията.

При тесния вход към залива минаха през район с раздвижена от леки вълнички вода. Това беше мястото, където от тръбите се издигаше завесата от топла вода, която пречеше на леда да влиза в пристанището. Докато го пресичаха, на Еспиноза за пръв път, откакто бяха пристигнали в Антарктида, му стана топло.

Той насочи вниманието си към кораба. Със сигурност беше стар плавателен съд и го обгръщаше аурата на някаква призрачност. Корпусът представляваше миш-маш от различни бои, изпъстрени с петна и драскотини, сякаш боядисването е било възложено на деца. Палубните надстройки бяха в по-голямата си част бели, а единственият димоход беше покрит с избеляла червена боя. Корабът разполагаше с пет крана: три на носа и два на кърмата, и те го превръщаха в онова, което моряците наричаха „клечковоз“. След като морските превози бяха превзети от контейнеровозите, подобни плавателни съдове бяха смятани за старомодни и повечето отдавна бяха превърнати в скрап.

— Боже, каква купчина ръжда — обади се лейтенант Хименес. — Обзалагам се, че и плъховете са го напуснали.

Колкото повече се доближаваха до него, се виждаше, че не е малък кораб. Еспиноза прецени, че вероятно е дълъг повече от сто метра. Името му не можеше лесно да се различи, защото боята беше избеляла и проядена на много места от ръжда, но все пак успя да го разчете: „Норего“.

Десетина метра от носа на кораба бяха забити в камъчетата на брега, а до него беше изтеглено транспортно корабче. Група мъже стояха около него. Един разпъваше алуминиева стълба, която едва достигаше долния край на релинга.

Корабчето на Еспиноза се плъзна до другото. Един от моряците хвърли въжето на брега при войниците, които го издърпаха колкото можаха нагоре. В това време друг моряк спусна трапа, който представляваше проста триметрова дъска.

Щом майорът стъпи на покрития с дребни камъчета бряг, сержант Лугонес му отдаде чест. За разнообразие този ден небето беше ясно, а температурата се колебаеше някъде около поносимите минус десет градуса.

— Свободно, сержанте. Каква гледка, а?

— Да, майоре. Най-невероятното нещо, което съм виждал. Забелязахме го на разсъмване и дойдохме да го разгледаме. Моля за извинение, но реших, че заслужавате малко сън против бръчките.

От всеки друг подобно изказване би се приело като сериозно нарушение на устава, но жилестият сержант си беше извоювал правото от време на време да проявява фамилиарност.

— На теб ще ти трябват години за тази цел — ухили се майорът.

Наоколо се понесе кикот.

— Сержанте, стълбата е готова — каза един от войниците.

Еспиноза пое първи по нея, като двама души я държаха за основата в случай на някой по-силен порив на вятъра. Майорът беше преработил така външните си ръкавици, че можеше да освобождава показалците си, за да влизат в спусъчната скоба. Той надникна над фалшборда. На палубата цареше бъркотия — варели от нафта и разхвърляни мореплавателски принадлежности. Не забеляза движение, затова махна на следващия да се качи при него.

Вятърът виеше толкова пронизително в стрелата и кабелите на крана, че по гърба на Еспиноза полазиха тръпки. Звучеше като вой на оплаквачки. Майорът погледна нагоре към прозорците на мостика, но не видя нищо, освен отражението на небето.

Миг по-късно до него застана Раул, последван от Лугонес. Сержантът беше въоръжен с автомат, под чиято къса цев беше монтирано мощно фенерче. Тримата пресякоха предпазливо палубата, като единият винаги прикриваше напредването на останалите. На отвора под мостика нямаше преграда, затова стигнаха до релинга на десния борд и продължиха към кила. Над главите им се издигаха подобните на скелет празни лодбалки. От всяка висеше стоманено въже.

Хименес завъртя колелото и освободи резетата, после погледна към Еспиноза, който кимна, и той отвори вратата. Сержант Лугонес държеше оръжието си в готовност.

Вътрешността беше сумрачна, затова Лугонес светна фенерчето. Бояджийските работи отвътре бяха почти толкова лошо изпълнени, колкото и отвън. Балатумът беше прокъсан и имаше вид, сякаш никога не бе виждал вода и парцал.

Дъхът им се виеше като ореол над главите им.

— Изглежда, домакините ги няма.

— Да не избързваме, лейтенанте. Хайде да се качим на мостика. Ако някъде има отговори на тази мистерия, единственото място, където можем да ги открием, е мостикът.

Изкачиха се няколко палуби нагоре, като надникваха в помещенията, край които минаваха. От начина, по който бяха разхвърляни мебелите, беше очевидно, че изоставеният съд е преживял тежка буря. Не откриха никакви следи от екипажа.

Мостикът беше широк и сумрачен заради слоя сол, който покриваше стъклата. Отново не откриха никого, но на масата за карти зад щурвала намериха лист хартия, поставен в найлонов джоб и залепен за нея с няколко безцветни лепенки.

Лугонес използва бойния си нож, за да извади листа, и го подаде на своя началник.

Еспиноза зачете на глас:

Беше подписано от капитан Джон Дарлинг от линията за товарни превози „Прокси“. И най-важното — писмото бе подписано — януари миналата година. Старата черупка беше дрейфувала в течение на двайсет месеца.

— Дали екипажът се е спасил? — попита Лугонес.

Еспиноза поклати глава.

— Нямам представа. Обаче се чудя защо корабът не е потънал. Когато един капитан напуска своя кораб, трябва да е напълно сигурен в причините. Искам да проверя двигателния отсек и останалите помещения.

След десетина минути и няколко погрешни завоя откриха стълба, която се спускаше във вътрешността на кораба. Щом Хименес бутна вратата, ледена вода плисна краката им. Лугонес насочи фенерчето си надолу по стълбите. Те бяха напълно наводнени. Водата беше тъмна от маслото и на светлината проблясваше във всички цветове на дъгата.

— Това обяснява всичко. Пълен е с вода — подхвърли сержантът.

— Чудя се какво ли са превозвали — измърмори Хименес. — Доколкото си спомням закона за морско спасяване, който намери кораба, има право да запази и него, и товара му.

— А кога си учил морско право? — попита подигравателно Еспиноза.

— Не съм, но гледах документален филм по телевизията.

— Дръж крадливите си ръце в джобовете. Ние сме войници, а не търговци на скрап. Сигурно при другия отлив или когато излезе буря, тази развалина ще отплува наново.

— Дали да не пробием няколко дупки в корпуса, за да потъне със сигурност? — предложи сержант Лугонес.

Еспиноза се замисли.

— След като е оцелял толкова време, нека го оставим на мира.

Три палуби под тримата гаучоси Хуан Кабрило се беше отпуснал в креслото си. Не му беше минавало през ум, че аржентинският майор, чието лице беше започнал да вижда и насън, ще се окаже романтик. Едно от най-големите му притеснения беше, че може да използват „Орегон“ за мишена. Бяха предотвратили откриването на термична следа, като отрязаха пътя на топлината към „външните“ части на кораба, намалиха отоплението в останалите сектори и използваха пълните с вода баластни цистерни като преграда срещу огледа. Номерът с наводнените стълби изиграха, като просто затвориха долу водонепроницаемата врата и вкараха с помпа малко вода от трюма.

Кабрило погледна към Макс Хенли, който клатеше глава.

— Какво? — попита той. — Нали ти казах, че мога да скрия кораба на прага им.

— Това не се брои — измърмори Макс.

— Колкото по-възмутителна е лъжата, толкова по-лесно се приема. По всички правила би трябвало да се страшно подозрителни, а я ги виж. След десет минути зарязаха претърсването, а нашият сладък майор е готов да се разплаче.

— Хуан, не мога да не ти го призная. Ти си много изобретателен кучи син. И сега какво? Ето ни тук. Какъв е планът?

— Честно казано, не съм мислил много какво ще се случи оттук нататък. Обърна ли внимание на товара под платнището на второто корабче? — Външните камери водеха наблюдение на войниците още от пристигането им на разсъмване. — По размери прилича на сонар със странично сканиране.

— Това означава, че се готвят да търсят останките на китайския кораб.

— Предполагам, че ще се опитаме да ги изпреварим?

— Този план се налага от само себе си — кимна Кабрило и се усмихна широко, като доволен от своето дете родител. Наистина не беше мислил какво ще правят, след като докара „Орегон“ на брега.

Макс кимна към изображението на войниците, които се мотаеха около носа.

— Трябва да изчакаме, докато тия задници се разкарат, за да изпомпаме достатъчно баласт и да отворим вратите на басейна.

Хуан кимна.

— Подозирам, че ще започнат търсенето още днес. Така че щом си тръгнат, започваме да действаме. Когато Тамара се събуди, попитай я дали иска да дойде с нас. Най-малкото, което можем да направим, е да й покажем легендарния кораб със съкровището, преди да го унищожим.

Хенли за пръв път чуваше за това и известно време гледа втренчено Хуан, преди да разбере логиката.

— Да, вярно, че ще е срамота, но ти си прав. Друго не може да се направи. Не можем да дадем на китайците и най-малкото доказателство в подкрепа на териториалните им претенции.

Час по-късно Хуан освободи ключалките, които придържаха десетметровата „Дискавъри 1000“. Триместната миниподводница нямаше спасителен люк, но така или иначе никой нямаше желание да плува във вода с температура около нулата.

Кабрило се настани на наклонената седалка на кормчията, а Тамара седна до него. Линда Рос беше изтеглила печелившия номер да ги придружи, макар че при тази температура не беше сигурна дали е чак такава късметлийка.

— Не можем ли да вдигнем температурата с няколко градуса? — попита тя.

— Съжалявам, но заливът, който открихме на сателитната снимка, е на границата на нашия обхват. За нас е по-важно да стигнем и да се върнем, отколкото мимолетното удобство.

— Китайците няма ли да са вече там? — попита Тамара. Тя беше увита в арктическата си канадка, а с друга беше загърнала дългите си крака.

— Не, те тръгнаха в погрешната посока. Тук има два залива с приблизително еднаква форма. Един в източна, а другият в южна посока. Благодарение на трупа, който Линда и екипът й намериха в изследователската станция „Уилсън-Джордж“, знаем, че останките трябва да са в тази посока. Тези хора ще прекарат следваща седмица в претърсване на район на петдесет мили от правилното място.

През следващите няколко часа плаваха на шест метра дълбочина. Тъй като полярното слънце беше много слабо, дори толкова плитко, водата беше почти черна. За да управлява подводницата, Хуан разчиташе на сонарната и лидарната17 система. Поне водата беше спокойна. Ако времето беше лошо, плаването толкова близо до повърхността щеше да е кошмарно.

Линда и Хуан се погрижиха Тамара да не скучае, като й разказаха някои от по-щурите изпълнения на Корпорацията и внимаваха да обрисуват Макс от най-хубавата му страна. Пиха подсладен чай и хапнаха сандвичи, приготвени в камбуза на „Орегон“, където храната беше на световно равнище.

— Навигационният компютър казва, че навлизаме в залива — съобщи Хуан на своите спътнички. — Тук дълбочината е триста метра, но после дъното започва рязко да се издига.

Беше се чудил къде в подобното на фиорд заливче може да е потопен китайският кораб. Предположи, че се го направили възможно най-близо до брега. Смяташе, че е открил най-доброто място на сателитната снимка. Имаше нещо като плаж, или поне район, където извисяващите се глетчери и планини бяха много по-ниски.

Той насочи подводницата към входа на залива и заложи курс до самото място. Не изпускаше от поглед екрана на сонара със странично сканиране. Както беше предположил, дъното се издигаше под ъгъл повече от шейсет градуса. Склонът беше скалист и ако излизаше над водата, щеше да е невъзможно да го сканират.

— Не мога да повярвам, че правим това — повтори Тамара за трети или четвърти път. — Само преди няколко дни бях напълно уверена, че адмирал Цаи Сонг и „Спокойно море“ са просто легенда, а сега може би ще видя кораба с очите си.

— Ако извадим късмет — укроти ентусиазма й Хуан. — За петстотин години може да са се случили много неща. Ледът може да го е стрил на клечки за зъби.

— Смяташ ли, че това се е случило?

— Не мисля. Ерик и Марк, запознахте се на мостика…

— Двамата с вид на малолетни?

— Те са отлични изследователи и прегледаха архивите от Международната година по геофизика през 1957–1958 година — тогава за последно са правени замервания в този район. Планините около залива не се споменават, но екип изследователи проучил глетчерите и открил, че са най-бавно движещите се на целия континент. Ако корабът лежи достатъчно дълбоко, нищо не може да му е станало, дори ако водата е замръзвала.

Кабрило потърка ръце, за да възстанови кръвообращението си. Провери заряда в акумулатора. Имаха повече от достатъчно енергия, стига да не вдигаха температурата.

Видяха първия признак на живот, когато един леопардов тюлен мина близо до плексигласовия наблюдателен купол. Тюленът се завъртя пред тях, като оставяше дълга следа от мехурчета, и изчезна така внезапно, както се появи.

— Сладурче — подхвърли Линда.

— Не и ако си пингвин.

Хуан държеше под око профила на дъното. Склонът, над който плаваха, се изравняваше с наближаването на брега, който беше на около пет километра разстояние.

— Уха — обади се Линда.

— Какво има?

— Току-що получих силен сигнал от магнитографа откъм десния борд.

Кабрило леко изви джойстика и подводницата се завъртя надясно. Не толкова елегантно като тюлена, но реагираше много по-добре от голямата „Номад“.

— Провери сонара — нареди той.

Точно пред носа им се намираше нещо, което за електрониката беше плътна стена, дълга сто й петнайсет и висока четирийсет метра. Беше на сто и няколко метра от тях — все още твърде далече, за да различат нещо на лошата светлина. Двигателите мъркаха приспивно, докато я наближаваха. Когато до нея оставаха петнайсетина метра, Хуан включи прожекторите, монтирани над корпуса.

Тамара притисна уста с ръце, за да сподави вика си. Сълзи започнаха да се стичат по гладките й бузи.

Макар да не бе вложил целия си живот в изследване на предмета, Хуан не можа да сподави вълнението си, когато видя огромната китайска джонка на дъното на море Белингсхаузен.

Мачтите отдавна бяха изчезнали, вероятно отчупени от някой минал над нея айсберг, а в корпуса имаше огромна дупка — точно под линията, където дъното е било обковано с медни листове. Като се изключат тези повреди, изглеждаше напълно годна за плаване. Ниското съдържание на сол и температурите около нулата на водата бяха причина тук да няма много живот, който да нападне дървото.

Над водната линия имаше дузини отвори.

— Отвори за греблата — обясни Тамара. — Кораб с такива размери вероятно е имал по двайсет от всяка страна. На всяко гребло е имало най-малко двама гребци, а понякога и трима. Вероятно корабът е бил с шест или седем мачти с квадратни платна, като всички джонки.

Когато наближиха още, видяха, че надстройките, които се простираха по протежение на целия кораб, са боядисани в масленожълто с червена ивица и имат архитектурни детайли в стила на пагодите.

— Императорът е настоявал корабите му да са богато украсени — продължи Тамара, — за да покаже богатството и изтънчеността на своето царство. Само най-добрите художници и занаятчии са получавали разрешение да работят по тях.

— Ти спомена, че бил натоварен със съкровище? — попита Линда.

— Нали ти ми показа буцата злато и парчетата нефрит, които сте намерили.

— Морякът, който се е спасил при потъването и е умрял близо до „Уилсън-Джордж“, трябва да ги е задигнал от складовете — предположи Хуан, докато ги плъзгаше над огромния кораб. — Възможно е при него прионите още да не са били развити и да е запазил някакви отблясъци на разум. — Д-р Хъксли беше потвърдила, че китайската мумия и Анди Генгъл бъкат от тях.

Над носа имаше две големи оръдия с формата на дракон. Те бяха уголемени разновидности на пистолета, който бяха намерили до тялото на Генгъл. Върху тях имаше толкова малко тиня, че Хуан успя да различи релефа на зъби около дулата и крила по протежение на цевите.

Кърмовата палуба беше три етажа по-висока от главната, а точно в средата се издигаше къща с елегантно наклонени страни на покрива. Тамара я посочи.

— Това вероятно е било жилището на капитана.

— Неговата каюта?

— По-скоро служебен кабинет.

Хуан ги свали и наклони подводницата към носа, над мястото, където адмирал Цаи беше закрепил експлозива, потопил кораба и убил нещастния екипаж. На светлината от ксеноновите прожектори видяха, че палубите и бордовете са дървени. Помещението, в което надничаха, беше прекалено широко, за да видят другата му страна, и вътре се издигаше същинска гора от подпори. Първа Тамара осъзна какво виждат.

— Това е едно от спалните помещения на екипажа. Връзвали са хамаци за колоните.

— Този начин на окачване продължава да се използва чак до двайсети век най-вече на военните кораби — допълни Хуан.

— Направо не е за вярване — измърмори Тамара.

— Да, а сега идва лошата новина — обяви Хуан. Тя го погледна вторачено. — Трябва да го унищожим. Доведох те, за да го видиш с очите си, но не можем да позволим на китайците да го намерят.

— Но…

— Никакво „но“. Съжалявам. Щом убедим аржентинците, че е в техен интерес да се откажат от плановете си за полуострова, не можем да предоставим на китайците възможност да запълнят вакуума. Те са се хванали за аржентинците, защото нямат основание за претенции. Корабът би им предоставил тази възможност. При това неоспорима. Те са открили Антарктида триста и осемдесет години преди първите европейци да стигнат дотук.

— Аз… — Тамара се смръщи — мразя политиката. Това е едно от най-значителните открития в историята на археологията и трябва да бъде пожертвано, защото група жадни за власт хора не могат да се откажат от няколко хиляди барела петрол.

— Страхувам се, че вече е решено — каза внимателно Хуан. — Залозите са прекалено високи. Нашето правителство реши да не играе ролята на световен полицай, но трябва да покажем на хората, че все пак има последствия от нарушаването на международните закони. Един от начините да го направим, е като унищожим тези останки.

Тя не го погледна и не каза нищо, но след няколко секунди кимна леко.

Хуан сложи ръка на рамото й, за да я утеши, после отново се зае с пулта за управление. Изпусна малко вода от баластните цистерни и докато миниподводницата се издигаше към повърхността, светлината започна да става по-ярка.

Когато изскочиха над водата, Хуан стана и прекрачи Линда, за да стигне до люка.

— Връщам се след секунда.

Той отстъпи настрана, когато отви заключващото колело, за да избегне потока леденостудена вода, който се изля на палубата. След това се изкачи по вградената стълба, а ръцете му станаха безчувствени от мократа стомана. Показа глава от люка й студът го накара да затаи дъх. Стотици игли се забиха в синусите му, а очите му започнаха да парят. Той пренебрегна всичко това и се съсредоточи върху околността. Език от лед се беше показал в пролуката между двете черни планини, които се издигаха най-малко на шестстотин метра в небесата. Ледът беше образувал стена между тях, която се спускаше чак до водата. Долният край беше ерозирал под въздействието на вълните при прилив и отлив, но останалата част изглеждаше здрава.

— Ще свърши работа — измърмори Хуан. Когато се върна на мястото си, усили отоплението до максимум — майната им на икономиите.