Тайната на остров Пайн

1.

Хуан Кабрило не предполагаше, че ще попадне на непосилно предизвикателство. Но от това му се искаше да избяга.

Не че си пролича.

Той имаше непроницаемото лице на покерджия. Сините му очи останаха спокойни, а изражението — безстрастно. Все пак беше доволен, че най-добрият му приятел и първи заместник, Макс Хенли, не е с него. Той щеше да долови тревогата му.

На шейсет и пет километра надолу по тъмната като чай река се простираше една от най-строго охраняваните граници в света. Надминаваше я само демилитаризираната зона, разделяща двете Кореи. Беше просто лош късмет, че обектът, който беше довел него и грижливо подбрания му екип до тази джунгла, е паднал от другата страна. Ако се беше приземил в Парагвай, един телефонен разговор между дипломати и малко пари под формата на икономическа помощ щяха да приключат въпроса.

Но случаят не беше такъв. Онова, което търсеха, беше паднало в Аржентина. Ако произшествието се беше случило преди осемнайсет месеца, справянето с него нямаше да изисква усилия. Обаче преди година и половина, след рухването на аржентинското песо, властта беше заграбена от хунта начело с генерал Ернесто Корасон. Анализаторите на разузнавателна информация смятаха, че кървавият преврат е подготвян от дълго време. Финансовата криза беше само извинение, за да изтръгнат властта от законното правителство.

Ръководителите на гражданското правителство бяха осъдени в нагласени процеси за престъпления срещу държавата, включващи и лошо управление на икономиката. Късметлиите бяха екзекутирани, а останалите — повече от три хиляди според някои оценки — бяха изпратени в трудови лагери в Андите или дълбоко в Амазония. Всеки опит да се научи нещо повече за тяхната съдба беше посрещан с арести. Печатът беше одържавен и журналистите, които не следваха партийната линия, попадаха в затвора. Профсъюзите бяха забранени, а уличните протести разгонвани със стрелба.

Онези, които успяха да заминат през първите хаотични дни на преврата — най-вече няколко богати фамилии, готови да оставят всичко — заявиха, че в сравнение с онова, което се случва в родината им, ужасите на 60-те и 70-те години изглеждат детска игра.

За шест седмици от процъфтяваща демокрация Аржентина се беше превърнала в полицейска държава. Обединените нации включиха словесните си оръжия, но накрая произведоха само една разводнена резолюция, осъждаща нарушаването на човешките права, на която управляващата хунта, както си му е редът, не обърна внимание.

Оттогава военното правителство засили още контрола си. Наскоро беше започнало да съсредоточава части по границите с Боливия, Парагвай, Уругвай и Бразилия, както и по протежение на планинските проходи близо до Чили. Въведоха военната повинност, която им осигури толкова голяма армия, колкото армиите на всички останали южноамерикански страни, взети заедно. Бразилия, традиционният съперник на Аржентина, също беше укрепила границата си и не бе нещо необикновено двете страни да разменят артилерийски огън.

Кабрило щеше да поведе хората си в този авторитарен кошмар, за да върне онова, което по същество беше грешка на НАСА.

Корпорацията беше в района и наблюдаваше положението, когато дойде обаждането. Всъщност сваляха товар крадени от Европа коли в Сантос, Бразилия, най-оживеното морско пристанище в Южна Америка, като част от прикритието, което поддържаха. Техният кораб, „Орегон“, се ползваше с името на товарен кораб скитник без предварително определен маршрут и с екипаж, който не задава въпроси. Щеше да бъде просто съвпадение, че през следващите няколко месеца бразилската полиция ще получава сведения за местоположението на колите. По време на превоза Кабрило накара техническия си екип да скрие проследяващи устройства на автомобилите от черния пазар. Не беше много вероятно колите да бъдат върнати на техните собственици, но бандата автоджамбази щеше да се срине.

Това прикритие беше част от работата на Корпорацията, но не и насърчаването на криминални дейности. Предният кран се завъртя за последен път. На светлината на малкото, останали здрави лампи в този район на пристанището проблясваше редица чужди автомобили. Ферарита, мазератита, ауди Р8 — всички чакаха да бъдат натоварени на полуремаркетата на три автовоза. Наблизо стоеше началникът на митническата бригада, а джобът на куртката му леко се издуваше от плика с банкноти по петстотин евро.

Куката на крана пое натоварването по сигнал на товарача в трюма и се появи едно яркооранжево ламборгини „Галардо“. От своя човек в Ротердам Кабрило знаеше къде са натоварени колите и че точно тази е задигната от един граф в Торино, а той я купил от търговец мошеник, който по-късно обявил, че е открадната от автосалона му.

Макс Хенли тихичко изсумтя, когато ламборгинито заблестя на слабата светлина.

— Красива кола, но какъв ужасен цвят!

— Няма граници за вкуса, приятелю — отговори Хуан и завъртя ръка над главата си, за да сигнализира на краниста да продължава и да спусне и последната кола на дока. Скоро един от лоцманите щеше да ги изведе в открито море.

Лъскавата кола беше оставена върху ронещия се бетон на дока и автокрадците откачиха въжетата от куката, като внимаваха да не издраскат боята, която наистина беше много калпав избор.

Третият мъж, застанал на мостика на стария товарен кораб, се бе представил като Анхел. Беше на двайсет и няколко години, облечен с панталони от блестяща материя и бяла риза. Беше толкова слаб, че очертанията на автоматичния пистолет под колана му се набиваха на очи.

Хуан не беше особено обезпокоен от възможна измама. Контрабандата бе бизнес, който се основава на доброто име, и един погрешен ход от страна на Анхел щеше само да гарантира, че никога вече няма да види сделка.

— Окей, капитане, това е — каза Анхел и свирна на хората си долу. Единият извади черна чанта от кабината на влекача и тръгна към трапа, а останалите се заеха да товарят „горещите“ коли на автовозите. Член на екипажа посрещна контрабандиста и го съпроводи по ръждясалите стълби до мостика. Хуан влезе там заедно с останалите. Единствената светлина идваше от стария екран на радарния ретранслатор и придаваше на всички нездрав зеленикав вид.

Кабрило пусна още няколко лампи, а бразилецът остави чантата на масата за карти. Брилянтинът по косата му проблясваше не по-малко от панталоните му.

— Споразумяхме се за двеста хиляди долара — каза Анхел, като отвори износената моряшка торба. Тази сума щеше да стигне едва за едно ново ферари. — Щяха да са повече, ако се беше съгласил да доставиш три коли в Буенос Айрес.

— Забрави тази работа — отговори Хуан. — Не припарвам с кораба си там. Дано да намериш капитан, който го прави. Хората не искат да карат законен товар там, какво остава за крадени коли.

Кабрило пристъпи встрани и удари пищяла си в масата. Звукът, който отекна, беше неестествен и Анхел го погледна предпазливо и посегна към пистолета под ризата си.

Хуан му махна да се отпусне, наведе се и нави крачола си.

На около седем сантиметра под коляното имаше високотехнологична протеза, която приличаше на нещо излязло от филма „Терминатор“.

— Рисковете на професията.

Бразилецът вдигна рамене.

Парите бяха на пачки по десет хиляди. Хуан ги раздели и подаде половината на Макс. През следващите няколко минути единственият шум на мостика беше нежното шумолене на парите. Всички изглеждаха законни стодоларови банкноти.

Хуан протегна ръка.

— Беше удоволствие да работя с теб, Анхел.

— Капитане, удоволствието е мое. Пожелавам ви безопасно… — прекъсна го силно пукане от високоговорителя на тавана. Едва различим глас повика капитана в офицерската столова.

— Извини ме — каза Кабрило и се обърна към Макс. — Ако лоцманът дойде, преди да съм се върнал, ти поемаш командването.

Спусна се по една вътрешна стълба до палубата, където беше офицерската столова. Помещенията в стария товарен кораб бяха също толкова мръсни, колкото и корпуса му. Стените не бяха виждали боя от десетилетия, а по прашния под личаха следи от метла — явно някой от екипажа беше направил нерешителен опит да почисти. Офицерската столова беше само малко по-светла от коридора. По преградните врати бяха залепени евтини туристически плакати. В единия край имаше табло за съобщения, обрасло с непрочетени обяви, предлагащи всичко: от уроци по китара от инженер, който беше напуснал кораба преди десетилетие, до напомнянето, че Хонконг ще се върне под контрола на Китай на 1 юли 1997 г.

От фунията на абсорбатора над готварската печка в кухнята висяха дебели колкото пръст сталактити втвърдена мазнина.

Кабрило мина през празното помещение и когато се приближи към стената в дъното, една скрита врата се отвори безшумно. В добре обзаведения коридор зад нея стоеше Линда Рос. Тя беше вицепрезидент по операциите на Корпорацията, по същество третият човек след Хуан и Макс. Притежаваше красотата на самодива, имаше малко вирнато носле и обичаше да сменя цвета на косата си. В момента тя беше бляскаво черна и падаше на гъсти вълни по раменете й.

Линда беше ветеран от военноморския флот и беше служила на ракетен крайцер. Бе работила в Пентагона и това я правеше особено подходяща за настоящата й работа.

— Какво става? — попита Хуан, когато тя заситни до него.

— Овърхолт е на телефона. Звучи много неотложно.

— Ланг винаги звучи неотложно — измърмори Хуан, докато вадеше от устата си фалшивите зъби и няколко тампона памук, които бяха част от неговата маскировка. Под измачканата униформа имаше подплънки, за да изглежда пълен, и носеше прошарена перука. — Мисля, че причината е в простатата му.

Лангстън Овърхолт IV беше ветеран от ЦРУ, който беше толкова отдавна в играта, че знаеше къде са заровени всички скелети. В прекия и в преносния смисъл. Затова след дългогодишни опити да бъде пратен в пенсия цяла поредица директори, назначени по политически причини, го оставиха да се мотае из Лангли в ролята на съветник. Когато Кабрило беше оперативен агент, той му бе началник. Когато Хуан напусна агенцията, Лангстън го окуражи да създаде Корпорацията.

Много от най-трудните задачи, които Корпорацията беше поемала, идваха от Овърхолт, а значителните възнаграждения, които получаваха, се изплащаха със средства от черна каса, толкова дълбоко заровена, че наричаха ревизорите й „златотърсачите“.

Стигнаха до каютата на Кабрило и той спря, преди да отвори вратата.

— Кажи на хората в оперативния център да са готови. Лоцманът скоро ще бъде тук.

Макар че мостикът над тях имаше вид на действащ, той служеше единствено за маскировка при морски проверки и за пред лоцманите. Щурвалът и лостовете за контрол на дроселите бяха свързани с компютрите в оперативния център, който беше действителният мозък на кораба. От там се даваха заповедите за всички маневри и за работата на двигателите. От тук се командваха и смъртоносни оръжия, скрити из запуснатия на вид търговски кораб.

„Орегон“ може и да бе започнал живота си като превозвач на дървен материал по протежение на Западния бряг на Америка чак до Япония, но когато Хуан и екипът му от флотски архитекти приключиха с него, той се оказа най-усъвършенстваният съд за събиране на разузнавателна информация и тайни операции.

— Да, председателю — кимна Линда и тръгна надолу по коридора.

След една доста неприятна престрелка с либийски военен кораб преди няколко месеца те сметнаха за нужно да вкарат кораба в док за обстоен ремонт. Трийсетина артилерийски снаряда, изстреляни почти от упор, бяха пробили бронята му. Хуан се възползва от възможността да ремонтира каютата си.

Всички ламперии от скъпо дърво бяха свалени от либийските оръдия или от дърводелците. Сега стените бяха покрити с нещо като мазилка, която нямаше да се напука при огъването на кораба. Касите на вратите бяха променени и сега бяха сводести. Бяха добавени и допълнителни сводести подпори, които придаваха уютен вид на каютата с размери двеста и тринайсет квадратни метра. Със своя определено арабски декор помещенията приличаха много на „Американското кафене“ на Рик от „Казабланка“ — любимия филм на Хуан.

Той хвърли перуката на масата и взе слушалката на ретро телефона от бакелит.

— Ланг, Хуан се обажда. Как я караш?

— Първо кажи къде се намираш.

— В Сантос, Бразилия. В случай че не знаеш, това е пристанищният град на Сао Пауло.

— Слава богу, близо сте — каза Ланг и въздъхна с облекчение. — Само за справка — през шейсетте помогнах на израелците да пипнат един военнопрестъпник в Сантос.

— Печелиш точка. Какво става? — По тона на Овърхолт Хуан разбра, че има нещо голямо за тях, и усети как адреналинът му се покачва.

— Преди три часа с помощта на ракета „Делта III“ от Ванденбърг беше изведен сателит на ниска полярна орбита.

Това единствено изречение беше достатъчно за Кабрило да заключи, че ракетата е аварирала някъде над Латинска Америка, защото изстреляните в полярна орбита прелитаха южно от Калифорнийската военновъздушна база. Освен това разбра, че ракетата носи чувствителна шпионска апаратура, която може да не е изгоряла и най-вероятно е паднала в Аржентина, щом Ланг се обаждаше на най-добрите тайни агенти, които познаваше.

— Инженерите още не могат да кажат какво се е объркало — продължи Овърхолт. — Но това не е наш проблем.

— Да, нашият проблем е, че е паднала в Аржентина — отбеляза Хуан.

— Ти го каза. На около сто и шейсет километра от Парагвай, насред една от най-гъстите джунгли в басейна на Амазонка. Освен това има голяма вероятност аржентинците да знаят, защото предупредихме всички страни по коридора на полета, че ракетата прелита над тяхната територия.

— Смятах, че след преврата нямаме дипломатически отношения с тях.

— Още разполагаме с канали за предаване на подобна информация.

— Знам какво ще поискаш, но бъди разумен. Останките ще са разпръснати на площ от няколкостотин квадратни километра, сред гора, в която и нашите шпионски сателити не могат да проникнат. Наистина ли очакваш да я намерим?

— Да, очаквам, защото онази специална част от иглата, която търсим, е излъчвател на слаби гама-лъчи.

Хуан замълча, за да осмисли казаното.

— Плутоний.

— Единственият сигурен източник на енергия, с който разполагахме точно за тази птичка. Умниците от НАСА опитаха всички възможни алтернативи, но винаги се връщаха на възможността да използват малко количество плутоний, и по-точно топлината от неговия разпад, за задвижване на различните системи на сателита. Хубавото е, че така подобриха конструкцията на съда за плутония, че е на практика неразрушим. Дори ракета да избухне до него, няма да му направи впечатление. Както можеш да си представиш — продължи Овърхолт, — администрацията не иска да се разчуе, че изпращаме в небесата сателит, който би могъл да разпростре радиация над голяма част от девствената природа на планетата. Другата грижа е плутоният да не попадне в ръцете на аржентинците. Подозираме, че са стартирали отново своята програма за създаване на ядрено оръжие. Сателитът не носеше много от веществото — най-много няколко грама, или поне така ми казаха, — но няма смисъл да им даваме летящ старт по пътя към бомбата.

— Значи гаучосите не знаят за плутония? — попита Хуан, като използва жаргонното название на аржентинците, което беше чул от ветеран от Фолкландската война.

— Слава богу, не. Обаче всеки с нужното оборудване ще установи следите от радиоактивност. И преди да си попитал, равнищата не са опасни, стига да спазваш някои прости правила за сигурност.

Не това щеше да е следващият въпрос на Кабрило. Той знаеше, че плутоният не е опасен, освен ако не го вдишаш или глътнеш. Тогава се превръща в една от най-смъртоносните отрови, познати на човека.

— Готвех се да попитам дали ще получим някаква помощ?

— Съвсем малко. Един екип е на път за Парагвай с последното поколение детектори на гама-лъчи, но това е всичко, на което може да разчитате. Беше нужна подкрепата на директора на ЦРУ и началника на Обединените началник-щабове, за да убедим президента да ви окаже и тази помощ. Сигурен съм, съзнаваш, че той изпитва известна… ъъъ… неохота, когато става дума за справяне с деликатни международни въпроси. Още не се е съвзел след пълния провал в Либия преди няколко месеца.

— Провал? — попита Хуан с обида в гласа. — Спасихме живота на държавния секретар и мирните договори.

— И за малко не започнахте война, когато се изправихте срещу една от техните ракетни фрегати. Сега трябва да мине съвсем тихо. Вмъкни се, намери плутония и се измъкни. Никакви фойерверки.

Овърхолт знаеше, че това е обещание, което Кабрило не може да даде, и Хуан поиска подробности за точното място, където се е взривила ракетата, и траекторията, по която е паднала на земята. Измъкна поставката за безжична клавиатура и мишка изпод бюрото, което изпрати сигнал на плоския екран да започне да се вдига от повърхността на плота. Овърхолт му изпрати по електронната поща снимки и карти на целта. Снимките бяха безполезни, защото показваха само гъсти облаци, но НАСА беше посочила район за претърсване от осем квадратни километра, което правеше задачата изпълнима, стига теренът да не им изиграеше някоя шега. Овърхолт попита дали Хуан има някаква идея как да влязат в Аржентина, без да бъдат забелязани.

— Преди да отговоря на този въпрос, искам да прегледам няколко топографски карти. Разбира се, инстинктът ми посочва като пръв избор хеликоптера, но може би това няма да е възможно, след като гаучосите са засилили дейността си по северната граница. След ден-два ще съм измислил нещо и ще съм готов да го изпълня до края на седмицата.

— А, ето и другият важен елемент — меко подхвърли Овърхолт. — Разполагаш със седемдесет и два часа да върнеш захранването.

Хуан не можеше да повярва.

— Три дни? Това е невъзможно.

— След седемдесет и два часа президентът иска да е на чисто. Или на по-чисто. Няма да споменава плутония, но е склонен да помоли аржентинците за помощ в, цитирам, „откриването на важна научна апаратура“.

— Ами ако откажат и започнат сами да я издирват?

— В най-добрия случай ще изглеждаме като глупаци, а в най-лошия светът ще ни сметне за престъпно небрежни. Освен това ще дадем на генералисимус Корасон спретната купчинка оръжеен плутоний, за да си играе с него.

— Ланг, дай ми шест часа. Ще се свържа с теб, за да ти кажа дали сме готови… по дяволите… дали ще можем да ти помогнем в тази история.

— Благодаря, Хуан.

Кабрило се обади на Овърхолт след тричасова среща с началниците на отдели и дванайсет часа по-късно той и екипът му вече стояха на брега на една парагвайска река, готови да я пресекат и да се набъркат в Господ знае какво.