Тайната на остров Пайн

2.

Изследователска станция „Уилсън-Джордж“

Антарктически полуостров

Намаленият екип за презимуването усещаше идването на пролетта с костите си. Не че времето се беше оправило кой знае колко. Температурата рядко се повишаваше над минус двайсет, а ледените ветрове не спираха. Причината беше в увеличаващия се брой задраскани дни на календара в залата за развлечения. Това повдигаше духа на хората след дългата зима, защото бяха видели слънцето за последно някъде в края на март.

Само няколко изследователски станции оставаха целогодишно отворени на най-безлюдния континент на планетата. Обикновено те бяха много по-големи от „Уилсън-Джордж“, която се издържаше от коалиция американски университети и субсидия от Националната научна фондация. Дори по време на летните месеци, които започваха през септември, гроздът модулни къщи, издигнати върху забити в леда и скалите подпори, не можеше да подслони повече от четирийсет души.

Заради парите, които се наливаха в изследването на глобалното затопляне, беше решено станцията да работи и през зимата. Това беше първият опит и по всеобща оценка мина добре. Структурите бяха устояли и на най-ужасното, което Антарктида можеше да им стовари, пък и хората се бяха разбирали добре. Един от тях, Бил Харис, астронавт от НАСА, изучаваше въздействието на изолацията върху човешкото поведение за евентуален бъдещ полет до Марс.

„Уиджи“, както екипът наричаше своя дом през последните шест месеца, изглеждаше като излязъл от футуристичен скицник. Издигаше се до дълбок залив на Белингсхаузеново море в средата на полуострова, който сочи като замръзнал пръст към Южна Америка. Ако имаше слънце, човек можеше да види Южния океан с бинокъл. „Уиджи“ се състоеше от пет структури около център, който служеше за столова и зала за развлечения. Модулите бяха свързани с издигнати над земята пешеходни пътеки, конструирани така, че да се люлеят на вятъра. В дните, когато времето беше особено лошо, хората със слаби стомаси обикновено ги избягваха. Модулите бяха оформени като лаборатории, складове и спални помещения, като през изпълненото с труд лято хората спяха по четирима в клетка. По съображения за сигурност всички сгради бяха боядисани в червено. С матови панели по сводестите покриви и по някои от стените, те много приличаха на шахматно разположени силози.

По грижливо маркиран с въжета път се стигаше до прилична на боне сграда, която служеше за гараж за снегомобилите и моторните шейни. През зимата обаче времето беше толкова лошо, че хората там нямаха много възможност да използват тези превозни средства. Гаражът се отопляваше с отпадъчна топлина от основната сграда, като целта беше да се поддържат най-малко минус десет градуса, за да не се повредят машините.

По-голямата част от метеорологичното оборудване можеше да се контролира от разстояние, така че екипът имаше малко работа в дните без слънце. Бил Харис провеждаше своето проучване за НАСА, неколцина други използваха времето, за да завършат докторските си дисертации, а един работеше върху роман.

Анди Генгъл изглежда беше единственият, който нямаше с какво да запълва времето си. Когато пристигна, младият аспирант от държавния университет „Пен“ беше ръководил пускането на метеорологични балони и се отнасяше сериозно към своите проучвания на времето. Но не след дълго изгуби интерес към местните температури. Все още изпълняваше задълженията си, но често стоеше в гаража и когато времето позволяваше, предприемаше самотни разходки по брега за събиране на „проби“; какви — никой не знаеше.

Поради строгите правила за спазване на личното пространство и за да не си лазят по нервите, всички го оставяха да прави каквото иска. Никой не сметна, че той се поддава на онова, което психиатрите наричаха „синдром на изолацията“, а екипът — „изблещване“. В най-тежката форма човек можеше да получи и халюцинации. Преди няколко зими един датски учен бе изгубил няколко пръста на краката си и разни други неща, когато изскочи гол от базата на подветрената страна на полуострова.

Слуховете твърдяха, че той още се намира в копенхагенската лудница.

Беше решено, че Анди още не се е „изблещил“, а е просто навъсен самотник, когото с удоволствие избягваха.

— Добрутро — измърмори Анди Генгъл, когато влезе в залата за почивка, където миришеше на пържен бекон от столовата. Луминесцентните тръби по тавана го караха да изглежда още по-блед. Като повечето мъже тук и той беше престанал да се бръсне и черната му брада силно контрастираше на бялата му кожа.

Двете жени на една от пластмасовите маси прекъснаха закуската си, за да го поздравят, и пак насочиха вниманието си към храната. Грег Ламонт, титулярният началник на станцията, го поздрави по име.

— Момчетата от метеорологичната служба ми казаха, че това вероятно ще е последният ден за разходка по брега.

— И защо? — попита Анди подозрително. Не обичаше да се бъркат в работите му.

— Наближава фронт — отговори бившето хипи с посребрени коси. — И то много лош. Ще покрие половината Антарктида.

По лицето на Генгъл пробяга истинска загриженост.

— Това няма да се отрази на нашето заминаване, нали?

— Прекалено рано е да се каже, но е възможно. Анди кимна отнесено, но не с разбиране, а сякаш в отговор на собствените си мисли и продължи към кухнята.

— Как спа? — попита Джина Алекзандър, четирийсет и няколко годишна, разведена, от Мейн. Тя бе дошла в Антарктида, за да „се махне колкото може по-далеч от онзи плъх и неговата госпожица Съвършено тяло“. Тя не беше учен, а работеше за снабдителната фирма, наета да осигурява безпроблемната дейност на „Уилсън-Джордж“.

— Също като предната нощ — отговори Анди и си наля кафе от големия термос от неръждаема стомана.

— Радвам се да го чуя. Как искаш яйцата?

Той я погледна с почти яростно изражение.

— Рохки и студени, както обикновено.

Тя не беше сигурна как да приеме това, защото Анди обикновено не казваше нищо повече от „бъркани“, преди да вземе кафето и храната, за да закуси в стаята си.

— Ама и ти си ми един слънчев лъч тази сутрин — засмя се тя.

Той се наведе към нея над щанда от неръждаема стомана, където се оставяха таблите, и заговори тихо, за да не чуят другите:

— Джина, ще имаме още една седмица, преди да се измъкнем от тук. Така че просто ми поднеси шибаната храна и запази забележките за себе си. Разбра ли?

Тъй като не беше от отстъпчивите, Джина също се наклони към него и прошепна:

— Тогава, скъпи, ще трябва да ме гледаш как готвя, защото иначе може да се изхрача в храната ти.

— Това вероятно ще пооправи… — Анди се изправи и изкриви лице. Как беше думата, по дяволите? Вкусът. Да. Точно така. — Вероятно би подобрило вкуса.

Джина не знаеше какво го е прихванало, но въпреки това се изсмя.

— Синко, трябва да бъдеш малко по-бърз с обидите, ако искаш хората да ги разберат.

Вместо да се върти наоколо и да чака като глупак, той грабна няколко протеинови блокчета от тезгяха и се измъкна от помещението. Кльощавите му рамене бяха щръкнали като крилете на лешояд. Ушите му звънтяха от нейния последен изстрел, отправен към гърба му: „Изблещен простак“.

Седем дни, Анди, каза си той, докато се връщаше към стаята си. Още седем дни и ще кажеш завинаги сбогом на тези мухльовци.

Четирийсет минути по-късно, облечен с шест ката дрехи, Анди изписа името си на бялата дъска, окачена до студения шлюз, и мина през вратата с дебела изолация. Разликата в температурите в станцията и малкото преддверие, което водеше до изхода, беше от порядъка на впечатляващите трийсет градуса. Дъхът на Генгъл се превърна в непрозрачен облак, който съперничеше по гъстота на всяка лондонска мъгла. Всяко вдишване пронизваше дълбоко дробовете му. Той изчака няколко минути, за да оправи облеклото си и да си сложи очилата. Полуостровът беше относително топъл, в сравнение с вътрешността на континента, където оголената кожа измръзваше за секунди.

Всички дрехи на планетата нямаше да бъдат достатъчни, за да победят студа за дълго. Загубата на топлина беше неизбежна и в съчетание с вятъра — неумолима. Тя започваше от най-изпъкналите части: носа, пръстите на ръцете и краката, след което пълзеше навътре. Не беше въпрос на силна воля да се изправиш пред тези температурни крайности. Не можеш просто да наведеш рога и да минеш през болката. Антарктида беше също толкова смъртоносна за човека, колкото тъмният вакуум на открития космос. Заради неудобните еднопръсти ръкавици, Анди завъртя дръжката на вратата с две ръце. Студът го блъсна силно. Щяха да са нужни няколко секунди въздухът в дрехите му да се стопли отново след подобно термично нападение. Той потрепери за миг, след това зави зад ъгъла и се предпази от атаката на вятъра. Вкопчваше се в перилата, докато слизаше по стълбите към скалистата земя. Днес нямаше много вятър — може би около десет възела. Беше благодарен и на това. Сграбчи една дълга метър и половина метална тръба и пое навън от периметъра.

Слънцето беше бледо обещание, което обикаляше по хоризонта и нямаше да се покаже над него още седмица, но даваше достатъчно светлина и Анди не използваше челника си. Апреските му бяха гъвкави и това правеше ходенето трудно, а теренът го затрудняваше допълнително. Тази част от Антарктическия полуостров беше вулканична и още не беше минало достатъчно време от последното изригване, за да успеят стихиите да ерозират скалите до стъклената гладкост, каквато беше виждал на снимки при тренировките по ориентиране.

Другото, което научи по време на ориентирането, беше никога да не се поти навън. По ирония на съдбата това беше най-сигурният път към хипотермията, защото така тялото губеше топлина много по-бързо. Затова на Анди му трябваха двайсет минути, докато стигне до района на своите изследвания. Ако Грег Ламонт беше прав и това се окажеше последният му ден навън преди заминаването, тук може би беше най-доброто място. Намираше се по-близо до брега от другото, където направи своето откритие, и беше разположено пред ниска верига хълмове, които предлагаха защита. През следващите два часа той крачеше напред-назад, като оглеждаше земята. Щом се покажеше нещо обещаващо, използваше металната тръба, за да пробие леда и снега или да повдигне камъните. Това беше работа, която не изискваше мислене, и времето сякаш се изпаряваше. Анди реши да потича в кръг, за да се сгрее, но спря, преди да започне да се поти. Дъхът му беше замръзнал в трите шала, които беше намотал около носа и устата си. Развърза ги, за да ги обърне, и ледените висулки се оказаха на тила му.

Реши, че е време да приключва за деня. Втренчи се изпитателно в далечния океан, чудейки се какви ли тайни се крият под натоварената му с айсберги повърхност, след това тръгна към „Уилсън-Джордж“, преметнал на рамо тръбата като странстващ работник тоягата си.

Анди Генгъл беше направил откритието на своя живот. Дори да имаше още находки тук, някой друг можеше да ги намери, докато той се радва на богатството си.